Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 107216 times)

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
СВАДБА.

Tази вечер е по тъмна от всяка и една друга, тя е обвзела със тъмнината си всичко, дори и сърцето ми, особено него.По улицата която изминавах всяка вечер сега беше оживена както никога до сега, по калдаръма се слушаха забързаните стъпки на калесарите, а по стените отекваше смехът на жените по който си личеше че са доволни от това което правят. Стоях токова близко че да мога да я видя ако се покаже от някаде, и толкова далече че да не ме види никой че съм там. Не чуствах нищо само имах желание за мъст бях толкова озлобен че бях готов на най лошото което можех да направя през живота си, дори и на нея.Някой ме хвана здраво за рамото растреперих се исках да се обърна но чух гласът на баща ми.
- Хайде ела тук не ти е мястото. След като се увери че ще го последвам се запътихме за в къщи,но не исках да влизам във нея, след като влезнахме във двора взех да рева със все глас.
- Защо, защо, това не мога да разбера и искам отговора.
- Аз те разбирам най добре, всичко ще отмине ще видиш, ще си намериш по хубава, тя не е за теб, познавам ги що за стока са, така е по добре за теб, само ги гледай от страни що за картина са.
- Само това не искай от мен, да ги гледам, че тогава ще умра от мъка.Тя е толкова хубава че за нея бих умрял бих си дал живота, тя е това което никой друг не е дори и сега.
-Ти най добре утре не стой тук иди някаде, иди при братовчед си в града стой там един два дена, тогава си ела, всичо ще е отминало.Сега ела отгоре майкати те чака и хапни нещо.Последвах го но като видях майка ми се разплаках със глас който говорише много на нея.
-Знам всичко, но не мога да ти помогна, сега е време за страдане плачи сине мой от тази болка по голяма няма, със нея ще отидеш в черната земя. След което взе да плачи и тя със глас.
Приседнах на земята и зачаках да дойде сутринта, но тя и така не идваше, тя също беше срещу мен, реших да не я чакам и станах на крака, стана и баща ми, със малко висок тон взе да ми дава кураш и наставления, но това което ми говореше нито го слушах нито имаше някакво значение.Пътят го знаех много добре нямах нужда от светлина, но сутринта се беше пукнала вече, затова забързах за да не ме види никой в този час по улиците, но колкото и да бързах нещо все ме дърпаше назад затова смених посоката, реших да отида на място от кадето се виждаше цяло село, а това можише да е само едно ,,голямата дъбица,, имаше и колиба за подслон, след няколко минути вече се оказах там.

Есента беше дошла и подухваше студен вятър като камшик шибаше лицето ми, на места трябваше да поглеждам към земята за да мога да се предпазя от тези камшици. Земята беше покрита със листа който преличаха на мъртъвци, избледнели, загубили всички белези на животът, нищо че вятърът се опитваше да ги съживи те вече си бяха свършили работата, оставаше последното нещо да се превърнат във хумост за да подхранят корените на майка си, за да и се отблагодарят за всичко което е сторила за тях. А тя се оголваше всеки ден и не можише да направи нищо за тях, въпреки че беше силна и на високо, с болка гледаше как лежат във краката и оставаше само едно да чака пролетта за да се радва на нови рожби.

Тялото ми трепереше но не беше от вятърът нито пък от това студено излъчване от листата, те вече са поели пътят на вечноста даже ми се искаше да съм на тяхното място, да съм поел и аз този път който нямаше обратна посока, но любопитсвото не ме жалише и напираше със всички сили.Слънцето взе да си показва ярките лъчи и да отсяда на мястото си, но това не можише нито да ме зарадва нито да стопли душата ми, защото откъм селото взеха да се чуват звуците на тъпаните и зурните, който отбелязваха най черният ми ден във живота.

Прехвърлях целият си живот и се питах каде съм згрешил, възможно ли да се поправи тази грешка, защо се стигна до тук, но каквото и да беше краят вече беше дошъл, чуствах как смърта ми се усмихва и ме кани по пътят на вечноста. Защо не, рано или късно това ни очаква, но искам да я видя за последен път, ще е в бяло, щастлива и то без мен,поела пътят на щастието. Знаех всичко какво ще се случи кой каква роля ще вземе в този ритоал бяхме го планували с подробности, кой ще играе на хорото кой ще го извожда......

Чух мелодията - Проштавай Майко и Буба до сега съм тебе слушала, от сега нататък Свекър и Свекърва, баща и я хванал за ръка и я кара при мен предава я и ми казва през сълзи - Да я гледаш като очите си, тя за мен е всичко.
Поех ръката и гледах я в очите а тя мен, покрай нас нямаше никой само бяли облаци и ....сепнах се бях потънал в мечтите си а те бяха толкова хубави че ми се искаше да се върна пак във тях за винаги.

Всички хора вече бяха на мегдана хоро се виеше не видяно до сега нали той беше богат имаше и можише всичко а тя най отпред с китка в ръката поглеждаше встрани все едно търсише да види някого или да се збогува.
Хукнах със всички сили не виждах не чувах исках да съм там това беше волята на сърцето ми да съм до нея.Стигнах на мегдана тя беше срещу мен като ме видя спя хорото зурните също всички свадбари се обърнаха към нас, очакваха да се случи най лошото.Преблиших се до нея провикнах се със все глас.

- Хей душа моя толкова те обичам, ти ми превърна ноща в ден, хивота в рай, за тебе аз живях творях копнях, когато не си до мен всичко е мрак и лъжа.

разказ от Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #1 on: June 27, 2012, 23:51 »
МАЙКО, АЗ ДОЙДОХ

разказ от Ибрахим Бялев

Беше месец май в един ден, доста различен от другите. Ден, хем тъй забързан с много въпроси, хем въпросите се губеха; идваха един след друг и заглъхваха в теляша*. Прииждаха и хора - комшии, роднини, познати - говореха един след друг за това как е било и как трябва да бъде. Но и те се губеха, отиваха там, откъдето бяха дошли. Когато всичко утихна, останахме сами с майка ми - в една такава тишина, която плаши.

Но въпросите стояха, отговорите - също. Отговори, от които ме беше страх. Майка ме погледна с поглед, какъвто никой друг нямаше - топъл, нежен. От който не можеш да избягаш, който не можеш да излъжеш. А гласът й - тъй порицателен, сигурен, монотонен, този път бе и малко разтреперан.

- Ела - прошепна ми - и аз се приближих с изострен слух, за да я чуя по-добре.

- Месец май е месецът на розите, а ти заминаваш. Трябва да заминеш, там ти е мястото; за нас не мисли - каза ми, като свали погледа си към земята, където бе посадила една бяла роза. - Знаеш ли, това си ти - прошепна ми пак с треперещия си глас. В него улових и малко вина за случилото се.

- Ще те поливам, ще ти говоря, а ти ще цъфтиш, за да ме радваш, нали обещаваш...

Настъпи нова тишина. Трябваше да отговоря, да обещая.

- Да, когато съм до теб, винаги когато съм с теб.

- Дните са броени, а този път е извървяван от всеки. Да, знам, баща ти не се върна... - пое си дълбоко въздух и продължи обидена и смирена. - Такава била съдбата ни... А сега тръгвай, път те чака, за нас не мисли. Ние сме тук, ще те чакаме.

После се обърна към мен, разпери ръце и ме прегърна. Обля ме нежност, топлина, дъхът й... Любовта й ме разплака. Бях като закован на място, но трябваше да тръгвам. Пристъпих крачка назад, после още една, още една... Не знаех какво точно чувствам - дали гордост, или страх, или неувереност - чувствата бяха преплетени. Но бързах, исках всичко да свърши, за да се върна час по-скоро.

Дните се заместваха от нощите, редяха се един по друг, отстъпваха си място с уговорката за още. Така изтече времето, дойде уволнението. Тръгнах си забързан, но мислите ми отдавна бяха вече там, сякаш въобще не бяха потегляли. Въпреки че, а може би тъкмо защото, от доста време нямах вест от мама.

Открехнах леко вратата, чу се звук като от дълго непобутвани панти. Пристъпих леко, неуверен, любопитен. И после... после видях само пустотата, която бе обзела всичко. Нападна ме смут, гняв, злоба към всичко наоколо. Погледът прескачаше от едно място на друго, търсеше, търсеше, но нямаше върху какво да се спре. Тогава сведох поглед надолу, към земята. Розата си беше на мястото... и сякаш ми говореше, усмихваше се, радваше се.

Приседнах до нея и прошепнах с разтреперан глас.

- Майко, аз дойдох.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #2 on: June 27, 2012, 23:57 »
Чуство

Обикнах аз,
цветовете за теб видях аз,
мор жълто розово червено,
не всички са за теб всички.

Обикнах аз,
мечтите за теб сънувам аз,
летим с теб от цвят на цвят,
не всички са със теб всички.

Хей обич моя,
толкова блиско но чужда,
толкова далеч но желана,
толкова трудна но мечтана.

