Ðдиле Кади и Зайнеб Бекташ от Ñело БрезницаСветоÑлав Куцаров, Ñнимка
ИМРИСТОРИИ, КОИТО ЧÐКÐТ ДРБЪДÐТ Ð ÐЗКÐЗÐÐИ...Когато реших да започна да Ñъбирам материали за тази рубрика, дълго миÑлих за нÑколко неща. Първото е Ñвързано Ñ Ð½Ð°ÑтоÑщето – живота, който водим. ГолÑма чаÑÑ‚ от хората прекарват времето Ñи изключително затворено и еднообразно. РаботÑÑ‚ много, вечер Ñе прибират изморени, или Ñе виждат Ñ Ð¾Ð³Ñ€Ð°Ð½Ð¸Ñ‡ÐµÐ½ кръг от приÑтели, или запълват времето Ñи пред телевизора, забравÑÑ‚ за Ñвета около Ñебе Ñи, а поÑтепенно и за Ñамите Ñебе Ñи. Казвам това Ñ ÑƒÐ³Ð¾Ð²Ð¾Ñ€ÐºÐ°Ñ‚Ð°, че Ñъм наÑÑно, че е личен избор на вÑеки как ще преминават дните, Ñедмиците, меÑеците и годините, които има тук и Ñега. Второто е Ñвързано Ñ Ð±ÑŠÐ´ÐµÑ‰ÐµÑ‚Ð¾ – колкото и любопитен и Ñ‚ÑŠÑ€Ñещ да е човек, вÑе не уÑпÑва да Ñрещне вÑички, които Ñа му интереÑни, да види това, което му Ñе иÑка, и да научи доÑтатъчно... И не на поÑледно мÑÑто – миналото. ÐавÑÑкъде около наÑ, близо или надалеч, има хора, които пазÑÑ‚, помнÑÑ‚, ноÑÑÑ‚ в Ñебе Ñи познание за нещо, което вече е изчезнало, и нÑмат търпение да го разкажат...
Тази иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð·Ð°Ð¿Ð¾Ñ‡Ð²Ð° Ñ Ñ‚ÑŠÑ€Ñенето на ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° нишката. Шарена като еÑента в ГоцеделчевÑко, дълга и криволичеща като Ð¿ÑŠÑ‚Ñ Ð´Ð¾ планинÑкото Ñело Брезница и уÑукана и плътна като пеÑните на тъкачките.
... Когато Ñ‚ÑŠÑ€Ñиш познание,
намираш ÑмиÑълÐдиле и Зайнеб ни поÑрещнаха на входа на огромната, измазана в Ñиво къща, Ñ Ñ‚Ð¾Ð»ÐºÐ¾Ð²Ð° широки уÑмивки, че ми Ñе прииÑка да ги прегърна и да не ги пуÑкам. Ð Ñдко Ñрещам толкова иÑкрени, открити и веÑели хора като двете ÑеÑтри. Говореха една през друга, вълнуваха Ñе от Ñрещата и Ñе опитваха за краткото време, което имаме заедно, да ни разкажат вÑичко, което знаÑÑ‚, да ни покажат това, на което Ñа научени.
ПъÑтрите им дрехи и забрадки контраÑтираха на белите Ñтени в полупразната ÑтаÑ. Ð’ÑъщноÑÑ‚ там Ñе беше наÑтанил единÑтвено големиÑÑ‚ дървен, петдеÑетгодишен Ñтан. Именно за него и иÑториите около него ще ти разказвам Ñега.
Ð’Ñичко започна в един еÑенен ден и още щом чух Ñтранното определение „пеещите тъкачкиâ€, знаех, че зад него ÑтоÑÑ‚ много интереÑни разкази. ОÑтанеш ли Ñамо нÑколко минути в компаниÑта на Ðдиле и Зайнеб, разбираш, че това определение е измиÑлено точно и единÑтвено за Ñ‚ÑÑ… двете.
„Разликата ни е три години, аз Ñъм родена през 63-а, а Ðдиле през 66-а. Майка ни е отгледала три дъщери и един Ñин. И трите ни е научила да тъчем. Ðачалото на нашата любов към тъкането е дошла Ñ Ñ€Ð°Ð¶Ð´Ð°Ð½ÐµÑ‚Ð¾ ни, а традициÑта е от времето преди да Ñе родÑÑ‚ бабите ни и техните баби. Тук – в Брезница, е било на голÑма почит вÑÑка жена да може да изтъче чеиз или прикÑ, както казваме ние, на дъщерите Ñи. Още щом Ñе роди момата, Ñтарите жени казват: „Хайде, започвай да Ñъбираш прикÑâ€, разказва Ðдиле, а ръцете й Ñе меÑÑ‚ÑÑ‚ напред-назад върху Ñтана като на вълшебница, коÑто риÑува най-цветната Ñи картина.
