Субигиев, вадиш откъÑи от текÑта, но ти не Ñи виновен, защото това Ñа ти ПОДБРÐÐИ ЧÐСТИ, а не цÑлата ÑÑ‚Ð°Ñ‚Ð¸Ñ Ð¾Ñ‚ "Дневникът на ДоÑтоевÑки".
ДоÑтоевÑки: Ðай-лакейÑкиÑÑ‚ възможен Ñлучай
Ф. Ðœ. ДоÑтоевÑки за войната 1877-1878 година...
Ðвтор: Ф. Ðœ. ДоÑтоевÑки
СпомнÑте ли Ñи, гоÑпода, как още през лÑтото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлÑзохме в БългариÑ, поÑвихме Ñе на Балканите и онемÑхме от негодувание. Е, не вÑички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага Ñи признаем — но вÑе пак възнегодуваха доÑта хора и Ñе надигнаха глаÑове.
Първо на кореÑпондентите от армиÑта и веднага Ñлед Ñ‚ÑÑ… глаÑове в нашата преÑа, най-вече в петербургÑката. Това бÑха пламенни глаÑове иÑкрени, пълна Ñ Ð½Ð°Ð¹-добродетелно негодувание...
Така Ñтана, понеже притежателите на Ñ‚Ð¸Ñ Ð³Ð»Ð°Ñове бÑха тръгнали, както Ñе знае в цÑл ÑвÑÑ‚ и оÑобено у наÑ, да ÑпаÑÑват угнетените, унизените, Ñмазаните и изтерзаните. ПомнÑ, че още преди обÑвÑването на войната бÑÑ… чел в наши най-Ñериозни веÑтници Ð¿Ñ€ÐµÐ´Ð²Ð¸Ð¶Ð´Ð°Ð½Ð¸Ñ Ð·Ð° шанÑовете в предÑтоÑщата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безÑпорно, „навлизайки в БългариÑ, ще бъдем принудени да изхранваме не Ñамо нашата армиÑ, но и умиращото от глад българÑко наÑеление".
Лично Ñъм го чел и мога дори да поÑоча къде Ñъм го чел; та Ñ Ñ‚Ð°ÐºÐ° изградена предÑтава за българите ние тръгнахме от бреговете на ФниÑÐºÐ¸Ñ Ð·Ð°Ð»Ð¸Ð² и на вÑички руÑки реки да проливаме кръвта Ñи за Ñ‚ÑÑ… – поробените и изтерзаните, и изведнъж видÑхме китните българÑки къщички Ñ Ð³Ñ€Ð°Ð´Ð¸Ð½ÐºÐ¸ около Ñ‚ÑÑ…, цветÑ,' плодове, добитък, обработена земÑ, коÑто богато Ñе отблагодарÑва за грижите, и като връх на вÑичкото по три правоÑлавни църкви на вÑÑка Ð´Ð¶Ð°Ð¼Ð¸Ñ â€” и ще Ñе бием за вÑрата на поробените!
„Как ÑмеÑÑ‚!" — кипнаха мигновено оÑкърбените Ñърца на нÑкои оÑвободители, лицата им пламнаха от обида. „Ðми ние Ñме дошли да ги ÑпаÑÑваме, значи те Ñ‚Ñ€Ñбва да ни поÑрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни Ñе и радват! Ðе ни Ñе радват на наÑ! Ð’Ñрно е, поÑрещат ни Ñ Ñ…Ð»Ñб и Ñол, ама гледат накриво, накриво!..."
