Author Topic: Истината за Помаците !  (Read 222088 times)

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

Offline Subeyi Kurt

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 3444
  • Gender: Male
Re: Истината за Помаците !
« Reply #795 on: December 25, 2015, 23:56 »
Със злоба не се живee Расате. А лакомията и тя е голямо зло. Защо България нападна Османската Империя и то в момент когато турците никога не са очаквали удар в гръб. Не знаеха ли управниците че такъв голям залак няма да могат да го преглътнат. Нападат и после плачат че били убивани. Ми народът ни хубаво е казал: Кой нож вади от нож умира.

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1343
Re: Истината за Помаците !
« Reply #796 on: December 26, 2015, 01:17 »
Quote
"И българите от доминантен етнос на Балканите до освобождението сега сме най малка численост."

-...'mi shtoto nqma takiva, za "българи" se prichislqvat tezi, koito sa ostanali  hristiqni ot bivshi Vizantiiski teritorii (armenci, garci, karakachani, i t. n. i pridoshlite rysofili prez komynistichesko Bai-Toshkovo vreme.

Dominantni sa bili musulmanite za 5 veka po Balkanskiq polyostrov predi Balkanskite voini !
Musulmanite mojeha da badat dominirashti i sled 1912-13, shtoto se jenqt mladi kogato trqbva, a ne kato hristiqni "bAlgari" predi pensionirane na 45 godini sled tri razvoda.
Fachisti i komynisti smenqt imena i religiq s krav i mech i izmisleni Komii-LiliPytio midjit procesi.

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Re: Истината за Помаците !
« Reply #797 on: December 27, 2015, 14:44 »



   Помашката Коледа: живот в сърцето на Родопите!
Българите мохамедани, наричани още „помаци“, са религиозно малцинство, което се приема със смесени чувства у нас. Има ги в цяла България, но повечето са преселници от Родопите, затова и там са най-многобройни.
След Възродителния процес и насилствената смяна на имената им, етническото им самосъзнание  се обърква още повече – уж не са съвсем българи, но не са и турци. Вярващи са, но не е ясно в какво.
В навечерието на един от най-големите християнски празници – Рождество Христово, екипът на Lentata.com посети дома на семейство помаци от Смолян, за да разберем как празнуват хора, разпнати между две религии.

Посрещат ни Асен и Венета - семейство от 32 години. И двамата са от село Върбина, но родителите на Асен построили къща в Смолян, където те живеят и днес.

Любопитен факт за Родопите е, че всички къщи тук приличат на мотели – на 3-4 етажа, по 1 за всяко дете.
 
Четириетажната къща на Асен и Венета не е изключение –на първия живее бащата на Асен – Спас. На втория са те двамата и дъщеря им, а на третия – синът им с жена и дете. Четвъртият не е довършен.
Още от вратата ме посрещат ентусиазирано – ръкуват се с мен с огромни усмивки и по вълнението им разбирам, че нямат гости често. Настаниха ме в хола на 2 етаж, обзаведен в соц. стил, но чист, подреден и уютен.
Има малка изкуствена елха на поолющен дървен шкаф, както и няколко гирлянда, залепени с тиксо по варосаните стени. Изненадах се, когато видях, че масата е наредена като за традиционна вечеря на Бъдни вечер – с постни ястия в нечетен брой. В случая бяха 7.
Питам ги, заради мен ли сте сложили масата така или по принцип празнувате Бъдни вечер?

[size=78%]  [/size][/color]Aсен: А, не е заради теб, ние така си правим всяка година.Той е на 51 години и се занимава със строителство. Венета, 46-годишна, работи в магазин за хранителни стоки. И двамата нямат висше образование. Говорят простичко, не се преструват, макар че видимо се притесняват от присъствието ми и от факта, че записвам разговора ни. Помолиха да не споменавам фамилията им в материала, защото щели да се чувстват неудобно. „Кой знае кой ще го прочете и какво ще си помислят хората за нас“, вмята Вени, докато шета из кухнята. Асен пък е седнал на фотьойла и чака жена му да приключи със сервирането. Висок е около 1.75, пооплешивял, набит и с голямо шкембе. Прилича на чорбаджия.
 Lentata.com: Защо празнувате Бъдни вечер, след като сте мюсюлмани?Aсен: Ох, малко е сложно за обяснение. Така са ни научили – и родителите ни го празнуваха. Исус присъства и в исляма, той е пророк и се чества името му.
Lentata.com: Великден празнувате ли?
Асен: Не точно. Боядисваме яйца, но не ходим на църква и не казваме „Христос Воскресе“.