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #3 on: June 27, 2012, 23:58 »
Влюбеният

Разказ от Ибрахим Бялев

Не съм тук, поне не и духом. Духът ми е влюбен, затова ме оставя все сам. Обича да ходи при любимата си, но не му се сърдя. Като го гледам как се старае да й се хареса, даже го насърчавам, дано да успее да отпие от чашата на щастието. Духът ми не е като мен, той е доста по-млад, буен и красив, както се казва, наперен. Не се спира пред нищо, високомерен е, не се подлага лесно, обича шегите, закачките, усмивки не му липсват.

Аз нямам голям избор, обречен съм на търпение и съгласие. Всеки изминал ден, а сега вече и час, се натрупват негативи и трябва да ги приемам, да им правя място, дори в сърцето си. Но има едно малко местенце, което пазя с меч и огън. Знам, че загубя ли и него, ще загубя цялата битка. Това място е за духа ми, винаги го почиствам старателно. Правя така, че да му е удобно, да иска да се връща при мен.

Този път пак ще ме остави – мрънка си нещо през носа и чака да дойде времето, когато ще се види с нея. Постоянно поглежда към часовника, а той тиктака ли, тиктака. Не се стърпявам и го подпитвам леко:
- Какво ще й кажеш този път?
- Аз ли? – сепва се. (То като че ли има някой друг тук, ама нейсе…) – Ще я погледна в очите и ще й кажа, че я обичам, а след това още един път и още един път, докато се усмихне. После ще я хвана за ръката и ще полетим, и ще…
- А ще й кажеш ли истината?  – прекъсвам го. Настъпва мълчание.
- Вече ти казах, не искам да я загубя. Когато му дойде времето, сега – не. Трябва да тръгвам.

- Рано или късно ще научи… – прошепвам след него, но вече е късно, пустотата обзема всяко кътче на стаята и сърцето ми. Задавам си още въпроси в тъмното: „Когато научи истината – за това не искам да мисля… Дали ще е достатъчно силна да я преодолее? Ще бъде ли искрена с мен?”. Времето не минава, заковава се на място… „А ще иска ли да дойде тук, в тази обреченост и безнадеждност?”. Усещам сълзите, как тихомълком напускат лицето ми.
Не ми остава друго, освен да взема да почистя пак мястото, предназначено за нея. Да се надявам… Да чакам духът ми да се върне.

На вратата леко се почуква. Изтръпвам. Толкова бързо – не, нещо е станало… Когато  поглеждам, на прага виждам духа си, сияещ от радост… За пръв път го виждам такъв.
- Какво стана, казвай бързо! Ела, казвай!
- Готов ли си да ни приемеш? – изрича на един дъх.
- Кого, сега ли, но как, тя тук ли е…

На прага изгрява лъч, който заслепява всичко. Не казвам нито дума – тя е тук, това ми стига. Опитвам се да стана, напрягам всички сили… – но чудо не става, оставам като закован. Тя идва към мен, движи се, пристъпва. Навежда се край банката с тръбичките, до иглите, забучени в ръцете ми…

- Да, знам, духът ти ми разказа, затова дойдох. Духът на твоята любима може всичко.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #4 on: June 28, 2012, 00:01 »
ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА

разказ от Ибрахим Бялев

Прозорецът ми беше отворен, влизаше топъл полъх, чуваха се и десетки птичи гласове. Трудно можех да ги разпозная, но този на врабчето беше най-близо, то беше най-курназ. Свикнало бе да яде това, което му слагах на прозореца, затова си беше направило гнездото наблизо. Лястовиците също бяха вече тук, пролетта беше тук, чувстваше се, че всичко се възражда.

Този ден се излежавах малко повече, защото беше петък, а петъкът за нас е по-различен от другите дни. Никой не бързаше или не се връщаше отнякъде в този ден; както домът, така и духът ни се пречистваше. Вратата леко се отвори и се показа силуетът на дядо, беше в добро настроение. Приседна близо до мен и каза твърдо:

- Днес не ходи никъде надалече, с теб ще отидем на едно място.

- Къде ще ходим? - попитах сопнато. Мразех изненадите.

- Ще видиш. Този момент съм го чакал, откакто се роди.

Не казах нищо, почувствах, че е нещо важно, обзе ме любопитство. Но каквото ще да е, едва ли щеше да ме откара някъде, където няма да ми хареса. Познавах дядо си, много ме обичаше, въпреки че не искаше да го показва.

Чух гласа на баща си, време беше да се поразмърдам, не трябваше да ме вижда в това положение. Станах и се запътих към него. Като ме видя, се озадачи.

- Ти тук ли си, защо...? - Но дядо стоеше зад него и го прекъсна.

- Той ще дойде с нас - каза решително. На лицето на баща ми изгря една голяма усмивка.

- Дойде ли време? (Не знаех за какво се отнасяше този въпрос, дали за възрастта ми, или за времето на тръгване...)

- Ела сега при мен. Ще правиш това, което правя аз, и ще повтаряш това, което казвам аз, разбра ли? - попита ме дядо.

- Да, разбрах - казах. Но не знаех какво ме очаква и това малко ме изнервяше. - Да тръгваме тогава - добавих.

- Преди да тръгнем, ще трябва да си вземем Абдест*.

Сега вече се сетих... - ще ходим в джамията.

Чувствата ми се преплетоха едно в друго, исках да избягам, не - да отложа всичко за друг път - но това също е бягство. Гледал съм стотици пъти дядо как си е взимал Абдест и много пъти съм му помагал, а той винаги ми се е усмихвал и благодарил за помощта. А когато тръгваше за джамията, Нена, баба ми, винаги го изпращаше до вратата с добри пожелания. След като го изпратеше, се усамотяваше в една стая, за да изпълни и тя молитвата си.

Свалих чорапите и си възбрах ръкавите, без да кажа нищо. Те и двамата взеха да се смеят. У мен настъпи една радост, взех да си мисля, че за една нощ съм нарасъл, щях да видя нещо, което други все още не бяха виждали. След като си взехме Абдест, се облякохме с най-хубавите дрехи и се запътихме за джамията. Както винаги, Нена и майка ми ни съпроводиха, но този път майка виждаше само мен.

- Да слушаш там, каквото ти кажат, да не вдигаш врява, да не тичаш, че ще ти се смеят - казваше това, което й дойдеше на ум, притесняваше се повече от мен.

- Не се притеснявай, всичко ще е наред - каза баща ми и тръгнахме. Бяха ме сложили да вървя между двамата - всички, които ни срещаха, ни поздравяваха, някои дори само с кимване, но всички усмихнати.

Джамията не беше далече от нашата къща, стотици пъти бях минавал покрай нея. Но този път колкото по наближавах, толкова по-силно тупкаше сърцето ми, изпитах чувство, което не бях усещал никога преди. Дворната врата я отвори баща ми, но не бързаше да влезе, чакаше първо аз "да прекрача прага". Чух някакъв глас: ,,Хайде" и влязох. Дворът беше изпълнен с хора, усетих погледите им върху себе си.

Дядо беше зад мен, но като видя ходжата, се забърза към него; като ни видя и той, тръгна към нас. Поздравиха се с дядо ми, след това дядо се обърна към мен. Дотогава не бях виждал толкова щастлив човек - дали се радваше на хората, или на мен, не знаех, но се наведе, хвана ми ръцете и ги целуна, а трябваше аз да целуна неговите. Аз, така ме бяха учили.

- Добре дошъл, Аллах да те напътства, да не те отклонява от правия път.

Благодари на баща ми, че ме е довел до храма. След това джамията пусна всички ни - дядо ми, татко и мен.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #5 on: June 28, 2012, 00:03 »
ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

разказ от Ибрахим Бялев

Живеех на село и то беше моята крепост. Дните си приличаха, минаваха без особена разлика - ако не броим студа и жегата, които понякога прекаляваха.

Къщата ни беше каменна, на два етажа, ние живеехме на горния. Там имаше голямо преддверие, наричахме го потун, с централна стая, в която имаше камина - оджак, и още четири стаи, които ползвахме за спане.

Прекарвахме времето предимно в стаята с оджака, където се готвеше и се хранехме. Но най-приятните мигове идваха след вечерята, когато възрастните запалваха цигарите си и почваше да се нарежда план кой какво ще прави на следващия ден. След плана започваха дългите разговори, дори икиета*, приказки. Един разказва, другите слушат; а аз все питах, питах, докато не се уморяха от мен и не ме сложеха на мястото ми. След това един по един си заминавахме по стаите да спим.

На долния етаж имахме овце, кози, крави, коне и разбира се, кучета. Да кажа, че бяха част от живота ни, ще е малко - те бяха нашият живот. Когато се прибираха от паша, обикновено настъпваше суматоха, майките бързаха да видят рожбите си и да ги нахранят. След това всичко утихваше, чуваше се само звънът на чановете, така дълбоко впит в мен, че още го чувам.

До оджака имаше едно място, което беше предназначено само за дядо ми. Там не сядаше никой, дори и дядо да не беше в стаята. Дядо ми беше строен човек с бяла брада, имаше чалма на главата, без нея не излизаше никога. Имаше и един червен пояс, в който слагаше много неща - табакерата с цигарите и чакмака**, с който ги палеше; разбира се, и праханта, от която, след като се запалеше, излизаше невероятна миризма.

- Остави го утре на мен - каза дядо на баща ми, като ме гледаше. Подобни неща, веднъж изречени, за нас бяха закон.

