Рано Ñутринта на Ð´Ñ€ÑƒÐ³Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½, разчупиха Ñамуните хлÑб, които Ðли донеÑе, хапнаха набързо и вÑички Ñе запътиха към Батак, да продължат това що правеха от деÑетина дни наÑам. Ð’ колибата оÑтанаха Митра и баба Яна да пазÑÑ‚ децата и да Ñгот...вÑÑ‚ нещо, за да има какво да Ñдат вечерта като Ñе върнат.
- Грижете Ñе за кончето! – заръча Ðли на децата. – Ðека да попаÑе тревица. И да не Ñе отдалечавате от колибата! Разбрахте ли?
Децата кимнаха. С ръце Ñложени на раменцата им, Митра, баба Яна и децата дълго гледаха Ñлед отдалечаващите Ñе ÑелÑни и двата конÑ, които взеха ÑÑŠÑ Ñебе Ñи да помагат.
Ðли непрекъÑнато миÑлеше за това, което Ñнощи му разказаха Гергана и Митра. Колкото и да Ñи предÑтавÑше Ñ€Ð°Ð·Ñ€ÑƒÑˆÐµÐ½Ð¸Ñ Ð‘Ð°Ñ‚Ð°Ðº, така както му бÑха опиÑали, Ñега, когато от Ñклона Ð²Ð¸Ð´Ñ Ñ Ð¾Ñ‡Ð¸Ñ‚Ðµ Ñи Ñтрашната картина, онемÑ. ÐÑмаше и помен от краÑотата, коÑто Ð²Ð¸Ð´Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ´Ð¸ малко повече от два меÑеца, когато по Ñъщата пътека, качен на Ñ‡ÐµÑ€Ð½Ð¸Ñ Ðраб Ñе ÑпуÑкаше към Ñелото, за да предупреди хаджи Димо за идващата опаÑноÑÑ‚.
“Защо не ме поÑлушаха, защо не избÑгаха да Ñе ÑкриÑÑ‚? Дали не бÑÑ… доÑтатъчно убедителен, дали Ñ‚Ñ€Ñбваше да ги Ñплаша повече, че да ми повÑрват и да го направÑÑ‚? – питаше Ñе Ðли. – Ðми ако Гергана бърка? Ðко тази Митра е видÑла нÑкой друг и Ñи е помиÑлила, че е хаджи Димо? Ðко Ñа уÑпели да Ñе ÑкриÑÑ‚ и Ñега Ñа нÑкъде живи и здрави?...â€
Ðе можеше да приеме, че ÑемейÑтвото, което имаше вече го нÑма, нÑма го хаджи Димо, нÑма Ñ Ñ…Ð°Ð´Ð¶Ð¸Ð¹ÐºÐ°Ñ‚Ð°, нÑма ги Славчето и Лилето. Сега, когато Ñе беше преÑтрашил и нарече хаджи Димо Ñ Ð¶Ð°Ð´ÑƒÐ²Ð°Ð½Ð¾Ñ‚Ð¾ от години и от двамата “татеâ€, Ñега, когато тръгвайки вчера заранта към Батак Ñе зарече, че още щом зърне хаджийката, първата дума, коÑто ще каже, ще е “мамоâ€... “Сега, на кого ще кажа “мамоâ€, на кого?â€
- Да отидем при хората пред черквата. – каза Жельо – Да видим от къде ще почнем Ð´Ð½ÐµÑ Ð´Ð° погребваме.
Докато Ñтигнат до черквата, Ðли гледаше ту на лÑво, ту на дÑÑно и не можеше да повÑрва, че върви по баташките улици. Ðикога през живота Ñи не бе виждал едно изцÑло Ñело разрушено. Когато Ñе върна в чифлика, в Ñелото Ñъщо имаше пожари, но те бÑха Ñамо в българÑката махала. ПотреÑен от убитата Кина и Ð¾Ð±ÐµÐ·Ð³Ð»Ð°Ð²ÐµÐ½Ð¸Ñ ÐšÐ¸Ñ€Ñ‡Ð¾, дори не му мина през ума да иде и види опожарените къщи, а вечерта, когато за поÑледен път Ñе обърна и погледна към равна ТракиÑ, Ð²Ð¸Ð´Ñ Ð¾Ð³Ð½ÑŒÐ¾Ð²ÐµÑ‚Ðµ, и ако не Ñе доÑещаше, че това Ñа горÑщи в далечината Ñела, можеше да Ñе възхити на невероÑтната картината коÑто виждаха очите му, картина величеÑтвена и нÑкак тайнÑтвено краÑива.