[size=78%]   [/size][/color]Lentata.com: Спазвате ли всички мюсюлмански традиции, молите ли се по 5 пъти на ден?Асен: Традициите ги спазваме горе-долу, но не се молим така. Истинската молитва трябва да ти дойде от сърце, а не да ти казва някой кога да се молиш.
 

В този момент на масата най-после сяда и Венета. Тя е дребничка, може би няма и 1.60 см, но е много сръчна и пъргава. Има дълга червеникава коса, кафяви очи и лъчезарна усмивка.


 Lentata.com: Честно да ви кажа, струва ми се, че вие сте присвоили обичаи и от двете религии. Ето например Венета не носи забрадка, макар че Коранът го изисква, а ти, Асене, пиеш ракия, въпреки че алкохолът е забранен от исляма. В същото време спазвате християнски традиции. Вие като какви се самоопределяте?Венета: Като никакви не се определяме. Нашите родители са ни определили като помаци, ама ние сме си ние. Разбираш ли? За нас е важно да сме добри хора, да помагаме на другите, не на кой Бог се молим.
Асен: Бе, не е точно така, както вика жената. То хубаво да сме добри хора, ама понякога срещаш други хора, които, като им кажеш, че не си християнин, малко накриво те гледат. Все едно си половин човек.
Lentata.com: Толерантни ли са хората около вас, как ви приемат?
Венета: Нямаме проблеми никакви, тук в Смолян и като цяло в Родопите всички сме си близки, всеки на другия ще помогне, независимо какъв е и що е.
 Асен: Имаме приятели и християни, и мюсюлмани, не се делим по никакъв начин. Усещал съм по-лошо отношение само от хора от други градове, като са идвали на обекти да работят с нас. Иначе самите родопчани сме си свикнали с това, че сме смесен район и сме единни. Иска ми се България да беше като Смолян  - всички да се разбираме и да не се интересуваме кой на какво се моли. Защото Бог е един, каквото и да си говорим.Lentata.com: В името на кой Бог сте направили вечерята за Бъдни вечер?
Асен: В името на Исус. Дори да не знаем името на Бог, знаем, че го има и че ни пази. Това е жест от нас за него.
  Венета: Бъдни вечер и Коледа повече ги свързваме със събирането на семейството. Имаме роднини, с които не се виждаме по цяла година и ще пристигнат утре вечер на гости. Всяка година е така.Това подсеща Венета, че не са извикали на масата бащата на Асен – дядо Спас, който е прехвърлил 80 години. Съпругата му е напуснала този свят преди 4 години и оттогава обитава сам първия етаж. Дядо Спас пристигна с бастунче. Не чува добре, затова се налага да му повтарям въпросите.
Lentata.com: Дядо Спасе, ти празнувал ли си Коледа преди?
Дядо Спас: По Живково време беше забранено, но си разменяхме подаръци на Нова година. И ядяхме банани и портокали, това беше Коледата. Беше тежко.
Асен:  Беше тежко, ама и до ден днешен гласуваш за БСП!

Последва малък спор за политика, от който стана ясно, че Дядо Спас е върл поддръжник на БСП, наследници на БКП, дори е бил партиен секретар и до днес остава верен на партията-майка. Именно тя обаче е преименувала насилствено него и децата му.
 Дядо Спас: Когато ни смениха имената, беше страшно – даваха ти списък с позволени имена и ти трябваше да си избереш ново. Нямаше как иначе. Родителите ми са ме кръстили Семир, а аз станах Спас. Странно нещо е животът! Асен беше Реджеп и една сутрин като се събуди, му казахме „От днес вече си Асен!“. Детето плака с дни.Венета: Моето старо име е Айлин, даже някои по-стари роднини още така си ме наричат.
Lentata.com: Защо не си върнахте родните имена след промените?
Aсен: Нямаше смисъл, вече бяхме свикнали. Така сме свикнали и да празнуваме различните традиции, стига ни само да сме добре и да сме живи и здрави. Как се казваме и какво празнуваме е без значение.

  Това семейство е като всяко друго българско такова – със своите битови проблеми, малки моменти на щастие, изминати трудности и общи бъдещи цели. Затова, когато следващия път срещнете някой „помак“, не бързайте да присвивате очи.
Единственото, което го различава от вас е, че е по-толерантен.

                Автор-Каролина Касабова. Lentata.com. 26.12.2015g.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2943
  • Gender: Male
Re: Истината за Помаците !
« Reply #798 on: December 27, 2015, 23:47 »
След като са го посрещнали Асен и Венета коментара е излишен!