- Хайде, сине, ставай - чух на другата сутрин строгия глас на баща си. След който непременно трябва да станеш, че иначе последиците са лоши. На няколко пъти ги бях накусил и, да си призная, вкусът им бе отвратителен, даже болезнен.

Приближих се към него и лениво попитах какво да правя.

- Днес ще отидеш с дедо ти, гледай там да му помагаш, каквото ти каже, че е на възраст вече.

И се спусна по стълбата, забързан за някъде. А аз седнах до оджака и зачаках да дойде дядо.

- Хайде, тръгваме - чу се гласът му от двора. Скочих веднага на крака и видях, че е приготвил двата коня. Като видях и брадвата, се сетих, че ще ходим за дърва.

Качих се на единия кон, дядо ми на другия и потеглихме заедно с кучето Лиско, което беше вирнало опашка и се радваше повече и от мен.

По пътя, който беше бая стръмничък, дядо ми говореше за неговото детство, кое как е било. Така стигнахме до мястото, където щяхме да берем дърва. Покрай нас беше изпълнено с дървета - бук, дъб, имаше и бор. Дядо се приближи до мен, хвана ме за рамото. Наклони се малко и попита:

- Кое дърво да отсечем? - гласът му звучеше доста несигурен, което ме озадачи. Дори нотка вина се прокрадваше в него.

- Хей това - посочих аз най-хубавото и най-високото.

- Защо точно него избра? - изрече дядо с разтреперан глас.

- Защото то е най-хубавото и най-високото, затова.

- Слушай сега какво ще ти кажа и го запомни. Това дърво няма да го сечем, ще отсечем ей това - и показа едно друго, което се беше наклонило почти до земята. Пусна рамото ми и се запъти към него. - Това дърво е болно, не може да вижда слънцето, няма да живее дълго - каза. Почувствах как не на мен говори, а на дървото. Сякаш искаше прошка от него, че ще го сече.

- Виждаш ли братовето*** му как са засъхнали, виждаш ли...

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #6 on: June 28, 2012, 00:05 »
ОБИЧТА ОТ РАЯ

разказ от Ибрахим Бялев

- Виж, лудият пак минава. - Изтръпнах, все не можех да свикна с това наименование, но не можах да реагирам. Донякъде си бяха прави - в мен имаше нещо, което за тях беше непознато. Но това, което те не познаваха, беше Раят.

Селото ни беше малко, познавахме се всички, кой какво прави, къде е бил и къде ще ходи. Сгушило се под полите на Пирин планина, но се опълчило на Родопите, сякаш й казваше: „От мен по-хубаво няма”. И си беше така, имаше си всичко, трябваше само да има човек очи да го види и сърце да го почувства.

Бучу* ми имаше една стара къща, останала от неговия бучу, тя беше в горният край на селото. Усамотена далече от хорските очи и приказки. Беше построена от дялани камъни, покривът й също беше каменен, от тикли, обрасли с мъх. Зеленият цвят на покритите с мъх тикли придаваше приятен вид. До къщата имаше извисени два бора, които пееха неповторима песен под напора на вятъра. Бучу ми казваше, че това е песента на балкана, и когато си отидел от този свят, тази песен щяла най-много да му липсва.

Вътре имаше три стаи, едната от които беше кухня. Банята и тоалетната - алето, беше прикрепено до къщата. Малко зад къщата имаше бунар, направен също от камъни. На всеки трети камък единият беше наддаден малко навън, за да служи за стълба.
Много често ходих в тази къща, нещо ме превличаше, все едно говореше с мен. Не искаше да я оставям сами, умоляваше ме да я стопанисам.

- Буба**, аз искам да се преместя и да живея в бучувата къща на хълма, там ще ми е по-добре. Искам малко спокойствие и самота.
- Но как така, тя е много далече - или бягаш от нас? Пък и по нея има много работа, един млад човек какво ще прави там сами? Направи все пак, както искаш.
- Няма да съм отделно, ще идвам всеки ден, защо да бягам от вас? Ремонта ще си го направя сам лека-полека.

На другата сутрин се запътих за там. Когато стигнах и влязох, слънцето отдавна вече беше огряло стаята, която служеше за спалня, и това не беше случайно. Всяка сутрин ярките лъчи те разбуждат и те подканват за работа. А залязваше откъм другата стая, предназначена за всекидневна; и винаги, когато потъваше бавно зад хоризонта на върховете, нашепваше за прекарване на приятна вечер.

„Ще започна от бунара, той е най важен”, казах си. Надникнах в него, вода имаше, но беше пълен с листа и клони. За сам човек щеше да е трудно да го изчисти.
- Доста си подранил, сине, решил си твърдо, значи. Тази работа не е лесна, ще имаш ли нужда от помощ? – появи се отдолу по пътеката след има-няма двайсетина минути баща ми.
- Ще започна от бунара, защото ми е нужна вода, ако искаш, помогни ми само за него.
- Да, разбира се, сам не можеш, доста е дълбок. Чистил съм го на младини, но майка ти не искаше да живее тук без комшии, затова се преместихме в голямата къща. Там за нас е по-добре.
- Ела да изпразним водата му – рече. И отхлупи един камък, под който имаше вода. - Тази вода идва от бунара, минава през кухнята, а след това отива в алето. Така хем няма загуба на вода, хем е лесно да се поддържа чисто. А това тук служи за клапан, когато ти е нужна вода за градината, повдигаш този камък и готово.

Запретнах ръкави и се спуснах в бунара. Чистех старателно всичката тиня и листа, които се бяха натрупвали по стената му, а баща ми разказваше от кого и как е бил построен този бунар и къщата.

- На моя баща баща му някога е бил доста заможен човек, занимавал се е с търговия. Купувал е животни, стока от Анадола, и я продавал тук, по нашите земи. От баща ми съм слушал и за копринения път; за пътя на коприната, пренасяна от векове от далечен Китай, през Средна Азия до Европа. Веднъж, преди един Курбан Байрам, когато отивал да докара кочове за курбана, срещнал едно красиво момиче по пътя си. Поискал я за жена, но не му я дали, не я давали на чужди. Поставили му условие: „Ако имаш толкова и толкова жълтици, тогава ще ти я дадем”. Заслужавало си момичето, било доста хубаво - поне така обяснявал бучу – и той не пожалил сили да събере исканото. Но когато събрал жълтиците и отишъл да я търси, тя вече била омъжена за друг. Тогава той се върнал тук и с част от парите направил тази къща, а останалите ги заровил някъде. Казал на всички, че който ги намери, да му са халал, защото само умен човек можел да ги намери. Търси ги, дето се казва, цяло село – довърши тази история баща ми - но никой не ги намери.

Докато татко разказваше тази, а после и други случки – аз така, между разказите, стигнах до дъното. Взе да ме подканва, че е готово вече и трябва да излизам. Но аз не бързах, не исках нищо мръсно да остане в бунара, събирах всички боклучета, клонки, листа и пр. старателно. В една от последните шепи тиня изведнъж в ръцете ми нещо проблесна - не беше нито клонче, нито камъче. И после още едно, още едно... Взех намереното и тръгнах да излизам вече от кладенеца. Като ги огледах по-добре горе видях, че бяха няколко жълтици. Реших да ги дам на баща ми, но той ми отказа.
- Това са твой късмет, сине, и отплата за извършената работа. Вземи ги, тук има много масраф, ако искаш наистина да постегнеш къщата. Хайде, аз ще тръгвам. И не забравяй за сватбата, иди да помагаш.

За споменатата сватба се готвеше кажи-речи цяло село, щяха да взимат момиче от съседното село. Момчето беше заможно, канише цяло село и от съседните села, затова имаше много калесари***. Чуваше се, че ще има и борба, гюреш****. Гюрешът се извършваше под звуците на тъпани и зурли, и се състоеше от малък баш, орта баш и баш*****. Имаше три коча и всеки един се стремеше да ги вземе.

Аз бях ходил вече като калесар в съседното село, с още двама добре нагласени младежи. На гърдите си имахме всеки по една китка, да изглеждаме празнично, да личи, че сме калесари. Почуках тогава на една доста спретната къща, боядисана в бяло. Откъм двора й се чу лай на куче, помислих, че няма никой в къщи. Но вратата се отвори и на прага й застана едно високо момиче. Очите ми се впиха в нейните, преливащо бистри и зелени. Дотогава не бях поглеждал така никое момиче... Беше толкова близко до мен, че почувствах дъха й. Тя се сепна леко, но не се уплаши. После сведе глава и видя китката ми.
- Каним ви на сватба в нашето село, ще има и борба - изрекох едвам, все едно, че някой ме беше хванал за гърлото.
- Добре, ще дойдем, да са живи и здрави младоженците - промълви тя с лек, монотонен глас, като продължаваше да гледа в китката ми.
- Хареса ли ти? - взех китката и е протегнах към нея.
Тя я взе, поднесе я да я помирише и ме погледна пак с двете си прекрасни „езера”, в които вече бях почнал да се давя.
- Да, много е хубава – каза ми и се усмихна.
- Как се казваш ?– събрах кураж да я попитам, макар и доста плахо. Молех се за отговора.
- Вайде.