Там имаше малко хора, между които забелÑзаха още нÑколко новоприÑтигнали оцелели баташки ÑемейÑтва, измършавели от глад, който ги накара да забравÑÑ‚ Ñтраха Ñи и да ÑлÑзат в Ñелото. Те бÑха шокирани от това, което виждаха очите им, от ужаÑната миризма на мърша, коÑто Ñе ноÑеше наоколо. Дори не Ñе зарадваха, че Ñрещат други хора, ÑтоÑха и гледаха наоколо Ñ ÑˆÐ¸Ñ€Ð¾ÐºÐ¾ отворени уплашени до Ñмърт очи.
Ð’ ръцете на една жена от новоприÑтигналите имаше пеленаче завито в нÑкакви парцали, а друго четири-пет годишно чорлаво момченце Ñе бе хванало за потурите на баща Ñи и Ñ Ð½Ð°Ñълзени очи гледаше баба Ñи, коÑто не Ñпираше да Ñе кръÑти.
- Що е Ñтанало ÑÑŠÑ Ñелото ни, Жельо? Що е туй що виждат очите ни? От горната Ñтрана на Ñелото до тук е оÑеÑно Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÑˆÐºÐ¸ коÑти. – продума мъжът плачейки. – Ðе открихме къщичката ни, нито къде е била… ÐÑма улици, нÑма дървета… вÑичко на пепел Ñтанало. Ðко не бÑÑ… познал черквата и моÑтчето, убий ме, никога нÑмаше да повÑрвам, че е Батак.
- Добре, че черквата пожалили, да има де да запалим нÑÐºÐ¾Ñ Ñвещ! – изхълца бабата. – Да идем, да идем вътре, да Ñе помолим на Бог да проÑти греховете на убитите! – и тръгна към черквата.
Гергана Ñ Ñ…Ð²Ð°Ð½Ð° за ръката:
- По-добре не отивай там, бабо Маро, по-добре… да изчакаме още нÑÐºÐ¾Ñ Ñедмица…
- Че що да чакаме? Храмовете Ñа за това, да Ñе помолим на Бог вътре, пред иконите! – наÑтоÑваше бабата и подпирайки Ñе на неодÑлана пръчка Ñлужеща й за баÑтун, Ñе отправи към разбитата порта на Ñ‡ÐµÑ€ÐºÐ¾Ð²Ð½Ð¸Ñ Ð´Ð²Ð¾Ñ€.
Мъжете Ñ Ð¿Ð¾Ñледваха. Гергана ÑÐ¿Ñ€Ñ Ð¶ÐµÐ½Ð°Ñ‚Ð° Ñ Ð¿ÐµÐ»ÐµÐ½Ð°Ñ‡ÐµÑ‚Ð¾ и детето:
- Ти Ñ Ð±ÐµÐ±ÐµÑ‚Ð¾ и детето, Ñтойте тук! Ðко кърмиш може да Ñекне кърмата ти…
- Що думаш, даÑкалице, от що ще Ñекне?
- По-добре да не знаеш! Стой тук, поÑлушай ме! И аз още не Ñъм влизала в черквата, но ако е така, както ми разказа кака Митра… Преди една неделÑ, тук беше една комиÑÐ¸Ñ Ð¾Ñ‚ чужденци. Предупредиха ни да не влизаме поне още нÑколко недели, защото имало опаÑноÑÑ‚ от епидемиÑ… Ти Ñтой тук Ñ Ð±ÐµÐ±ÐµÑ‚Ð¾. Ðз ще ида да видÑ, поне за минутка да зърна какво е, що е там.
С бързи Ñтъпки Гергана наÑтигна Ðли, който вървеше поÑледен Ñлед вÑички оÑтанали. Хвана го за ръка. ИÑкаше да е Ñигурна, че ще може да Ñтои права, ще има кой да Ñ Ð¿Ð¾Ð´ÐºÑ€ÐµÐ¿Ð¸, а и да даде Ñила на Ð¼Ð»Ð°Ð´Ð¸Ñ Ðли. БÑха почти връÑтници, но за тези двадеÑетина дена от както погребваха ÑÑŠÑелÑните Ñи, Ñ‚Ñ Ð±Ðµ пораÑнала Ñ Ð³Ð¾Ð´Ð¸Ð½Ð¸.