И Ñе надигна врÑва. Чуйте, гоÑпода, как ÑмÑтате: получавате ненадейно невÑрна или неправилно разбрана от Ð²Ð°Ñ Ñ‚ÐµÐ»ÐµÐ³Ñ€Ð°Ð¼Ð°, че нÑкой ваш близък, ваш приÑтел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от Ñ‚Ð¾Ñ Ñ€Ð¾Ð´. ЗарÑзвате вÑичко и хуквате при Ð³Ð¾Ñ€ÐºÐ¸Ñ Ñи брат и изведнъж Ñрещате човек, по-здрав и от ваÑ, Ñеди Ñи на маÑата, обÑдва, Ñ Ñ€Ð°Ð´Ð¾Ñтен вик ви кани да Ñеднете и Ñе Ñмее на вашата фалшива тревога, на Ñтаналото qui рго quo. Ðе е толкова важно дали обичате или не оÑобено Ñ‚Ð¾Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÐº, но нима ще му Ñе разÑърдите, задето не е бил ограбен или Ñгазен от влака? Ще му Ñе разÑърдите за червените му бузи и за това, че той Ñ Ñ‚Ð°ÐºÑŠÐ² апетит Ñде и пие вино? ЕÑтеÑтвено, нÑма. Ðапротив, би Ñ‚Ñ€Ñбвало дори да Ñе зарадвате, че той е жив и по-здрав от ваÑ. Разбира Ñе, човешко е да Ñе ÑдоÑате малко — но не за това, че влакът не му е отрÑзал краката! Та нима ще Ñтанете от маÑата и ще тръгнете да пишете допиÑки и анекдоти за него, да петните Ð½ÐµÐ³Ð¾Ð²Ð¸Ñ Ñ…Ð°Ñ€Ð°ÐºÑ‚ÐµÑ€ и да вадите наÑве недоÑтатъците му...
Ð Ñ Ð±ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ‚Ðµ Ñе поÑтъпи тъкмо така. „Ха, та у Ð½Ð°Ñ Ð¸ заможните мужици не Ñе хранÑÑ‚ така, както Ñ‚Ð¾Ñ Ð¿Ð¾Ñ€Ð¾Ð±ÐµÐ½ българин." Рдруги по-къÑно направо Ñтигнаха до извода, че именно руÑите Ñа причината за вÑички българÑки бедÑтвиÑ: ако не бÑхме почнали да държим Ñметка на турците заради поробените българи, без да знаем как ÑтоÑÑ‚ нещата, и не беше Ñе наложило Ñлед това да оÑвобождаваме Ñ‚Ð¸Ñ â€žÐ¾Ð³Ñ€Ð°Ð±ÐµÐ½Ð¸" богаташи, българинът и доÑега щеше да Ñи живее безгрижно. И продължават да го твърдÑÑ‚.
Казвам вÑичко това Ñамо от Ñ‚Ð°Ñ Ð³Ð»ÐµÐ´Ð½Ð° точка, че ние вÑе пак умеем да компенÑираме „деликатноÑтта" Ñи пред Европа и проÑÐ²ÐµÑ‚ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñи европеизъм, когато Ñме Ñи у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руÑки.
Ð Ð‘ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ â€” ами че то Ñи е у дома. Ðие Ñме тръгнали да ги оÑвобождаваме, значи вÑе едно Ñме Ñи вкъщи, те Ñа наши.
Той Ñи има там градинка, имотец, та Ñ‚Ð¾Ñ Ð¸Ð¼Ð¾Ñ‚ е вÑе едно мой; еÑтеÑтвено нищо нÑма да му взема, понеже Ñъм благороден човек, пък впрочем нÑмам и нужната влаÑÑ‚, но той вÑе пак Ñ‚Ñ€Ñбва да го уÑеща и да ми бъде вечно признателен, защото Ñлед като вече Ñъм там, вÑичко, което той има, вÑе едно, че Ñъм му го подарил аз. Отнел Ñъм го от ÑƒÐ³Ð½ÐµÑ‚Ð¸Ñ‚ÐµÐ»Ñ Ñ‚ÑƒÑ€Ñ‡Ð¸Ð½ и Ñъм му го върнал. Той Ñ‚Ñ€Ñбва да е наÑÑно... Пък да излезе, че никой не го потиÑкал – обидно, нали?