Девойката помириса още един път китката, усмихна се пак, обърна се и тръгна обратно за в къщи но не затвори вратата. Продължих да я гледам като омагьосан, докато черната й коса, игриво падаща над крехките рамене, докато не се скри зад падащите клони на дръвчетата.

Китката я беше правила майка ми: бяла роза, няколко момини сълзи, седефче, червен карамфил, беймигижик****** с листата му. Свежият, невероятен мирис на това приготвено за сватба букетче така отиваше на Вайдето.

Баща ми си беше заминал вече, а аз държах тези жълтици и мислих какво да ги правя. Реших да ги оставя на мястото си, където бяха. „Там им е мястото, нека ги има за черни дни” - казах си и се запътих за в къщи.

- Ано*******, би ли ми направила още една китка, ама да е много хубава, и да мирише. И се изчервих - за пръв път исках подобно нещо от нея.
- За кого ще е, за да знам какво цвете да сложа? - Почака отговор, но не получи. – Добре, разбрах, за специален човек ще да е.

Откъсна два карамфила, единият бял, другият червен, сложи и няколко пера от беймигижик, завърза ги с червен конец и ми подаде китката.
- Вземи, на която я дадеш, тя ще знае какво означава това. А аз искам да знам коя е тя, имам това право, нали? - И ми се усмихна.
- Но аз не знам какво означава това - казах озадачен.
- Червеният карамфил си ти, силно влюбен, а белият карамфил е тя, чиста и пъстра; и в света освен вас други няма.

Това ме направи щастлив, че е възможно хората да си говорят чрез цветята. Биваше си ги мурафетите на майка ми.

Взех китката и се запътих за сватбата. Търсих навсякъде Вайдето, но накъдето и да погледнех, я нямаше. Стана ми ясно, че не е дошла. Реших да отида аз до дома й. Сякаш вятър ме носеше по пътя натам, не разбрах как се оказах пред вратата - но като стигнах, не знаех какво да направя и зачаках. След малко по улицата се чуха стъпки. Вайдето и баща й се прибираха от нивата. Като ме видя, тя се усмихна и се приближи. Аз също се усмихнах и й подадох китката.
- Това е за теб, как си, защо не дойде на сватбата, търсих те навсякъде.
- Не идвай повече. Това което си мислиш, няма да стане. Взе китката и забърза да влезе в къщи.
- Ще идвам всяка вечер, да знаеш...

Като се прибра, се чу високият глас на баща й, който ме удари като с камшик.
- Кой е този, какво търси тук? Ако го видя още един път тук, ще го пребия.
Не исках да слушам повече и се запътих за в къщи. Но в ушите ми звучаха не толкова неговите, колкото нейните думи: ,,Не идвай повече, това което си мислиш, няма да стане.”

На другата сутрин исках да ремонтирам оджака, който се беше наклонил леко. Качих се на покрива и започнах да свалям камък по камък, щях да ги редя наново. Към долният край излязоха пак няколко жълтици и това ме развесели. Накара ме да си мисля за моят бучу, колко е бил предвидлив. Сложих си ги на мястото и наредих обратно камъните. Така се получи и с оградата, и с всичко останало, което ремонтирах.

Взех да се питам къде са парите на бучу ми, бях ли толкова умен, за да ги намеря? Това мислих щяла нощ, какво е мислил, когато ги е крил. Трябва да има знак, нишан, който ще е за постоянно, но какъв е той? Да това ще да е бунарът, той е нишанът, но парите не са в него, само няколко жълтици е оставил там. Къде ще да са, къде? На сутринта станах преди да изгрее слънцето, застанах до бунара и зачаках да се появят първите лъчи. И когато ме огряха, сянката на главата ми показваше къде е мястото. Бях сигурен, че съм прочел загадката - водата и слънцето бяха за постоянно тук.

Малко по-късно пристигна баща ми. Като видя, че съм направил всичката тази работа, се засмя под мустак.
- Станал си богат като гледам. - И продължи да се смее.
- Не, оставих си ги на мястото им, може да дойде ден да потрябват.
- И аз направих така преди време, идват всякакви моменти в живота. – Почувствах, че е доволен от мене.
- Намерих жълтиците на бучу, знам къде са, на много хубаво място ги е сложил.
- Къде ги е сложил? Очите му заблестяха от задоволство. Дали сметна, че съм се проявил като достатъчно зрял...
- Ако си умен, и ти ще ги намериш.
Сега беше мой ред да се засмея.
- Златото за мен си ти и това ми стига – продължи той. - На който му трябва злато, да търси. Утре какво ще правиш?
- Ще съдя цветя в градината, ще я направя рай, искам да има от всички цветя.
- Като каза цветя, та се сетих - майка ти иска да говори с теб за някакви цветя.

- Да тръгваме тогава, сигурно ще ми даде акъл, тя знае доста за тях. И се запътихме за в къщи. Но като видях майка ми разбрах, че нещо не е наред.
- Как може да направиш това, цяло село говори за теб... Береш им от цветята, какво ги правиш, на кого ги даваш толкова цветя? Коя е тази принцеса, ме питат хората. Не знам, им казвам, но не ми вярват. Обрал си на цяло село цветята.
- На теб не ти е до цветята, ами да научиш коя е, но рано или късно и това ще стане - прекъсна я баща ми.
- Казват му лудият, само луд ще вземе да направи подобно нещо, а и аз нищо да не знам... Хайде, за моите цветя нищо не казвам, но защо береш цветята на цяло село...
- Стига вече, умно ни е момчето. Ще вземе най-хубавата, както аз направих навремето – опита се да я успокои баща ми.
- Ти си ме вземал... Аз те взех, аз – сепна му се майка ми.

Този разговор кой кого е взел можеше да продължи с часове и накрая пак всеки на своето държеше. Бях го слушал не веднъж.

На другият ден започнах да копая градината, чух гласа на майка ми, идваше да ми помага с няколко комшийки. След това дойдоха още няколко, след това още. Всички носеха цветя, смехът им се преплиташе с песни за любов.

Обикнах аз,
избрах цветовете за теб -
жълто, розово, червено -
не, всички са за теб, всички.

Обикнах аз,
мечтите си за теб сънувам,
летим с теб от цвят на цвят,
не, всички са с теб, всички.

Хей, обич моя,
толкова близко, но чужда,
толкова далеч, но желана,
толкова трудна, но мечтана.

До вечерта градината се превърна в рай, бе станала по-хубава дори и от мечтите ми.

- Ех, сине, дано да намериш щастието си тук, но не е лесно да накараш човек да те обича. А без обич тези цветя няма да са цветя, и животът ти - живот. В гласа й личеше задоволство, че е могла да ми помогне с нещо, но имаше и неувереност, защото не знаеше нищо за Вайдето.

Благодарих на всички за подкрепата им и получих най-хубавите пожелания за щастие и късмет.
Откъснах най-хубавата роза, очистих я от бодлите и се запътих за любовта, като бях решил да й предложа този път да дойде със мен.
Застанах пред вратата на бялата къща, почуках така, че да се чуе от всички; вече нямаше какво да крия, бях готов на всичко.

Вратата се отвори, на прага застана бащата на Вайдето. По лицето му се четеше, че е станало нещо лошо.
- Ела, трябва да ти кажа нещо, така не може да продължава, трябва да знаеш...
Влезнахме в двора на къщата, покани ме да седна на миндера, а той седна насреща ми.
- Вайдето отдавна я няма тук и тези цветя, който ги слагаш всяка вечер пред вратата, аз ги взимам. Не идвай вече, тя е болна. Докторите казват, че няма надежда да се оправи.
Повече нямаше сили да говори, това му причиняваше болка.
- Къде е тя, в коя болница? Искам да я видя, моля ви, за мен е важно...
- В диспансера, малката болница на края на града. Като питаш ще ти кажат, но е по-добре да не ходиш.

Не казах нищо, защото ако кажех, щеше да ме чуе цяло село. Затова стиснах зъби.
Болницата беше някаква сграда, боядисана в синьо, отпред имаше зеленина. Нямаше много болни, изглежда това беше последната спирка.
Влязох вътре със страх, но не от друго, а от отговорите, които можех да чуя. Затова реших да не питам нищо, само попитах къде е тя.

Когато я видях, не повярвах на гледката, от нея не бе останало почти нищо, само очите й. Очи, които задаваха много въпроси.
Приближих се до нея, опита се да ми се усмихне, но лицето й изразяваше нещо друго. Като на човек, който се сбогува с ближните си завинаги.
Наведох се, взех я в ръцете си, а тя ме обгърна с нежните си длани. Така подехме по пътя към къщи. Предупрежденията да не ходим надалече, които бях получих, нямаха никакво значение. Исках колкото се може по-скоро да се махнем оттук.

Като стигнахме, на вратата ни чакаше свод от червени и бели рози, след това идваше ред на останалите цветя, които се състезаваха сякаш по прелест и ухания.
- Къде сме? - попита ме тя с усилие.
- В рая сме, в дома ни, при мен. Не се тревожи.