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2943
  • Gender: Male
Re: Истината за Помаците !
« Reply #799 on: October 01, 2018, 21:16 »
Васил Дечов: Из помашкия обществен живот (1)
ВАСИЛ ДЕЧОВ
ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ
Издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив 1968
Съставили и редактирали: Васил Димитров, Станислав Сивриев, Николай Хайтов


ИЗ ПОМАШКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

ОБЩИНСКИ ДОМ
Бориковската помашка община е съставена от много махали — колибаци, разпръснати върху стръмната планина на около сто квадратни километра. За средище на тая община е избрана Пантовската махала, която брои четиридесет-петдесет колиби. В тая махала се намират джамията, мехтепът и общинският дом. Последният почти с нищо не се отличава от другите селски сгради. Преди петнадесет години един бориковски мидюрин (кмет) забъркал общинските сметки или, по-вярно казано, забъркал ги общинският писар, та мидюринът останал да дължи на общината четиристотин гроша, за което се скарал с агите и скришом се изселил в Турция. Бориковци усвоили произволно къщата на бившия мидюрин, които изял четиристотинте факирски (сиромашки) пари, и я направили общински дом. Тая двукатна къща е правена преди петдесет-шестдесет години от дядото на злоупотребилия кмет, но оттогаз насам в нея не е чукновал дюлгерин, за да поправи друго нещо, освен да замени книгите и търбуха (вместо стъкло са поставяли изсушен говежди търбух) на един прозорец със стъкла. Долният — приземеният кат на селската къща, който е висок един метър и шестдесет сантиметра, едно време е служил на стопаните за двор и подник (яхър), а сега служи за семерджийница, калайджийница и пр. Българинът калайджия, който е от друго село, дохожда отвреме навреме в Бориково, калайдисва съдовете на бориковци и след това напуща подника, за да се натъкми в него семерджията или кърпачът, и то без никакъв наем. Горният кат, висок тоже един и шестдесет метра, в който се влиза отвън по една изкривена и изчупена дървена „скала" (стълба), е разделен с чить (плетен зид) на три отделения. В първото отделение или одайо има широк оджаклък за огън. Огнището е разкъртено и в пукнатините на пръстта се забелязва застинала лой, тельве (утайка) от кафе и други мазила. Големите камъни от двете страни на огнището, тельвето, лойта и възправеният в кюшето дървен шиш свидетелствуват, че тая одая служи за готварница, че тук се пече шиш-чеверме и се вари кафе. На огнището в пепелта се мъдрят изправени два пръстени ибрика, а това показва, че тук се грее и вода за абтез. Дъсченият таван на тая стая е дотолкоз окаден от дима, че не може да се познае от какви дъски е правен. Човек при пръв поглед би помислил, че таванът е боядисан с черна лъскава боя. Дъските на пода са се раззинали и прогнили от вода и кал — през тях свободно може да се гледа долу в калайджийницата. Стените се не познават с какво са измазани: дали с черно-червена глина или с катран. По тях се забелязва: кръв, плюнки, храчки, нечистотии от мухи и всякакви други вещества от добитъци и хора. За прозорец на тая стая служи една пролука в стената, през която свободно може да се провре само едно куче от среден ръст или голямо коте. Второто отделение е украсено по стените, пода и тавана, току-речи, със същите краски, както и първото; обаче то се отличава със своята мобилировка. Вместо оджаклък, в него е поставена желязна соба, кюнците на която достигат двадесет-тридесет сантиметра до тавана и оттам, успоредно с тавана, са прокарани навън през прозореца. Тая соба от много употребление се е пробила на няколко места, но грижливият селски кехая, който изпълнява длъжността и на разсилен, е запушил дупките с глина и малки каменни плочици. Кюнците също са стегнати с обръчи от глина, но при всичката грижливост на кехаята собата пак дими и постепенно боядисва стените и тавана с черна лъскава боя. Около собата дъските на пода са прегорели, та са се отворили доста големи пролуки. Зиме връз пролуките кехаята туря тиклици (плочици), за да не влиза студ, а лете тиклиците се отмахнуват, за да дохожда хладина от „подника".