Какво лакейÑтво вмеÑто проÑветената деликатноÑÑ‚,а? И за какъв Ñмешен Ñлучай! Това е най-комичното от компенÑациÑта у дома за тегобите от Ñ‚Ð¾Ñ Ð½ÐµÑƒÐ´Ð¾Ð±ÐµÐ½ мундир на европейÑка деликатноÑÑ‚, Ñ ÐºÐ¾Ð¹Ñ‚Ð¾ Ñе перчим пред Европа. Такава лакейÑка иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð´Ð° Ñе Ñлучи Ñ Ñ‚Ð¸Ñ Ñ€Ð°Ð·Ð¿Ð°Ð»ÐµÐ½Ð¸ гоÑпода и завари мнозина от Ð½Ð°Ñ Ð½ÐµÐ¿Ð¾Ð´Ð³Ð¾Ñ‚Ð²ÐµÐ½Ð¸. Това е вече по-Ñериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина.
По-къÑно вÑичко Ñе разкри и мнозина от възнегодувалите ÑъзрÑха иÑтината, макар и не вÑички, дори и до* Ð´Ð½ÐµÑ Ð½Ðµ вÑички.
Ð’Ð¸Ð´Ñ Ñе, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земÑта му Ñе отплаща Ñтократно!
Второ, не е виновен и за това, че бил «гледал накриво». Вземете Ñамо това обÑтоÑтелÑтво, че той от четири века е роб и поÑрещайки новите гоÑподари; не вÑрва, че те Ñа му братÑ, той вижда в Ñ‚ÑÑ… Ñамо нови владетели и отгоре на това Ñе Ñтрахува от Ñтарите и Ñ Ð½Ð°Ñ‚ÐµÐ¶Ð°Ð»Ð¾ Ñърце Ñи миÑли: «Ðми ако пак Ñе върнат Ð¾Ð½Ð¸Ñ Ð¸ научат, че Ñъм поднаÑÑл хлÑб и Ñол?»
Ето такива вътрешни въпроÑи Ñа го карали да гледа накриво — и е бил прав,. Ñиромахът, познал е напълно: Ñлед като ние извършихме Ð¿ÑŠÑ€Ð²Ð¸Ñ ÑŽÐ½Ð°ÑˆÐºÐ¸ натиÑк на Балканите и изведнъж отÑтъпихме, при Ñ‚ÑÑ… наиÑтина Ñе завърнаха турците и — какво Ñа Ñи патили от Ñ‚ÑÑ…, вече е доÑтоÑние на Ñветовната иÑториÑ!
Ð’Ñички Ñ‚Ð¸Ñ ÐºÑ€Ð°Ñиви къщички, поÑеви, градинки, добитък – вÑичко е била разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земÑта.
Ðе деÑетки, не Ñтотици, а хилÑди и деÑетки хилÑди българи Ñа изгинали от огън и меч, разкъÑвали Ñа децата им на чаÑти и те Ñа умирали в мъчениÑ, обезчеÑтените жени и дъщери или Ñа избити Ñлед позора, или Ñа отведени в плен за продан, а мъжете — Ñъщите, които Ñа поÑрещали руÑите, а пък и ониÑ, дето никога не Ñа ги поÑрещали, но при които руÑите биха могли да дойдат, — вÑички те Ñа платили за Ð½Ð°Ñ Ñ Ð±ÐµÑилки и клади.
Изтезаващите ги зверове Ñа ги приковавали за цÑла нощ Ñ Ð³Ð²Ð¾Ð·Ð´ÐµÐ¸ за Ñтобора, а на Ñутринта Ñа беÑели вÑички до поÑÐ»ÐµÐ´Ð½Ð¸Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÐº, като Ñа карали един от Ñ‚ÑÑ… да беÑи оÑтаналите и той, обеÑил двайÑетина души, бил принуждаван Ð½Ð°ÐºÑ€Ð°Ñ Ð´Ð° Ñе обеÑи Ñам Ñред Ð³Ñ€ÑŠÐ¼ÐºÐ¸Ñ ÑмÑÑ… на мъчителите, ÑладоÑтраÑтно ÑадиÑтични Ñкотове, наричани турÑка нациÑ, от които впоÑледÑтвие толкова Ñе възхитиха нÑкои от нашите деликатни дами...