Така се занизаха дни, за които си бях мечтал. От ден на ден здравето й се подобряваше, бузите й поруменяваха, изтънелите й пръстчета ставаха по-силни, плахите й в началото стъпки - много по-уверени.
- Знаеш ли, вратата на рая останала отворена и цветята били доста любопитни, надникнали да видят какво има на земята – казах й веднъж. - Но вратата се затворила и така те останали тук, при нас. И сега ни радват и лекуват.
- Не знам за цветята, но знам за обичта, че е от рая. А при теб тя е толкова силна и голяма, че наистина може да върне живота.

--------------------------------------------------------------------
* дядо
** татко, обръщение
*** хора, които канят за сватба
**** вид свободна борба, пехливанлък
***** възрастови категории - „малък баш” са децата до 12 години, като зависи и от килограмите; „орта баш” - момчетата и мъжете от 12 до 30 години, без значение от това колко са тежки; а „баш” е категорията за най-добрите борци.
****** (обяснението за беймигижик)
******* мамо, обръщение

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #7 on: June 28, 2012, 00:09 »
Кметът

разказ от Ибрахим Бялев

Баща ми беше гордостта, закрилата, учителят, но и приятелят. Висок и строен човек, светъл, русоляв, но имаше поглед на ястреб – погледне ли те, замръзваш. Не беше разговорлив, но думите му тежаха на място. Имаше голям авторитет, но не чакаше по-възрастните да го поздравят, гледаше винаги той пръв да им кимне. Когато някой го помолеше за помощ, трудно отказваше; нашата къщна и семейна работа бяха все на второ място.

На двора имахме една стара круша, която всяка година ни даряваше с плодовете си. Често сядахме под нея на сянка. По клоните й имаше доста гнезда на врабчета и те постоянно вдигаха врява. Особено едно от тях, най-напереното: „Аз ще стана кмет, аз ще стана кмет…” – повтаряше сякаш то неуморно, с което дразнеше всички други живини наоколо.

Котаракът се излежаваше сладко, мързелуваше под лъчите на яркото слънце, но не можеше да свикне с постоянните изблици на врабчето. „Ха, той ще ми става кмет… Само да те барна, ще видиш какъв кмет си, пък и си толкова дребен… За кмет съм само аз.”

Ласко беше винаги вързан, беше известен с пакостите и „баритона” си, особено когато беше гладен. Няколко човека даже бяха опитали острите му зъби. Наблюдаваше всичко, но най вече котарака, който му правеше на инат. „Ха, той ще ми става кмет… Само да не ми е този синджир, ще те направя на парчета, ще ми станеш само на кмет…  Кмет мога да бъда само аз”.

Пешо, така казвахме на магарето, престъпваше от крак на крак, не му беше приятно, че е тук, искаше да е на къра, при приятелите си. Но беше и доста поостарял вече, не му се работеше. „Ха, той ще ми става кмет, сигурно иска да опита чифтето на задните ми крака. Аз докато не си дам гласа, кмет никой няма да стане. А аз никога няма да си го дам, ако ще и светът да се обърне, никога, никога няма да си дам гласа… Кмет ще съм аз… а-а-а-з,  а-а-а-ц,  а-а-а-ц-и  пфу”.

Близо до него стоеше конят ни, който беше много красив. Опашката му беше до земята, гривата му стигаше до рамената, ушите му бяха вирнати нагоре, а през тях един голям, игрив кичур се мяташе над черните му очи. „Ха, той ще ми става кмет… Толкова дребен, пък инатът му голям, и с този глас, дето го има… Кмет ще стане този, който аз избера – трябва да е висок, да може да носи товар, да няма по-бърз от него, да е красив и снажен. Като го видят, да казват: „Вай, вай, какъв е този кон, какъв е този юнак и хубавец, това не е кон, това е кон кмет…”

Майка ми, седнала под сянката на крушата, плетеше царевица на плетеници, а аз ги качвах под стряхата на къщата, да изсъхнат за зимата. Личеше й, че е нещо напрегната, сякаш очакваше някаква лоша новина. Не можех да я гледам как се измъчва.

- Какво има, какво е станало, защо си така развълнувана?

- Баща ти отиде на събрание, ще избират кандидати за кмет, не знам какво е станало и го чакам. Постоянно се оплаква, че не е за тази работа вече, иска да предаде поста на някой по-млад, но и достатъчно кадърен човек. Да е пъргав като врабче, да е ловък като котарак, да е смел като куче, да е инат като магаре, да е упорит и опитен като кон… То иначе може ли да се справи един кмет с всичката оправия така, че да има достатъчно за хората и за конете, за магаретата и за кучетата, за котките и за врабчетата.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #8 on: June 28, 2012, 00:21 »
Изворът

Разказ от Ибрахим Бялeв


Живеех в ”голямото село“, както наричахме София помежду си. Имахме си даже и ,,тристаен” апартамент на петият етаж, радвахме се на гледката от няколко съседни блокове, поолющени и посивели като върховете на Витоша. За съседите не мога да кажа нищо, защото не ги познавах. Едно „Здравей” беше достатъчно или някоя лицева гримаса, опитваща се да мине за усмивка.

Но имах и жена си, която бе всичко за мен. Всички „букви” в сърцето, че дори в битието ми, които имаха лична стойност. Тя беше някак и тази, която определяше за кое как и какво да се говори. Избрала ми беше една маска – задължително да я слагам пред чужди хора, но най-вече пред приятели. Имахме си и дъщеря, нашето съкровище, нашата малка принцеса. Единственото нещо, за което винаги си е струвало да живея. Тогава принцесата ни нямаше още пет годинки, но, надянали маските на лицемерието, учехме и нея да живее с маска. Да я носи, все едно е естественото й лице.

Имах и кола, даже две (купихме една и за жена ми), видимата част от живота ни трябваше да е перфектна. Но невидимата – като това, с което се хранихме – беше все в недостиг, там трябваше да се жертваме. И не само там – переше се само, когато се съберат достатъчно дрехи; крушките не биваше да бъдат оставяни ей така, безразборно да светят…

Наближаваше рожденият ден на дъщеря ми. Имаше повод да се покажем, правиха се планове. Колко хора ще каним, с какво ще ги нахраним – да няма одумвания след това. Но ние с жена ми бяхме учители – това, което получавахме, беше предварително изчислено, за какво може и за какво не.
- Ще кажеш едно стихотворение, ще останат с пръст в устата. Толкова малка, пък казва стихотворение – наредихме на малкото си момиченце. – Трябва да е някакво патриотично. „Да, това ще ни отива на нас, нали сме учители…”. И започнаха репетиции всяка вечер.

Една сутрин остра болка ме сряза от лявата страна на гърдите. Не беше за първи път това, и друг път се беше случвало. Знаех, че големия град няма как да ме излекува. Качвах се в такива случаи на колата и потеглях за ,,извора“ си. Само там намирах утеха, само там от болката не оставаше и помен. Но колкото повече приближавах родното място този път, толкова повече се съмнявах и натъжавах. Беше ме страх да не би да не намеря това, което бях оставил.

Човек, където и да го е отнесъл животът, не може да се отдели напълно от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, бащината дума, майчината ласка…
Когато гледах планината, ми ставаше леко, все едно, че се нося над нея като птица. Съмне ли, погледът стигаше далече, далече, чак до опрелия чело в небето Ореляк*. Надвечер виждах как слънцето от билата се обира и цялата планина ляга да си почине като уморен човек. А сетне звездите, тия пусти пирински звезди! Никъде, никъде няма такива. Сипнали се по небето като жълтици и блестят ли, блестят. Когато пък има пълнолуние, то е небивала чудесия. Цялата планина е като полята със сребро и сякаш чуваш как ти говори: ,,Не си отивай оттук, по-хубаво от мен няма да намериш”.
„Прости ми, земльо, че те оставих, прости ми…” – прокраднаха се издайнически няколко сълзи. Но не от болката, а от вината, която изпитвах.

Вратата на бащиния дом беше залостена. Не заради крадци, а заради животните, които влизаха без покана. Отворих я и зачаках мама да се зададе отнякъде. По едно време тя се показа, задянала сноп съчки. Като ме видя, ги остави на земята; опита се да се изправи, но не можа веднага. Дали от товара, който носеше, или от старостта – трудно й беше. Но не беше изгубила гордостта си. Приближи се към мен, протегна ми ръка да я целуна, придърпа ме после към себе си. Прегърна ме и ме притисна с все сила…

- Добре си ми дошъл, сине, защо си сами, да не е станало нещо? Малката какво прави, да беше взел и нея… Гладен ли си, хей сега ще направя нещо да те нагостя.
- Всички сме добре, а пък тя утре ще навърши пет годинки. Ти как си, защо носиш този товар? На тия години защо не се пазиш малко?
- Важното е не на колко си, а на колко се чувстваш – каза мама и леко се засмя. – Хайде ела, влизай. Ще се връщаш ли? Снахата знае ли, че си тук?
- Никой не знае, дойдох да те питам нещо. Ще празнуваме рождения ден на малката….
- Аз не мога да дойда, знаеш, снахата… Пък и с тази черна шамия, дето съм я надянала, откакто баща ти почина, и която няма да сваля… Не, не искам да ви излагам, там сте все големи, важни хора…
- Аз мисля ние да дойдем тук, с теб да го празнуваме. Какво ще кажеш, ще сме доста хора, да не те притесним с нещо?
- А-а, на драго сърце, та тя е моя внучка, как така… Сега цяла нощ няма да мигна, с отворени очи ще дочакам утрото. Но снахата какво ще каже, дали ще се съгласи?
- Ти там не му мисли, аз ще се оправя – отговорих. Но не знаех всъщност как точно да го постигна.