Близо до прозореца, който е по-големичък от пролуката, през която се осветлява и проветрява „готварницата", и на който са закрепени парчета от стъкла — от много години не виждали вода и изтривка, — е поставена една грубо скована дъсчена маса. Единият крак на масата е свързан със сижими, защото при едно скарване и сборичкване между съветниците във време на заседание тая маса повече е пострадала, отколкото главите и гърбовете на скараните ази. Връз масата е постлан един парцал, който някогаж е бил черна мушама, а сега не прилича на друго, освен на скъсан кеневирен чувал. Връз парцала са натрупани без ред книжа, мастилница, пера, тютюневи кутии и други неща. До стената, която отделя чевермеджийницата, са прикрепени дъски с много преки преградки, прилични на дюкянджийски жебки (преградки на рафт). В тия „жебки" без ред са натрупани всякакви книжа, голяма част от които са скъп спомен от блаженото за родопчаните румелийско управление. Тия книжа са покрити с покривки, тъкани от паяците, които свободно си живеят и се плодят из жебките, рафтовете и тавана. В ъгловете между стените и зад вратата са възправени и захвърлени брадви, звънци, тояги и други веществени доказателства, потребни на общинския съд. До една от стените са закрепени на грубо издялани дървени подпирачки три-четири дъски, които служат и за кресло, и за легло. Това легло е постлано със скъсано козиняво халище и една твърда вълнена възглавница, които поради невиждане на вода и сапун от много години насам, лъщят като нова мушама. На това кресло и легло си отпочиват и отспиват кметът, писарят и държавният бирник, когато събира данъците. Ползата от това легло е очевидна. Спите ли една вечер на него, заранта, като се събудите, ще усетите много приятно гъделичкане по снагата и колкото по-често се почесвате, толкоз по-приятно ще ви става. Освен това ще занесете у вас в къщи скъпоценен армаган, за който не сте дали нито стотинка. Но да не приказваме повече за армагана, защото без малко щяхме да забравим друга една полезна вещ. В един ъгъл на селския дом скромно се гуши един предмет, който отдалеч прилича на връзка детски пелени. Но ако наближите тоя предмет и започнете да го барате с ръце, ще чуете шум, като че сипвате в торба изсушена юфка. Вдигнете ли нагоре предмета и го разгърнете, ще видите извътре разни шарилки и висещи книжни парченца — също нашарени. Тогава веднага ще се сетите, че това не са пелени, а голямата карта на България, издадена от книжарницата на Хр. Г. Данов. Тая карта често служи за завивка на бирника и писаря, а лете в горещините е най-добър предпазител от мухите. Писарят на Бориковската община, който се живее в най-голямото световно удоволствие — съня, ни казваше, че когато се покривал с тая карта, освен че не бил обезпокояван от мухите, но и много сладко спял, защото под тая завивка му било много хладно. Само веднъж картата му развалила съня. Картата била само причината. Кехаята Топал Саид, като видял писаря Стайка, че се е изтегнал по гърба на картата, престорил го на шега за християнски мъртвец, зел да подражава на свещеник, пял му с висок глас някакви погребални песни и молитви, а после се изкискал. Писарят Стайко се събудил от сладкия сън, забазганил (захвърлил) картата зад вратата и изпсувал „на вяра" Топал Саида. Последният се разсърдил и се оплакал на имамина, че писарят го псувал „на вяра". Имаминът казал на мидюрина и азите, че писарят и кехаята се „ядат като куче и коте", че единият пее като поп, а другият псува като агуптин. За наказание мидюринът и азите „жеремили" (глобили) двамата общински служащи с едно чеверме, което изяли заедно — и съдии, и подсъдими.
Но стига толкоз за картата на г. Данов, купена за двадесет и пет лева факирски пари.
Читателите са се сетили, че това отделение на Бориковския общински дом служи за общинска канцелария.
Третото отделение е един тъмен клет (килер), който служи за склад на общински вещи, за настаняване просяци, за издирване на престъпления и за затвори на престъпници.