Стигнаха портата и приÑтъпиха в двора. СпрÑха Ñе и дълго време ÑтоÑха Ñ ÑˆÐ¸Ñ€Ð¾ÐºÐ¾ отворени очи без да могат да продумат. Ðима е възможно това? Вече бÑха претръпнали да виждат купчини Ñ ÐºÐ¾Ñти и полуразложени трупове. Само пред Балабановата къща преброиха повече от двеÑта и петдеÑет човешки глави. Тук, пръÑнати из целиÑÑ‚ черковен двор и гробището имаше Ñтотици, много Ñтотици, хилÑди и една голÑма купчина човешки оÑтанки в дÑÑно от входа на черквата.
- Мили Боже що е това? – възкликна Гергана като дойде малко на Ñебе Ñи.
Чуваше и уÑещаше кръвта, коÑто разтуптÑното й Ñърце тлаÑкаше към главата в ритъма на туптенето му. Там нÑкъде Ñред разлагащите Ñе трупове бÑха майка й, мъничките й ÑеÑтрички. â€œÐšÐ¾Ñ Ð³Ð»Ð°Ð²Ð¸Ñ†Ð° беше на Лилето, ÐºÐ¾Ñ Ð½Ð° Славчето?... Ронези коÑти на китки до Ñкелета на мъничко дете? Ðа майка й ли Ñа?†Очите й Ñе замъглиха, въздухът не й доÑтигаше. ÐžÐ»ÑŽÐ»Ñ Ñе и Ñе Ñтрополи до купчината коÑти.
Ðли Ñтоеше до неÑ. Гледа Ñ Ð¸Ð·Ð²ÐµÑтно време, но не направи никакъв опит да й помогне. ПоÑле пуÑна и дръпна ръката Ñи. ПомиÑли, че държи ръката на нÑкой убит от купчината. Главата му забуча. МиÑлите му ÑÑкаш Ñе гонеха в неÑ, объркаха Ñе. За Ñекунди миÑлеше, че бърза към Батак, поÑле чуваше разказа на Митра, Ð²Ð¸Ð´Ñ Ñ€Ð°Ð·Ñ€ÑƒÑˆÐµÐ½Ð¾Ñ‚Ð¾ Ñело, поÑле пак бързаше, бързаше… да ÑпаÑи хаджи Димо, Гергана...
Жельо, изтича, вдигна Гергана от земÑта и Ñ Ð·Ð°Ð½ÐµÑе до реката, за да Ñ Ð½Ð°Ð¿Ð»Ð¸Ñка Ñ Ð²Ð¾Ð´Ð°. Ðли гледаше уплашено. По лицето му Ñе Ñтичаха капки Ñтудена пот. Започна да Ñе оглежда, Ñ‚ÑŠÑ€Ñейки Ñ Ð¿Ð¾Ð³Ð»ÐµÐ´ хаджи Димо. Започна да вика:
- Хаджи Димо, тате, де Ñи? Тате, тате, обади Ñе, тате!... Татеее, Ñ‚Ñ€Ñбва да ти кажа нещо?... Къде Ñи? Обади Ñе?... – Ñтигна до портата, Ð²Ð¸Ð´Ñ ÐœÐ°Ð½Ð¾Ð» и впи поглед в него. – Да Ñи виждал тате… тейко ми, хаджи Димо? ТрÑбва да му кажа да бÑга, да Ñе ÑпаÑÑва, да ÑпаÑи ÑеÑтричките ми, майка ми, Гергана… БарутанлиÑта иде към Батак, иде Ñ Ñ†Ñла орда башибозук… БÑгайте, ÑпаÑÑвайте Ñе, ÑпаÑÑвайте Ñе и вие! БÑгайте, чувате ли, бÑгайте? БÑгайте, защото ще ви убиÑÑ‚!
- Ðли, какво ти Ñтана? Ðли, Ðли… ела на Ñебе Ñи!
Ðли не го чу. С бързи крачки излезе от Ñ‡ÐµÑ€ÐºÐ¾Ð²Ð½Ð¸Ñ Ð´Ð²Ð¾Ñ€ и Ñе отправи към моÑтчето. Ðаправи крачка по него и ÑпрÑ. Чу отново думите на Митра, коÑто ÑÑкаш ги каза в този момент, а не предната вечер: “Сигурно Ñа го убили там на моÑта, защото го отведоха, а поÑле видÑÑ…, че там убиваха мъжете. Убиваха ги, режеха им главите и ги хвърлÑха в реката.†Ðли погледна водата. Сега там нÑмаше никой. Буйните води от непрекъÑнатите дъждове и топÑщите Ñе Ñнегове бÑха отнеÑли телата на убитите надолу, към Марица.