„Тъчем от ноември нататък, щом Ñе заÑтуди и прозорците започнат да Ñе изпотÑват, прибираме вÑичко и ÑÑдаме на Ñтана – допълва Ñ ÑеÑтра й. – Въпреки че и двете имаме Ñтанове в къщите Ñи, предпочитаме да Ñе Ñъбираме заедно, ÑÑдаме, запÑваме и нишката Ñама Ñи тръгва. Много е трудно, изиÑква Ñе не Ñамо майÑторлък, но и Ñила, за да покориш Ñтана, да върви нишката и да не Ñе къÑа. Ð’Ñе още пазим завещани от нашите баби шарки. Ð’Ñичко е запиÑано точно. ТрÑбва да броиш правилно, за да не объркаш шарката, в момента Ñъм направила 198 жички. Тъчем вÑичко – чорапи и терлици, торби, елеци, цедилки, одеÑла, реÑнаци и китеници. Един чеиз Ñе Ñъбира много бавно, Ñ Ð³Ð¾Ð´Ð¸Ð½Ð¸, и може да Ñтигне до 70-80 бройки. Когато момичето Ñе омъжи, вÑичко Ñ‚Ñ€Ñбва да Ñи има, гардеробът да е пълен. Затова по цÑла зима това правим, Ñвършваме Ñ Ñ‚ÑŽÑ‚ÑŽÐ½Ð° и ÑÑдаме. Знаем много пеÑни, които Ñа пели Ñамо жените в нашето Ñело. Пеем от малки, дори ходихме в анÑамбъла на Ñелото, но откакто Ñе омъжихме, вече не ходим. ПеÑните Ñме научили от нашите баби и майки. Седнала Дунка Ñ Ð¿ÐµÑÑ‚ най-напред. Като Ñеднат да тъкат, казват: „Ðйде Ñега да изпеем Седнала Дунка да тъче“. Така започват да пеÑÑ‚ и да Ñе ÑмеÑÑ‚, да видим дали ще ÑкъÑаме жички. Рние ÑÑдахме около Ñ‚ÑÑ… и припÑвахме... „мъчно Ñа жичка връзва, леÑно Ñа ергенин люби...†Жените много пееха навремето, дори Ñа играли тропанката на Седнала Дунка. Тук при Ð½Ð°Ñ Ð¸Ð¼Ð°ÑˆÐµ много обичаи, които Ñе Ñпазваха, Ñега вече младите не ги Ñпазват. Ðавремето Ñе Ñъбирахме на площада и за БайрÑм, и за Ñватба. Ð Ñватбите ни бÑха, като почне от четвъртък – цÑла Ñедмица. Ð’Ñе пеÑни и хора, наши, брезнишки. От нашата майка най-много пеÑни Ñме научили и Ñ‚Ñ Ð²Ñе ÑÑŠÑ Ð¡ÐµÐ´Ð½Ð°Ð»Ð° Дунка започваше, казваше, че Ñ Ñ‚Ð°Ð·Ð¸ пеÑен нишката най-тегли...†И без да чакат покана, двете ÑеÑтри отново запÑват: „Седнала Дунка да тъче, мари, мари ДунÑ, мари бÑло момиче. Седнала Дунка да тъче, мари, мари ДунÑ, мари бÑло момиче. Три й Ñа жички ÑкъÑали, мари, бърдото й Ñа Ñтрошило. Три й Ñа жички ÑкъÑали, мари, бърдото й Ñа Ñтрошило. Седнала Дунка да плаче мари, че й Ñа жички ÑкъÑали, че й Ñа жички ÑкъÑали мари, че й Ñа бърдо Ñтрошило. Майка й на Ð½ÐµÑ Ð´ÑƒÐ¼Ð°ÑˆÐµ, мълчи Ñи, Дунке, не плачи...â€, очите им ÑветÑÑ‚, а ръцете Ñами знаÑÑ‚ движениÑта, куплет Ñлед куплет, шарка Ñлед шарка. Премерени, точни, а пеÑента бърза ли, бърза. ГлаÑовете им Ñе изнаÑÑÑ‚ навиÑоко, над цветове, над Ñелото, над планината... Пеещите тъкачки.
Много труд, много време, много пеÑни Ñа втъкани в този чеиз, иÑториите на цÑл един живот. Много жени Ñа къÑали нишката и пак Ñа започвали отначало, и вÑÑка от Ñ‚ÑÑ… е втъкавала любовта, миÑлите и Ñълзите Ñи в най-краÑивата, богата и цветна черга.
Сега в далечното, Ñгушено в прегръдката на планината Ñело Брезница живеÑÑ‚ 4000 души и Ñамо двете ÑеÑтри Ðдиле и Зайнеб тъкат и пеÑÑ‚ точно така, както Ñа го правили Ñтотици, хилÑди жени преди Ñ‚ÑÑ… години наред.
автор: Елеонора Гаджева