Приседнах до печката и зачаках да ме нагости. Знаех, че без да съм ял, няма да ме пусне да тръгна. Вгледах се в лицето й – времето беше рисувало безпощадно по него, всяка бръчка означаваше нещо. Питах се кои бяха причинени от мен – повечето или всичките…
Взе брашно и го замеси, сложи картофи да се варят, надроби на ситно праз, счупи и няколко яйца. Почна да точи тънки и фини кори, които препече на печката. Нареди върху всяка кора от праза, настърга от картофите, сложи от яйцата. Скоро баницата беше вече във фурната и миризмата й изпълни стаята.

На вратата се почука, майка ми излезе да види кой е. Беше комшийката.
- Видях колата пред къщата, имаш гости га че ли, кой е дошъл? Изпекох хляб, та ти донесох малко, може да е гладен. Пък и днес те нямаше, къде ходи?
- Синът е това, няма да стои, ще се връща. Почакай малко, направих му баница с праз и картофи. Много я обича, но там в града няма как да си правят. Ще ти дам един клин, не се връщай празна.

Жената влезе, поздравихме се и приседна на един стол. Погледна ме така, сякаш припознаваше в мене собствен син.
- Колко е хубаво, че си дошъл. И аз имам двама сина, но не се сещат да дойдат. Колко ни остава на нас с майка ти – всички наши набори се загубиха вече, идва и нашият ред. Събирахме тия дни билки и гъби, дадохме ги на билкаря. Взехме си кефенк** и всичко останало за погребение. Не искаме да сме в тежест на децата, че и те я дойдат, я не. А това ни очаква, било днес, било утре…
- Хайде, хайде, стига си говорила такива неща – отвърна й майка ми. – Това е работа на Аллах, той ако е казал, ще стане. Вземи баницата и върви да почиваш, че става късно.

След като изпрати комшийката, мама седна до мен и ми поднесе прекрасната баница със студено кисело мляко.
- Не й се връзвай на приказките, тя си е такава, много говори. Хайде яж, докато е топла. Снахата готви ли ти, трудно ще й е, защото и тя работи.
- Утре ще дойдем към обед десетина човека. Кажи какво ще ти трябва, за да донеса.
- Ти ме познаваш добре, защо ме питаш?
Това означаваше, че каквото и да донеса, няма да го приеме.

Беше станало късно, трябваше да тръгвам. Сбогувах се и потеглих с мрачно настроение. Как кажа на жена си, че имам план за рождения ден, който не бяхме обсъдили преди това? Реших да не й казвам, да бъде изненада и за нея.
Обадих се на директора на училището, в което работехме, на другия ден да дойдат по-рано. Същото казах и на останалите поканени колеги.

На сутринта се опитах да бъда по-любезен, но исках този път петелът да пее в нашия дом.
- Хайде мила, ставайте вече, че днес ни очакват трудни моменти.
- Има време до вечерта, ще се справя даже и без теб. А сега ми се разкарай.
- Обадих се на всички да дойдат на обяд, ще го празнуваме на друго място, затова ставай и се приготви, че няма време.
- Как така, и то без да ме питаш? Ха-ха, не ме разсмивай… Моля ти се, разкарай се вече.
- Ти си знаеш, но ако бях на твое място, щях да стана. Или попитай директора ни, ха-ха.
Както и предполагах, тя взе телефона и се обади. Но преди да проговори, си сложи маската и си смени гласа. Тонът стана мек и монотонен.
- Господин директор, добро утро… Мерси, станахте ли вече? Мерси, да, само исках да ви напомня за… Да, да, ще тръгнем от нас; да, и за мен е изненада… Да, доскоро виждане. Затвори телефона и си свали маската.
- Ти си луд, да, да, луд, това е истината… И другата истина е, че си най-голямата ми грешка в живота. Къде ще ни караш с тези малки деца, защо не ме питаш първо, защо? Омръзна ми вече да ти повтарям, че ти не си способен…
Но вече беше твърде късно. „Петел съм аз, петел, ха…”, настроението ми се подобри. Кокошката нещо кудкудякаше, но това не беше от значение.

Гостите започнаха да идват един по един, всичките любезни и добре облечени, довели бяха и децата си. Събрахме се пред входа, чакахме директора, той както винаги закъсняваше. Като пристигна, попита важно:
- В кой ресторант ще ходим?
- Ще ходим на ,,Извора“, не го знаете, затова карайте след мен. И който няма бензин, да си вземе, че пътят дотам е два часа.

Качихме се по колите и потеглихме. Не знаех какво ни очаква там, но знаех, че майка ми ще се справи. Тя беше истински извор, утоляваше жаждата и мъката на всеки.
Когато започнахме да се катерим по баира за нашето село, на жена ми й падна „пердето”, изпадна в истерия. Правеше всичко възможно да спре колата, искаше да скочи от нея, но беше късно… Маската й щеше да падне, и то един път завинаги.
Като пристигнахме, пред къщата ни чакаха около десетина жени. Само толкова бяха останали в цялото село. Всички те почти в един глас повтаряха „Добре дошли!”, а гостите гледаха смутено като в небрано лозе.

Слязох от колата пръв, целунах ръката на майка ми и след това на всички останали жени, които грейнали ми подаваха ръцете си. Това целуване на ръце беше свидетелството, че са по-големи от нас, а и че ги има все още… Но този ритуал беше доста труден за преглъщане за жена ми и за директора.

Когато влязохме в двора, ни очакваше небивала трапеза, пълна с лакомства. Баници, печена тиква, боб в гърне, печени пилета, пълнени с ориз, салати, отлежала гроздова ракия и вино, курабийки за децата, какво ли не…

Не я бях виждал майка си по-щастлива. Беше взела дъщеря ми в ръцете си и й говореше толкова нежно и топло, с думи, които и да се опишат, не всеки може така да ги изрече. Насядахме после покрай масата, а мама седна до мен.
- Да сте ми живи и здрави! Колко хубаво направихте, че дойдохте… Не мога да повярвам на очите си, снаха ми и тя е дошла на гости, внучката ми и тя. И побърза да дари детето с топли целувки и ласки.
Гостите започнаха да раздават подаръци на рожденичката, която сияеше от радост. Постоянно благодареше и им целуваше ръцете.

В един момент жена ми привика детето и се обърна към гостите:
- Подготвили сме за вас още една изненада, подарък от любимата ни дъщеря.
Малката вдигна високо лице, разпери леко малките си ръчички и с все сила започна да рецитира, като да беше правила това, от както се бе родила.

РОДИНАТА МИ

Аз също обичам България,
нека да бъде и пребъде.
България това съм аз и ти,
това е сънят и мечтите ми.

Позволете ми да я обичам,
да я сънувам, да я мечтая.
Не ме слагайте на сянка,
не мога да я виждам цяла.

България е ярка, светла,
има лъчи, изгрев и залез.
Аз съм изгревът, а ти лъчите,
нека да бъде и пребъде.

- Много хубаво, още на тези години я учите на родолюбие. Браво, от сега мога да кажа, че ще стане голям човек… – Разтопи се директорът.

- Да когато няма род няма родина няма нищо. Казах с гордост и то така че да чуят всички.

Но дали бяхме свалили наистина маските или бяхме ги забравили само за малко, заради мъдростта на една майка и всичката й любов?

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #9 on: June 28, 2012, 00:37 »
ЕДИН МИГ

Разказ от Ибрахим Бялев

- Моля ти се, докторе, този път излъжи, толкова ли е трудно да излъжеш, никой не иска истината…

Беше пролет, когато се ражда живот, когато не те свърта на едно място. Особено ако си имаш любима, за която да мислиш ден и нощ, на която да искаш да кажеш толкова много…

Този ден пак щях да се виждам с нея в парка, където имаше място за всички влюбени. Точно те ми даваха смелост да говоря за велики неща, да имам увереност и надежда.

Трябваше да тръгвам, никога не бях закъснявал. „Този път трябва да й покажа, че я ценя”, казах си. Огледах се за последен път в огледалото, но не виждах себе си, а нея. Усмихната, очарователна, но и малко унила. Винаги ми показваше, че съм умен, вежливостта й беше неизменна. Обичаше да ме слуша. ,,А, така ли?”, казваше в края на тирадите ми. ,,Да, да, така”, уверявах я аз.

Позвъних й и й казах, че тръгвам. Не след дълго я чаках с букет цветя на уговореното място пред входа на парка. Погледът ми беше вперен в отсрещната страна на улицата, откъдето трябваше да дойде. Започна да вали, капките дъжд се стичаха по лицето ми, сякаш ми пробваха нервите, докога ще издържа да стоя на открито. Но аз стоях, неподвижен като статуите, стърчащи невъзмутимо наоколо в парка, и чаках да видя едно-единствено лице. Което първо щеше да се усмихне, а после като че да съжали, и след това да ме възнагради с нежна, влажна целувка. Точно това си мечтаех, виждах го с подробности.