- ÐÑма го тук… ТрÑбва да го намерÑ, да му кажа… Ñ‚Ñ€Ñбва да го ÑпаÑÑ… – обхванат от луда паника, Ðли Ñлезе от моÑта и тръгна надолу по течението край реката. Ðе Ñпираше да вика: – Тате, тааа-теее, къде Ñи? Татеее…
Ðадолу, там където реката напуÑкаше Ñелото, в корените на едно дърво ÑÑŠÐ·Ñ€Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÑˆÐºÐ¸ череп. Загледа Ñе в него. Пред очите му Ñтана магиÑ. Черепът поÑтепенно Ñе превърна в иÑтинÑка човешка глава – Ñ Ð¾Ñ‡Ð¸, ноÑ, коÑа и уÑтни, които му Ñе уÑмихнаха. Ðли го позна.
- Тате, открих те! Открих те! – радваше Ñе като дете той.
„Ти кой Ñи?†– чу да го пита главата.
- Как кой Ñъм? Ðли, Ðли Ñъм – Ñинът ти!... Ела, ела да те измъкна от водата! Ела, че може да Ñе удавиш!
Ðаведе Ñе, взе черепа в ръце, прегърна го и Ñ Ð½ÐµÑкрита радоÑÑ‚ в очите тръгна обратно. Върху моÑтчето бе Ñеднала жената Ñ Ð±ÐµÐ±ÐµÑ‚Ð¾ в ръце, а до Ð½ÐµÑ Ð¼Ð°Ð»ÐºÐ¾Ñ‚Ð¾ момченце и Гергана, коÑто вече бе дошла на Ñебе Ñи. До портата на Ñ‡ÐµÑ€ÐºÐ¾Ð²Ð½Ð¸Ñ Ð´Ð²Ð¾Ñ€ Ð²Ð¸Ð´Ñ ÐºÐ¾Ð½Ñ Ðраб и кобилата, впрегнати в навързани една за друга Ñчупени ритли, покрити ÑÑŠÑ ÑкъÑани чулове, които набързо Ñтъкмиха Ñутринта преди да тръгнат от колибата.
- Гергана, Герганааа! – провикна Ñе отдалече Ðли. – Открих го, ÑпаÑих тате! Виж, виж го, ето го! СпаÑих го…
Ð’Ñички впериха очи в Ðли. Ртой, положил Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÑˆÐºÐ¸Ñ Ñ‡ÐµÑ€ÐµÐ¿ в Ñкута на дÑÑната Ñи ръка, допрÑл буза до него, го галеше нежно, целуваше го от време на време и му говореше:
- Тате, ÑпаÑих те, ÑпаÑих те!... Сега да намерим мама и децата, да ÑпаÑÑ Ð¸ Ñ‚ÑÑ…, че да идем вÑички в чифлика… Ð’Ð¸Ð´Ñ Ð»Ð¸ тате, Ð²Ð¸Ð´Ñ Ð»Ð¸, че те ÑпаÑих? Ðали Ñъм ти Ñин, как тъй ще те оÑÑ‚Ð°Ð²Ñ Ð´Ð° умреш? СпаÑих те! Ð’Ð¸Ð´Ñ Ð»Ð¸?...
Гергана Ñе изправи и приÑтъпи нÑколко крачки. Ðли Ñтигна до неÑ.
- Виж, Гергана, ÑпаÑих тате! – протегна напред ръце Ñ Ñ‡ÐµÑ€ÐµÐ¿Ð° Ðли, а очите му Ñветеха от щаÑтие.
- ГоÑподи, мили Боже… Ðли, какво ти Ñтана? Та това е…
- Хаджи Димо, баща ни, не го ли позна? – наведе глава към черепа, оÑлуша Ñе, ÑÑкаш черепа му говореше. – … Добре, добре тате! Сега, Ñега ще те занеÑа там! – обърна Ñе и тръгна към черквата. Влезе в двора, мина край изумените мъже и продължи, Ñтараейки Ñе да не наÑтъпи нÑÐºÐ¾Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÑˆÐºÐ° коÑÑ‚. ПриÑтъпи прага на черквата и влезе вътре. Ðаправи Ñамо една крачка и ÑпрÑ. Сепна Ñе, за Ñекунди дойде на Ñебе Ñи, но поÑле ÑÑкаш му прилоша от адÑката Ñмрад, коÑто изпълваше въздуха в черквата.