ОБЩИНСКИ ИЗБОРИ
Пегък е или джумайогюн, както казват помаците. Общинската канцелария в Бориково е отворена. На креслото-легло са седнали кметът Исеин Мурюски и съветниците Сюлю Керимуски и Маню (Сюлюман) Гърнетарски. Писарят Стайко Букуски е седнал на един изкривен дъсчен стол, навел се е над масата, клати си главата надясно и наляво и шепне нещо с много нисък глас.
— Испе ли пощата, Стайко?
— Испех я, Исеина — отговаря писарят.
— Има ли некву нову? Ищат ли пак пари за некви книги, я други некви жереме?
— Нема некву запьонато. Исеинаа. Има сакви-такви окружни; провадат ги, колкоту да польним жебкисе с тех и да хи едот мишкисе.
— Испей хи, да хи чюим!
— Да ви ги испеям. Слушайте!
„... На 18-ий того през нощта неизвестни крадци се вмъкнали в дюкяна на Иван Стоянов от с. Кадъкьой, Тутраканска околия, и му задигнали: десет оки сол, един говежди гьон и други дребни неща. Предлагам ви, господин кмете, да направите разпореждане за издирването на крадците и ако се заловят, да ги изпратите със стража в повереното ми управление."
— Празна работа — възрази съветника Сюлю Керимуски. — Ние ни можим да сторим тербейо нашисе едепсизе, десу крадот овце и пчели, та ща са разтърчим да тросим и правим тербейо едепсизе от други села. Ни сета ли са началникан ни, че нее едепсизе, дену са крали соль и царвуле, са си от нува селу. Кутри крадот в едно селу, тех кумшиене си знает. Да фатят врют шюбелиене, да хим отпорет о биркач жоп, та да видиш, нище ли сичку да излезе на мейдань. Да ти каже ли тебе, Стайко! В България има еце хубави законе, ала за едепсизесе закон нема. Украде са нейде некву, растарчот са жендере, питат, разпитуват, ахтове правят и с нолкува са своршува рабутана. За паро не ворши сигашнес забитлик! Де са е чуло и видело с ахтове да се фатат харсозе и с хубаво да стануват тербейо?! Той ли е, агалар, право ли казувам?
— Тъй е, Сюлюманаа, праву казуваш — бързат да потвърдят изказаното от кмета и другия съветник.
— Пей по-нататък, Стайко!
Писарът продължава:
„... Господин околийският лекар с писмото си от двадесети того под номер сто петдесет и три ми явява, че при последната му обиколка забележил, че улиците и площадите на много села били съвсем нечисти. Трупове на умрели кучета и други животни били изхвърлени на тия улици, които заразявали въздуха..."
— Запри, Стайко, стига толкува! Сетихме се за какво са сорди началникан ни. Демек, врют рабутисе са дюздисаха, та остана лю един кусур. От сига нататък ще погрибаме и умрелисе котета и кучета! На котри ли факирин да зомим градинана за кучещи мизарлък? Какво ще речеш, Исеинаа?
— Ни сетам са какво да река. Шеш бащ калдъм от сее емире и окружни. Кьор улаим, аку имат юм в главине и дохтуре и началници. Леким да ви каже ли, агалар, ага на чилека е широку околу вратон и ага нема друга рабута, чуди са какво да измислюви и да прави. Дохтуран зима дьорт юс (четиристотин) леф айлък. Нолкува пари един факирин ни може да казандиса за он сеньо. Да речеш, чи доктуран има млогу рабута — нема. По нашисе краюве людесе еца-еца са ни разбулеват, та че и да са разбулеват, кой ти троси дохтур. Дохтуран ни е аллах. Всекиму е написану колку ще живее и кога ще мре. Какво ще ти стори дохтур, ага немаш дене от аллаха да живееш. Пък да ви кажем, агалар, и сиденесу са дудева. Забит улан, кату нема друго какво да правят, разторнат са по селаса да са елендисат. Иде будин в некву село и, хелбетте, ще найде некав косур. Е умрело куче види на сукакан, е друг некву танадиса. Наеде са, напие са, та че ага са ворне, ще посиди и ага са отмори, зоме, калеман в ракона и сува ли да напише, нува ли, таче най-сетне му дойде на юмон за умрелине кучета и нега изписува. Ни стига дену зима дьорт юс леф на месец факирски пари, ами прави масраф на дювлетес и за книги, и за поща, и за млогу други работи. Праву ли думам, Сюлюманаа?
— Праву е, Исеииаа. Леким нема кой да на чуе. Язък на фукароса. Сига измислюват млогу рабути, ала нищо хми ни ворши. Де са другучешните години. Ага споменам каков хубав животь сме прикарували ирми беш сене евель, та ми малим пада на сарцесу.
— Сой ни е било писану, агалар. Аллахува рабута. Може да сме сгрешили некву упреш аллаха. та сига ни е дал да тьоглим...
Кмета и агите навеждат глави и се дълбоко замислят. След няколко минути мечтание кмета се сепва и проговаря:
— Дойде време за намаз (молитва). Хайдете да зомим абтез. Стайко, сворши ли другата рабута, та че ела след жумайо дену нас. Зоми си книга и калеме.
Агите бавно стават от креслото и се упътват за джамията.

Чепеларе, 1905 година

You are not allowed to view links. Register or Login
[/size][/font]

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42