Тя се зададе доста забързана – дали заради дъжда или защото искаше по-скоро да стигне до мен – не знаех и никога нямаше да науча. Чадърът в ръцете й, наклонен срещу моментния порив на дъжда, ограничаваше полето на видимост. Като ме забеляза, вдигна ръка за поздрав и, без да се огледа, тръгна припряно да пресича. Чу се силен шум от спирачки, но мокрият път не позволи на колата да спре на място, инерцията я отнесе напред още няколко фатални метра. Звукът от свистенето на гумите накара хората да се обърнат към мястото, където… лежеше неподвижно моята любов. Всичко стана толкова бързо, че не можех изобщо да реагирам, не вярвах на очите си… Чаках да стане и да тръгне към мен с онази усмивка, която постоянно ме пленяваше.

Шофьорът слезе от колата и като видя какво е станало, се хвана за главата. Почна да крещи:
- Ти сляпа ли си бе, как можа да не ме видиш? Какво ще стане с мен сега, имам две деца… Видяхте ли какво направи тая, видяхте ли?

Затичах се с всички сили, вдигнах я от земята…
- Кажи нещо, моля те, не ме оставяй, не си отивай… Виж, аз съм тук, при теб, винаги ще бъда…

Линейката дойде учудващо бързо. Взеха я от мен, сложиха я в колата, качих се и аз. Сложиха й маска, правеха всичко, което трябваше, но тя не се усмихваше, лицето й беше каменно. Воят на линейката се разнасяше наоколо, предупреждаваше всички да бъдат по-внимателни, но те не чуваха, бързаха за някъде. Стигнахме в болницата, взеха я в операционното отделение, а аз вцепенен зачаках пред вратата. Почнаха да идват близки и приятели, питаха се тревожно какво ще стане, суетяха се. След известно време вратата се отвори и докторът тръгна към нас. На лицето му беше изписано това, което щеше да каже. Потърси ме с поглед между насъбралите се. Като ме забеляза се приближи, но аз го изпреварих. Помолих го да не казва истината, да излъже поне този път…

Всички в стаята плачеха безмълвно, слушайки разказа ми. Раната беше толкова прясна, преди час се бяхме върнали от погребението. Телефонът иззвъня – характерният, повтарящ се звук се чу няколко пъти, но никой не искаше да вдигне слушалката. След последното позвъняване се чу нейният глас:
- В момента няма никой в къщи, позвънете по-късно. Обичам ви.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Ynt: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #10 on: June 28, 2012, 00:48 »
Мъдростта за обичта

разказ от Ибрахим Бялев

Майка ми беше красива жена. Висока, стройна, а на лицето и сякаш винаги грееше усмивка. Така тя печелеше много и заради това нещо, хората се отнасяха с нея винаги положително и с уважение.
Винаги изслушваше отсрещния с голямо търпение, дори той да беше дете. Опитваше се да им помогне, но дори и да не успяваше, винаги ги даряваше с една усмивка, която на хората им стигаше повече от помощта.
Къщата в която живеехме, имаше една стая. Тя беше много ценна за майка ми и единствената, която беше с ключ. Когато тя имаше свободно време, все беше в нея, а когато изчезнеше от хоризонта, знаехме, че е там. Понякога стоеше до зори в нея. Там имаше стан, от който се чуваха силни звуци и от време на време прекрасният глас на майка ми. В стаята се тъчеха черги, цедилки, пищюмали, покривки, килими, китеници. Плетяха се чорапи, елеци и терлици. Везеха се покривки и карета, с две думи там се правеше „прекя”-чеиз, както за сестра ми, така и за мен. Майка ми обичаше да е там с нея и да я учи как се съчетават цветовете, което беше доста трудно и голям проблем. Трябваше сами да определят дали червено до синьо си подхожда или бордо до жълто…..Така продължаваха дългите зимни нощи, изпълнени със смях, песни и много обич. Аз отговарях за печката и трябваше да цепя дърва и да я поддържам, че те от захласването си забравяха да слагат дърва и тя загасваше. Тогава за всичко погрешно, бях виновен аз. Аз също се застоявах в тази стая. Може би, за да не съм сам или заради топлината не зная, но често заспивах в нея придружен от звуците на тази бъркотия около мен. Един път сестра ми попита майка ми:
- Ти си толкова хубава, но защо си криеш лицето от хората, защо се забулваш?
Майка ми спря да тъче. Въпросът беше доста сериозен.
- Аз не го крия от никого, а го пазя за баща ти! Моето лице само той го заслужава, както и сърцето ми. Когато обикнеш и ти някого ще го разбереш, сега ще ти е трудно.
- И аз обичам Али! - настъпи мълчание. Майка ми се изненада и се опита да погледне настрани, за да се престори, че не е чула, но вече беше късно. Засмя се, но приличаше повече на плач, ама запази самообладание.
- А така ли, много хубаво, но кой е този Али? Този с гърбицата ли, защото друг не познавам?
- Да този, но тя не е голяма и не му пречи, пък и не я е искал. Той така се е родил, тя го прави по-различен от другите, по-хубав, очите му са големи, сърцето също. Когато ме види, винаги ми се усмихва и ме поздравява…казва ми хубави неща.
Майка ми я слушаше без да я прекъсва, а тя говореше в захлас за него. Никога не бях чувал по-хубави думи за човек и то гърбав!
- А ти обичаш ли някого сине? Не ни казваш нищо! - питаше ме, за да избяга от отговора на сестра ми, който трябваше да и даде и то без да знае мнението на баща ми.
- Да, аз обичам Фатма! Знаеш я, на кмета дъщерята. Този път усмивката и обзе цялото лице, защото момичето беше много хубаво.
- А така ли, много хубаво? Но защо нея? - искаше да продължи разговора с мен и да забрави поне за момент какво е говорела със сестра ми.
- Ами защото си имат всичко - кола, къща ...продължавах да изреждам всичко, защото ги знаех наизуст. Майка ми ме слушаше без да ме прекъсне, но лицето взе да и става все по-сериозно и мрачно. По лицето и се зарониха едри сълзи, които не можеше да скрие от нас.
- Деца мои, вие за мен сте всичко - денят и нощта, усмивката и сълзите ми дори. Вече сте пораснали, готови за обич, да взимате и да давате. Но обичта е нещо, на която все трябва да и даваш. Тя е без граници, висока над всичко, виждана само с твоите очи, чувствана с твоето сърце. Имането не прави обич.
Обичта е истинска, когато обикнеш дори и гърбицата, гладът и мизерията, която животът ни поднася!

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #11 on: June 29, 2012, 02:18 »
СРЕЩА

разказ от Ибрахим Бялев

В душата ми един свещ гори и никога не огасва придружен с един глас.

- Ела , каквото и да си направил ела, кадето и да си ела, за тебе аз горя ела.

И това всеки ден и нощ, особено когато съм сам, тази самота ще ме довърши, гледам да съм на светло и да съм между тълпата но и тогава пак съм сам, а когато видя някого да прелича на нея, тогава от срам потъвам в земята, вината и тя ме преследва като сянка, винаги до мен като петно което колкото и да го чистиш той все си е черно.
Пишех и стихове и то с галени думи, за обич, за вечност, за вярност, но след като ги четях или плачех или ме беше срам от тях,
Пеех и песни на глас, дори и хоро играех но пак сам, само да не беше този срам, който ми правеше живота ад.

Знаех много добре че розите не можех да ги държа в лед защото ще го стопят със своят мирис и цвят, затова набрах най хубавите и свежите.
Беше дошло времето да се спася от този ад, от тази сянка която влизаше с мен дори и в леглото.

Наближавах чешмата с петте чучура. Там спрях, за да си напълня прясна вода и да набера кураж за неизвестното от моето завръщане.
Не знаех какво ме очакваше, какво ще видя и какви чувства ще изпитам. Водата бликаше и от петте чучура и си беше също толкова студена и вкусна, както преди двадесет години. Измих си лицето и поседнах под дебелата сянка на зелените буци и спомените ми изплуваха един след друг. Зад хълма се чуваше гласът на кавал придружен със звън на чанове.
Беше някакъв овчар и ако съдехме по гласовете им, те се приближаваха все по-близо към мен. Мелодията, която излизаше от кавала му, ми беше доста позната. Това беше тъжна песен, предимно се пееше с долно ,,до”, бях я пял стотици пъти. Та нали бях все известен с гласът си, пеех по всички сватби и седенки. Овчарят наближи почти на няколко метра от мен, тогава и аз се провикнах колкото ми глас държеше.

Мори вземи ме, бело Найле, вземи ме.
Че имам мерак, Найле за тебе.
Че имам мерак, Найле за тебе.

Тогава овчарят се обърна рязко към мен и видях, че по лицето му имаше следи от сълзи, а косата му нямаше нито един черен косъм, веждите и леката брада, която имаше, също бяха прошарени. Втренчи се силно в мен, сякаш се опитваше да ме припознае за някой близък, приближи се
по- близо до мен, а лицето му ставаше все по- сериозно, а малките му очи тъмни и свирепи.