- Майчице, къде Ñъм? – каза на глаÑ. – Какво е това което виждам? Сънувам кошмарен Ñън ли? Къде Ñъм?
Огледа пропитите Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÑˆÐºÐ° кръв Ñтени. От иконите го гледаха окървавени човешки лица и Ñтранното бе, че повечето започнаха да му Ñе уÑмихват зловещо, а други мърдаха уÑтни и му говореха, но той не ги чуваше. ВонÑта бе непоноÑима, но Ðли вече не Ñ ÑƒÑещаше. ПриÑтъпи напред. Тъпчеше полуразложени човешки тела, Ñпъваше Ñе в Ñ‚ÑÑ…, подхлъзваше Ñе, но не Ñпираше. ТрÑбваше да Ñтигне в Ñредата на черквата, под Ð³Ð¾Ð»ÐµÐ¼Ð¸Ñ ÐºÑƒÐ¿Ð¾Ð». Защо – вече не знаеше, но Ñ‚Ñ€Ñбваше да е там. Ð—Ð°Ð²ÑŠÑ€Ñ‚Ñ Ñе веднъж, дваж, оглеждайки разложените трупове, Ñред които бе заÑтанал. ПоÑле погледна нагоре. Ртам, върху бÑл пухкав облак ÑедÑха двама мъже и кротко Ñи приказваха. ЕдиниÑÑ‚ – Ñ Ð³Ð¾Ð»Ñма чалма на главата бе Ñеднал по турÑки, другиÑÑ‚ – Ñеднал Ñ Ð¿Ñ€Ð¾Ð²ÐµÑени надолу крака, които Ñе губеха в облака, бе Ñ Ñ‚Ñ€ÑŠÐ½ÐµÐ½ венец на главата.
- Кои Ñте вие? – попита Ðли.
„Ðе ни ли позна? Ðз Ñъм Ðллах, а този е ХриÑтоÑ.†– чу, че му отговори този Ñ Ñ‡Ð°Ð»Ð¼Ð°Ñ‚Ð°.
Ðли Ñе изненада, поÑле Ñе разгневи. Картината на убитата Кина и Ð¾Ð±ÐµÐ·Ð³Ð»Ð°Ð²ÐµÐ½Ð¸Ñ ÐšÐ¸Ñ€Ñ‡Ð¾ Ñе поÑви пред очите му. ПоÑле Ð²Ð¸Ð´Ñ Ñ€Ð°Ð·Ñ€ÑƒÑˆÐµÐ½Ð¸Ñ Ð‘Ð°Ñ‚Ð°Ðº, поÑле изведнъж Ñтотиците убити наоколо, оживÑха, но ранени, налÑгали по пода на черквата Ñ Ð¿Ñ€Ð¾Ñ‚ÐµÐ³Ð½Ð°Ñ‚Ð¸ ръце към него и нагоре към двата бога, молеха за помощ. Сърцето му биеше Ñилно, гневът го задушаваше.
- Щом Ñте Ðллах и ХриÑтоÑ, защо позволихте вÑичко това? – Ð¸Ð·ÐºÑ€ÐµÑ‰Ñ Ñ‚Ð¾Ð¹. – Кьорави ли бÑхте? Глухи ли бÑхте? Спахте ли, та не видÑхте що Ñтава тук долу? Ðали Ñте богове и можете вÑичко? Защо не ÑпрÑхте Ñ‚Ð°Ñ Ñалхана?... Защо?... Кажете де, защо?... Защо? Защооо?...
Ðллах и ХриÑÑ‚Ð¾Ñ Ð³Ð¾ погледнаха равнодушно и продължиха Ñпокойно да разговарÑÑ‚ помежду Ñи.
Краката на Ðли омекнаха и той Ñедна върху обвитите в прогнили дрехи човешки коÑти. Разплака Ñе. ТÑлото му Ñе разтреÑе от риданиÑта.
СелÑните го гледаха от вратата. Ðе поÑмÑха да влÑзат вътре, а и бе невъзможно да влÑзат по-навътре без да Ñтъпчат оÑтанките на нÑкой убит батачанин. Гледаха Ðли, Ñеднал Ñред мъртъвците превърнати в мърша, Ñилно притиÑнал Ñ Ñ€ÑŠÑ†Ðµ черепа в гърдите Ñи и плачеха заедно Ñ Ð½ÐµÐ³Ð¾.
Когато боговете ÑпÑха - Ðикол РуÑ