NÐ’ (Между другото ÑъвÑем наÑкоро, към Ñредата на ноември, от ÐŸÐ¸Ñ€Ð³Ð¾Ñ Ð¿Ð¸Ñаха за нови зверÑтва на Ñ‚Ð¸Ñ Ð¸Ð·Ð²ÐµÑ€Ð³Ð¸. По време на Ñтаналата там люта битка турците уÑпели временно да изтикат нашите, така че те не Ñмогнали да приберат ранените Ñи войници и офицери, и когато по-къÑно вечерта на ÑÑŠÑ‰Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½ нашите отново Ñе завърнали на Ñъщото мÑÑто, те намерили Ñвоите войници и офицери обрани, голи, Ñ Ð¾Ñ‚Ñ€Ñзани ноÑове, уши, уÑтни, Ñ Ñ€Ð°Ð·Ð¿Ñ€Ð°Ð½Ð¸ кореми и Ð½Ð°ÐºÑ€Ð°Ñ Ð¾Ð±Ð³Ð¾Ñ€ÐµÐ½Ð¸ в подпалените от турците купи Ñено и жито, където те предварително пренеÑли вÑе още живите ранени.
РепреÑиите, разбира Ñе, Ñа нещо жеÑтоко, още повече вÑъщноÑÑ‚ не водÑÑ‚ доникъде, както вече казах в един от предишните броеве на «Дневника», но добре би било да Ñе държим по-Ñтрого Ñ Ð½Ð°Ñ‡Ð°Ð»Ñтвото на Ñ‚Ð¸Ñ Ñкотове.
Би могло проÑто да Ñе обÑви открито пред цÑла Европа (пруÑаците най-вероÑтно биха поÑтъпили точно тъй, понеже точно тъй Ñа поÑтъпвали Ñ Ñ„Ñ€Ð°Ð½Ñ†ÑƒÐ·Ð¸Ñ‚Ðµ, без да имат и една деÑета от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите Ñрещу Ð½Ð°Ñ Ñ‡ÑƒÐ´Ð¾Ð²Ð¸Ñ‰Ð°), че ако уÑтановÑÑ‚ зверÑтва, непоÑредÑтвените началници на извършителите им, в Ñлучай на залавÑне в плен, ще бъдат Ñъдени на мÑÑто от военен Ñъд и подлагани на Ñмъртно иаказание чрез разÑтрел. Това може да окаже нÑкакво въздейÑтвие върху преките офицери и паши.
(NÐ’. СмÑтам, че винаги може да Ñе научи, веднага или впоÑледÑтвие, кой от турÑките военачалници е командвал, да речем, атаката при ПиргоÑ.) Такъв Ñюрприз вмеÑто калÑÑките Ñ Ñ€ÐµÑори може и да вразуми мнозина от Ñ‚ÑÑ….
Ð Ñега Ñ‚Ð¾Ñ Â«Ð½Ð°Ñ‡Ð°Ð»Ð½Ð¸ÐºÂ», като падне в плен и види как го поÑрещат Ñлед неговите зверÑтва, Ñи въобразÑва веднага, че Ñтои неизмеримо по-виÑоко от «руÑÐºÐ¸Ñ Ð¿Ð¾Ð³Ð°Ð½ÐµÑ†Â».
ПовÑрвайте, Ñ‚Ð¾Ñ Ñ‚ÑƒÑ€Ñ‡Ð¸Ð½ никога нÑма да повÑрва, пък нÑма и да разбере нашата европейÑка деликатноÑÑ‚ и Ð½Ð°ÑˆÐ¸Ñ Ñтрах от Европа, през ум дори нÑма да му мине Ñ‚Ð°Ñ Ð¿Ñ€Ð¸Ñ‡Ð¸Ð½Ð°. ДеликатниÑÑ‚ Ñтрах от Европа е чиÑто руÑко изобретение и чиÑто руÑко дело и никой никога не би могъл да го разбере.
