СрÑда, 29 Ðприл 2015
СонÑ, наричана още СофиÑ, е родена през 1761 г. в Родопите, в едно от малкото Ñела, в които хората Ñа уÑпели да запазÑÑ‚ вÑрата Ñи Ñлед маÑовото потурчване през 1670 г., а околните Ñа Ñ Ð¿Ð¾Ð¼Ð°ÑˆÐºÐ¾ наÑеление.
Ðо Ñе Ñлучва така, че Ñ‚Ñ Ð¿Ð¾Ð¿Ð°Ð´Ð° в харема на Ñултан Ðбдул Хамид І и там е наÑилена да приеме иÑлÑма, като променÑÑ‚ и името й на Ðйше Сейепервер.
Българката ражда Ñин, когото кръщават МуÑтафа. През 1789 г. Ðбдул Хамид І умира. Ðа трона Ñе възкачва поÑочениÑÑ‚ от него наÑледник – Селим ІІІ, Ñин на наложница, подарена му от татарÑÐºÐ¸Ñ Ñ…Ð°Ð½. Той има намерение да обуздае еничарите, които Ñпоред него Ñа превишили правата Ñи и не зачитат доÑтатъчно влаÑтта, включително и тази на Ñултана. Когато решава да Ñмени най-виÑшите им командири Ñ Ð²ÐµÑ€Ð½Ð¸ на него хора, еничарите Ñе вдигат на бунт и на 29 май 1807 г. ÑвалÑÑ‚ Селим ІІІ, като го изпращат на заточение в ЕгипетÑката пуÑтинÑ.
Както в ÑÐ»ÑƒÑ‡Ð°Ñ Ñ Ñ€Ð¸Ð¼ÑÐºÐ¸Ñ Ð¸Ð¼Ð¿ÐµÑ€Ð°Ñ‚Ð¾Ñ€ Клавдий, те почти Ñлучайно откриват Ñина на Ðйше – МуÑтафа, и поради това, че е потомък на Ðбдул Хамид І, го възкачват на трона. Ðйше Ñтава Валиде Ñултан, но Ñамо за 14 меÑеца. Еничарите Ñа недоволни и от Ñултан МуÑтафа, защото нередовно им дава заплатите. Ðа 28 юли 1809 г. той е Ñвален и затворен в подземието на крепоÑтта. По заповед на Ð½Ð¾Ð²Ð¸Ñ Ñултан Махмуд ІІІ, е убит чрез удушаване, защото Ñпоред шериата е грешно да Ñе пролее дори и капка кръв на бивш владетел.
Ðйше Ñе опаÑÑва, че и Ð½ÐµÑ Ð¼Ð¾Ð¶Ðµ да Ñ Ñполети такава учаÑÑ‚, но най-вече е загрижена за живота на внука Ñи Ðхмед, който тогава е на 14 г. Затова отива заедно Ñ Ð½ÐµÐ³Ð¾ в Родопите. Там намира родното Ñи Ñело изгорено от турците, защото при нов опит хората в него да бъдат иÑлÑмизирани, те Ñа отказали и поради това Ñа избити поголовно, а Ñелището е заличено.
Бившата Валиде Ñултан Ñе заÑелва в ÑÑŠÑедно Ñело, в което живеÑÑ‚ помаци. Това Ñа хора, които наÑилÑтвено Ñа Ñменили вÑрата Ñи, но Ñа запазили езика и обичаите Ñи. Ð¢Ñ Ð¸Ð¼Ð° Ñъщата учаÑÑ‚ като Ñ‚Ñхната и може би затова Ñ Ð¿Ñ€Ð¸ÐµÐ¼Ð°Ñ‚ радушно.
Ðйше е уÑпÑла да вземе ÑкъпоценноÑтите Ñи, както и не малко златни алтъни. През 1811 г. природни бедÑÑ‚Ð²Ð¸Ñ ÑÑŠÑипват реколтата не Ñамо в Ñелото, в което Ñе е заÑелила, но и в околните наÑелени меÑта и наÑтава поголовен глад.
Тогава Ñ‚Ñ ÐºÑƒÐ¿ÑƒÐ²Ð° храна и Ñ Ñ€Ð°Ð·Ð´Ð°Ð²Ð° на хората, които Ñ Ð¾Ð±ÑвÑват за ÑÐ²Ð¾Ñ Ð±Ð»Ð°Ð³Ð¾Ð´ÐµÑ‚ÐµÐ»ÐºÐ°. Когато бедÑтвиÑта отминават, за благодарноÑÑ‚ й поÑтроÑват двуетажна къща в центъра на Ñелото, впоÑледÑтвие наречена Ðйше конак.