Следователно, разÑъждава турÑкиÑÑ‚ военачалник, „щом толкова ми Ñе кланÑш, Ñлед като аз вчера може би Ñъм позволил да отрежат ноÑа на брат ти, значи Ñам уÑещаш твоето нищожеÑтво пред мен и моето величие пред теб. Ðо точно така Ñ‚Ñ€Ñбва да бъде Ñпоред волÑта на аллаха и в това нÑма нищо чудно!" Ето какво би Ñ‚Ñ€Ñбвало да Ñи миÑли пленениÑÑ‚ турÑки паша и той без Ñъмнение миÑли точно тъй.)
Тъй Ñтана, че когато негодуващите Ñрещу българите заради Ñ…ÑƒÐ±Ð°Ð²Ð¸Ñ Ð¸Ð¼ живот дочакаха Ð¿ÐµÑ‡Ð°Ð»Ð½Ð¸Ñ Ð¸Ð¼ край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите вÑъщноÑÑ‚ е Ñамо един декор, че вÑички Ñ‚Ð¸Ñ ÐºÑŠÑ‰Ð¸Ñ‡ÐºÐ¸ и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в Ñ‚Ð¸Ñ ÐºÑŠÑ‰Ð¸Ñ‡ÐºÐ¸ – вÑичко това вÑъщноÑÑ‚ принадлежи на турчина, който Ñи го взема, щом пожелае.
И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтÑване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки вÑичко нещата изглеждаха цветущи, то е Ñамо защото турчинът не иÑка да разорÑва окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от неÑ.
Ðапротив, той разрешава понÑкога тук-там да има и пълно процъфтÑване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема...
Ð Ñега еÑтеÑтвено турците Ñа разÑрени и Ñриват Ð‘ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ ÑÑŠÑ Ð·ÐµÐ¼Ñта. И ÑъжалÑват, че не Ñа Ñ Ñринали цÑлата! Ðко ние Ñлед превземането на Плевен Ñе забавим да продължим, турците, виждайки, че може да Ñе наложи навеки да Ñе проÑÑ‚ÑÑ‚ Ñ Ð‘ÑŠÐ»Ð³Ð°Ñ€Ð¸Ñ, ще използват момента да разорÑÑ‚ вÑичко, което може да Ñе разори.
Има две интереÑни мнениÑ: умниците у Ð½Ð°Ñ Ñ‚Ð²ÑŠÑ€Ð´ÑÑ‚ и доÑега, че без намеÑата на руÑите българинът щеше да Ñи живее царÑки и че РуÑÐ¸Ñ Ðµ причината за вÑички негови нещаÑтиÑ.
Рпък извеÑтниÑÑ‚ Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐºÑ€Ð°Ñните Ñи и задълбочени Ñтатии от бойното поле англичанин Форбз, кореÑпондент на веÑтник “Daily Newsâ€, в ÐºÑ€Ð°Ñ Ð½Ð° краищата изказва откровено цÑлата Ñи английÑка иÑтина.
Той иÑкрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребÑÑ‚ цÑлото българÑко наÑеление на Ñевер от Балкана в момента, когато руÑката Ð°Ñ€Ð¼Ð¸Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ¼Ð¸Ð½Ð°Ð»Ð° Дунава.
Форбз почти ÑъжалÑва (еÑтеÑтвено политичеÑки), че нещата не Ñа Ñе развили така, и прави извода, че българите Ñледва да бъдат вечно признателни на турците, задето Ð¾Ð½Ð¸Ñ Ð½Ðµ ги изклали поголовно като овце.
Тъй че, припомнÑйки Ñи руÑкото мнение за „царÑÐºÐ¸Ñ Ð¶Ð¸Ð²Ð¾Ñ‚ на българите" и ÑъпоÑтавÑйки го Ñ Ð¼Ð½ÐµÐ½Ð¸ÐµÑ‚Ð¾ на Форбз, можем направо да Ñе обърнем към българите Ñ Ð²ÑŠÐ¿Ñ€Ð¾Ñа: „Защо не Ñи живееш царÑки, щом като не Ñа те изклали поголовно?"