За да Ñе предпази от нараÑтващото влиÑние на еничарите, Ñултан Селим ІІІ Ñъздава редовна войÑка, но му Ñ‚Ñ€Ñбват млади мъже, за да Ñ Ð¿Ð¾Ð¿ÑŠÐ»Ð½Ð¸, да Ñ Ð½Ð°Ð¿Ñ€Ð°Ð²Ð¸ по-многобройна и Ñилна. Тръгват да ги Ñъбират от вÑички краища на империÑта, Ñтигат и до Родопите. Помаците Ñа обзети от тревога – как да дадат най-работоÑпоÑобните Ñи хора за ÑултанÑката войÑка, когато те им Ñ‚Ñ€Ñбват да обработват земÑта, от коÑто Ñе хранÑÑ‚.
Има обаче възможноÑÑ‚ подлежащите на военна Ñлужба да Ñе откупват Ñ Ð¿Ð¾ 2 алтъна на човек, но те ги нÑмат. Понеже вече Ñа разбрали, че Ðйше има пари, Ñ Ð¼Ð¾Ð»ÑÑ‚ да откупи Ñиновете им. Според Ð½ÐµÑ Ð¾Ð±Ð°Ñ‡Ðµ Ñ‚Ñ€Ñбва да Ñе направи друго. ВмеÑто за откуп, парите да Ñе изразходват за купуване на пушки и патрони. И Ñ‚Ñ Ð²ÑŠÐ¾Ñ€ÑŠÐ¶Ð°Ð²Ð° 2500 момци, Ñвързва Ñе Ñ Ð¨Ð°Ð±Ð°Ð½ войвода и Ñе ÑƒÐ³Ð¾Ð²Ð°Ñ€Ñ Ñ‚Ð¾Ð¹ и неговите четници да ги обучават на Ñтрелба.
Когато до района Ñе доближават двата табора, тръгнали да набират мъже за аÑкера или да Ñъбират откуп, проходите към него Ñа затворени от гвардиÑта на Ðйше. Облечена в мъжки дрехи, Ñхнала черен кон Ñ Ð±Ñло петно на челото, затъкнала в поÑÑа Ñи два Ñребърни пищова и ÑÐ°Ð±Ñ ÑÑŠÑ Ð·Ð»Ð°Ñ‚ÐµÐ½ обков, Ñ‚Ñ Ð¾Ð±Ð¸ÐºÐ°Ð»Ñ Ð¿Ð¾Ð·Ð¸Ñ†Ð¸Ð¸Ñ‚Ðµ и наÑочва дейÑтвиÑта на гвардейците Ñи. След нÑколко ÑÑ€Ð°Ð¶ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñ‚Ð°Ð±Ð¾Ñ€Ð¸Ñ‚Ðµ Ñе оттеглÑÑ‚, понеÑли много загуби.
Тогава в района Ñе разчува, че Ðйше е била Валиде Ñултан и първенците на 12 Ñела, от името на вÑички техни жители, полагат клетва пред Ð½ÐµÑ Ð·Ð° вÑрна Ñлужба. От Ñега нататък нейната дума ще бъде законът в този край. Тогава Ñ‚Ñ Ð¾Ð±ÑвÑва, че връща българÑкото Ñи име – Ð¡Ð¾Ð½Ñ Ð¸Ð»Ð¸ СофиÑ, но по-вероÑтно е да е първото, защото Ñ Ð½ÐµÐ³Ð¾ е опиÑана в турÑките и арабÑките анали.
Славата на Ð¡Ð¾Ð½Ñ Ñултан Ñе разнаÑÑ Ð¸ вÑе повече хора иÑкат да Ñе приÑъединÑÑ‚ към Ð±ÑƒÐ½Ñ‚Ð¾Ð²Ð½Ð¸Ñ Ñ€Ð°Ð¹Ð¾Ð½. При Ð½ÐµÑ Ð¸Ð´Ð²Ð°Ñ‚ делегации от Югоизточна ÐœÐ°ÐºÐµÐ´Ð¾Ð½Ð¸Ñ Ð¸ БеломорÑка ТракиÑ, упълномощени да иÑкат закрила от турци и разбойници, като в замÑна на това обещават на Ð½ÐµÑ Ð´Ð° плащат данъците Ñи.