Ðо има и още нещо Ñтранно, което отÑега бие на очи и ще оÑтане в иÑториÑта: „Ðима наиÑтина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и проÑветена нациÑ, каквато е ÐнглиÑ, може така Ñпокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците?
Това ли е поÑледниÑÑ‚ цвÑÑ‚ и плод на английÑката цивилизациÑ?" Обърнете внимание обаче, той безÑпорно не би Ñе изказал така, ако Ñтаваше дума не за българите, а за французите или за италианците.
Той говори така Ñамо защото те не Ñа нищо повече от нÑкакви Ñи ÑлавÑни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към ÑлавÑните и ÑлавÑнÑкото племе. Те ги имат вÑе едно за кучета!
ДопуÑка Ñе, че е възможно и разумно да Ñе изколÑÑ‚ вÑички до един, цÑлото племе, Ñ Ð¶ÐµÐ½Ð¸Ñ‚Ðµ и децата.
Забележете още (това е много важно), че не го казва граф БиконÑфилд: него политиката, „английÑките интереÑи" го принуждават да изразÑва такива бандитÑки, зверÑки убеждениÑ, докато Форбз е чаÑтно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интереÑите на ÐÐ½Ð³Ð»Ð¸Ñ Ð½Ð° вÑÑка цена, а и вижте какъв човек е: чеÑтен, правдив, талантлив, хуманиÑÑ‚, личи Ñи от предишните му пиÑаниÑ.
Причината в ÑÐ»ÑƒÑ‡Ð°Ñ Ðµ именно в това западноевропейÑко презрение към вÑичко, което ноÑи името „ÑлавÑниâ€.
Тъй че българите можеш да ги попарваш Ñ Ð²Ñ€Ñла вода като гнездата на дървеници по ÑтарчеÑките одри!
Та нÑма ли в това нÑкакъв инÑтинкт, предчувÑтвие нÑкакво, че ако Ñ‚Ð¸Ñ Ð¸Ð·Ñ‚Ð¾Ñ‡Ð½Ð¸ ÑлавÑнÑки племена Ñе оÑвободÑÑ‚, ще играÑÑ‚ един ден огромна Ñ€Ð¾Ð»Ñ Ð² новото бъдеще на човечеÑтвото вмеÑто заблудената Ñтара цивилизациÑ, че ще заемат нейното мÑÑто?
Хората на Запада еÑтеÑтвено не могат Ñъзнателно да Ñи предÑтавÑÑ‚ и да допуÑнат това — Ñъщо както не могат да Ñи предÑтавÑÑ‚ гнездата на дървениците за нещо виÑше, идващо да ги Ñмени.
Ðо ето Ñ Ð ÑƒÑиÑ, тук Ñвно Ñе издига една ÑъвÑем нова Ð¸Ð´ÐµÑ Ð·Ð° изкушение, гнÑв и почуда на вÑички, тук вече Ñе издига знамето на бъдещето, а тъй като РуÑÐ¸Ñ Ð½Ðµ е „гнездо на дървеницаâ€, каквото предÑтавлÑват за Ñ‚ÑÑ… българите, а е гигант и Ñила, коÑто не може да не Ñе признае, и тъй като РуÑÐ¸Ñ Ñъщо е ÑлавÑнÑка Ð½Ð°Ñ†Ð¸Ñ â€” как ли Ñ Ð¼Ñ€Ð°Ð·ÑÑ‚ Ñега на Запад, ако ще и Ñамо инÑтинктивно, подÑъзнателно, как ли Ñе радват на вÑеки неин неуÑпех, на вÑÑка нейна беда!
Да, тук играе именно инÑтинктът, именно предчувÑтвието за бъдещето!
Б е л е ж к и:
ОткъÑÑŠÑ‚ е от „Дневник на пиÑателÑâ€. 1877. Година II. Ðоември. Втора глава. II." Заглавието е на Ф. Ðœ. Цитира Ñе по ДоÑтоевÑки, Ф. Ðœ. Събрани ÑÑŠÑ‡Ð¸Ð½ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð² дванадеÑет тома, Ñ‚.11. С.: Ðародна култура, 1989 (Ñ. 344 - 348).