Създава Ñе държава в държавата. Ð¡Ð¾Ð½Ñ Ñултан обÑвÑва за ÑÐ²Ð¾Ñ Ñтолица град КÑнати на брега на БÑло море. Сключва договори Ñ Ð’ÐµÐ½ÐµÑ†Ð¸Ñ Ð¸ Генуа за взаимно изгодна търговиÑ, но иÑка доÑтавка най-вече на оръжие, защото нейната Ð³Ð²Ð°Ñ€Ð´Ð¸Ñ Ðµ нараÑнала на 6000 души, от които 1500 Ñа конници. Оттам Ñа й доÑтавени 6 Ð¾Ñ€ÑŠÐ´Ð¸Ñ Ñ Ð¿Ð¾ 300 гюлета за вÑÑко от Ñ‚ÑÑ…, а барута го произвеждат меÑтни майÑтори. Има работилница за поправка на пушки и пиÑтолети, и за изковаване на Ñаби.
През 1828 г. започва поредната руÑко-турÑка война. ГлавнокомандващиÑÑ‚ руÑката Ð°Ñ€Ð¼Ð¸Ñ Ð³ÐµÐ½. Дибич уÑтремно наÑтъпва и громи турците. Ð¡Ð¾Ð½Ñ Ñултан Ñе възползва от положението, че цÑлата ÑултанÑка войÑка е заета в битки Ñ Ñ€ÑƒÑите и разпроÑтира владениÑта Ñи до Дедеагач.
Ð’ ИÑтанбул наÑтъпва паника. ВойÑковите командири обвинÑват Ñултан Махмуд ІІІ за неÑпоÑобен владетел и иÑкат да Ñе оттегли от влаÑÑ‚, без да поÑочи Ñвои наÑледници. Знае Ñе, че Ñинът на МуÑтафа – Ðхмед, е жив, вече е на 24 г. и може да заеме преÑтола. За този момент го е подготвÑла баба му СонÑ-Ðйше. Към ИÑтанбул тръгва блÑÑкаво шеÑтвие от 500 конници и 800 пешаци Ñ ÑƒÐ½Ð¸Ñ„Ð¾Ñ€Ð¼Ð¸, извезани ÑÑŠÑ Ñърма.
Ð¡Ð¾Ð½Ñ Ñултан е вече на 67 г. Ð¢Ñ Ñе движи в калÑÑка, в коÑто Ñа впрегнати 4 бели конÑ. За зла учаÑÑ‚, когато Ñа на по-малко един ден път до Ñтолицата, получава Ñилен Ñърдечен приÑтъп. ПредÑмъртните й думи Ñа: „Ðхмед, като Ñтанеш Ñултан, дай Ñвобода на българите. Ðз Ñъм българка, ти Ñъщо имаш българÑка жилка, защото Ñи мой внук“. Погребват Ñ Ð² джамиÑта Еюп в ИÑтанбул.
Когато през 1829 г. Ñе подпиÑва ОдринÑкиÑÑ‚ договор, Ñ ÐºÐ¾Ð¹Ñ‚Ð¾ Ð¢ÑƒÑ€Ñ†Ð¸Ñ Ñе признава за победена, Ñултан Ðхмед предлага в него да Ñе включи Ñъздаването на Ñвободна българÑка държава между Дунав и Стара планина, за да изпълни бабината Ñи заръка. И е безкрайно изненадан, че ген. Дибич отказва, като Ñе позовава на волÑта на императора, Ñпоред коÑто българите още малко ще Ñ‚Ñ€Ñбва да почакат.
И така Ñ ÐžÐ´Ñ€Ð¸Ð½ÑÐºÐ¸Ñ Ð´Ð¾Ð³Ð¾Ð²Ð¾Ñ€ Ñе дава незавиÑимоÑÑ‚ на ГърциÑ, ваÑалитет на СърбиÑ, Черна гора, Влашко и Молдова. Ðа българите Ñе предлага неограничено преÑеление в пуÑтеещите земи в Южна Украйна и БеÑарабиÑ, които те Ñ ÐºÑŠÑ€Ð²Ð°Ð²Ð° пот превръщат в плодородни Ð¿Ð¾Ð»Ñ Ð¸ градини.
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=38389 Източник: ДеÑант