- Ти а, това си ти и то все още жив, познах те по гласа ти, но как е възможно след толкова проклятия да си жив!

Аз също се загледах по- добре в него и го познах по очите.Това беше първият ми приятел, с който споделях всичко, както добро, така и зло.

- Все още не си забравил нали, след толкова време, дори си ме проклинал… а аз не съм виновен за нищо и ти много добре го знаеш това.

- През цялото време си ме лъгал, а аз съм ти вярвал на всяка твоя дума. Ти си проклятие в живота ми и по- голям подлец от теб не съм виждал. През цялото това време съм очаквал този момент, за да те убия, но сега си казвам, да ти дойде от Аллах. Нека той да те съди, за всичко което си сторил!

- Лесно се говори от там, за една малка грешка не знаеш какво съм преживял, прокудихте ме в пъкала. Но, не знаете хората как живеят там, имат пълна свобода. Всеки е с когото си иска и прави това, което ще го накара да се почувства щастлив.

- Ти не трябваше да се връщаш от пъкала, а да си на дъното му, от теб по- голям дявол не съм срещал, мястото ти е там!
- Нали няма да ме съдиш, нека това направи всевишният! Той си знае работата, пък и теб какво те интересува за моите грешки. Ти си виж твоите, сигурен съм, че и ти не си „китка за мирисане.”

- Така ли мислиш, тогава не си ме познавал достатъчно, но ти освен себе си, друг никой нито виждаше, нито чуваше. Мислеше си, че светът се върти около теб, но гледам, че не си се променил особено. Напразно си бил в пъкала. Защо се връщаш, като няма какво да те свързва тук, и след всичко това което стори?

- Беше грешка и то само за един миг. Знаех всичко… какво изпитваше към нея , но как да постъпя, като тя започна първа.

- Как стана, искам да зная всичко, но този път истината и ако ме излъжеш, кълна се, ще те убия!

- Добре, ще ти разкажа всичко. Знаеш, че ти идваше при мен да и пиша писма от твое име, но аз не и пишех от твое, а от мое име. Ти и ги носеше почти всяка вечер, след това докарваше отговорите, а аз ти ги четях все едно са писани до теб. Така продължи до този миг ,,грешката”. Ти не подозираше нищо, просто беше влюбен до уши. В течение на времето, Найле взе да ми харесва, все повече и повече, но не можех да ти го кажа, заради това, че беше мой приятел. Първа тя поиска среща, не че аз не исках, но заради теб, беше ми приятел. След това какво щях да ти казвам, но тя настояваше и аз приех без да имам някакви лоши намерения. Отидох на уговореното място и зачаках да дойде, взех да си мисля, че няма да дойде, времето беше доста хладно и дъждовито, но тя не след дълго се появи, доста забързана и уплашена, беше я страх да не я види някой. Снагата и беше стройна като топола, а кръста и тънък с едната ръка да го прихванеш, гърдите високо изправени, а главата ниско наведена, косата и руса изплетена на плитка, достигаше и до бедрата, а очите и сякаш взети от морето, излъчващи чистота и строгост. Когато се приближи до мен се опита да ми се усмихне, но усмивката и замръзна на лицето в очакване на моя отговор. Хванах я за ръката, а тя бяла, нежна, топла, сякаш за пръв път излиза на открито.
- Студено ли ти е. Отговорът и беше кратък, а гласът и нежен, като на лястовица.
- Не.
- Къде ще ходим?
- Където кажеш!
- Тръгнахме в неизвестна посока, но времето взе да става все по- студено. Подухваше доста силен вятър, който ни подканваше да се връщаме обратно. Попитах я, ако иска да се връщаме обратно, но отговор не ми даде, това означаваше, че иска да е с мен. Започнаха да валят едри капки дъжд. В началото не обръщахме внимание, но след като се усилиха и ние започнахме да тичаме с все сила към изоставената къща, която беше пред нас на стотина метра. Когато влезнахме вътре, все още и държах ръката, капките дъжд и се стичаха по зачервените и бузи като сълзи, бършех и ги една по една и се смеехме на глас. Капките дъжд бяха докарали при нас щастието и ние го бяхме приели с отворени сърца, които тупкаха до полуда. Усмивките за момент изчезнаха от лицата ни и отстъпиха място на мислите ни, които се бяха превърнали в едно желание. Устните и бяха леко набъбнали по сладки и от мед и сякаш ми прошепваха, че ме желаят, гледах я в очите и сякаш заплувах в океан без граници.........мигът беше дошъл, който желаехме и двамата. Това беше като песен пята в един глас от двама, но гласът стигаш чак до висините поръсен от звезди и оцветен от дъгата.

- - Сега разбирам, какво се е случило….- Става късно, къде ще отседнеш? Ако искаш ела у нас има място, но ме изчакай да издоя стадото и ще отидем у дома.

- Добре, ще те изчакам в колата, ще полегна малко в нея, че не съм мигнал от два дена, когато свършиш ела.

Така и направих полегнах в колата и веднага съм заспал, сякаш някакъв товар бях свалил от себе си. Почука се по стъклото, погледнах приятелят ми беше дошъл, кимнах му с главата да се качва. През целият път не говорихме, беше настъпила една доста страшна тишина, която се опитах да наруша.

- Какво стана с Найлето след мен? Тя как е, добре ли е, повярвай ми и за миг не съм я забравил. А за сторилото ми с нея повярвай ми не съжелявам, сега когато я видя ще и предложа да забравим за всичко и да започним всичко от начало. Зная че ме чака и копнее за мен, тя за мен е като звезда в тъмнината, поставил съм я там на високо далече от всичко земно и човешко, да свети само на мен и за мен.

- Когато отидем у дома ще ти обясня всичко подробно, сега гледай пътя, че има доста зайци.

Къщата му беше доста спретната, личеше си отдалече, че има жена в нея, всичко си беше на мястото, можеше спокойно човек да му завиди.

- Браво, като гледам много си успял, ти от малък си беше трудолюбив, постигнал си доста.

- Е, е така е, когато човек иска постига, сигурно и ти си постигнал много, мечтите ти бяха големи, хайде да влизаме.

Почука на вратата, но тя не се отвори, почука по- силно.

- Найле, тука ли си! Вратата леко се отвори и на вратата застана Найлето. Не повярвах на очите си. Времето беше спряло за нея, сърцето щеше да ми изкочи от гърдите, в главата ми нахлу силна струя кръв, въздуха не ми стигаше въпреки, че ускорих дишането.

- Но как е възможно!- едва прошепнах.

- Да буба тук съм. Разнесе звукът на лястовицата.

- Тази вечер ще имаме гости, подготви нещо за ядене и стаята за гости.
Исках да побягна със все сила, да се кача в колата и да се върна в пъкала.

- Хайде влизай, какво чакаш, заповядай!

- Влезнахме в къщата. Тя беше чиста подредена все едно не е живял никой в нея, приседнах на канапето.

- Сега е твой ред да казваш, какво е станало след това. След мен, ти знаеш всичко, хайде казвай!

- Какво да ти казвам, ти знаеш почти всичко за мигът ,,грешката,'' а аз за след това. Знаеш, че Найле остана от теб бременна и ти взе да я избягваш и постоянно лъжеше. Тя продължи да ти пише, но без отговор, защото ти не и отговаряше, а аз взех да я лъжа от твое име, докато тя ми признае, че е бременна. Закани се, че ще се самоубие, ако не я вземеш за жена. Тя не беше като теб във висините а тук на земята искаше да пусне корени за да изхрани рожбата си
Реших да кажа на баща ти, който ми обеща че ще говори с тебе, но теб повече не те видяхме. Станах сянката на Найлето, страхувах се от това което мислеше да направи. Но, тя не издържа и посегна на живота си. Един ден чух писъка на майка и. Затичах се, свалих я бързо от въжето и я закарах на болницата, но за нея беше вече късно. Успяха да спасят дъщеря ти. Казах, че е моя дъщеря и сложих името на майка и Найле, има ли по хубаво име от това, за мен няма. Вратата се отвори и се чу гласът на лястовицата.

- Правя ви кафе за отмора, как ще го пиете?

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
Re: Pазкази от Ибрахим Бялев
« Reply #12 on: July 21, 2012, 07:25 »
САМОТА

Ох, майко мила!
Изгубих посоката, изгубих лъчът.
Самота обгръща душата ми,
сълзи капят, като порой.

Ох, майко мила!
Душата реве, крещи и се моли.
Пази я Боже, дари я с дар от теб,
дай и усмивка, както на ангел.

Ох, майко мила!
Гласът заглъхва, като в пустиня.
Светлината се сбогува завинаги,
какво ли остана, освен мрак и тъга.

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
КАРТИНАТА НА ЛЮБОВТА

разказ от Ибрахим Бялев

Възможно ли е да се опише любовта? Та тя е, като огънят, когато е нямаш, умираш от студ, когато я имаш, гориш като слънцето, дори да си и на високо, сам ли си, покрай теб е само мрак и пустота. Но имаш ли и сърце, тогава боли, защото чувстваш, че е нежна като снежинка, докоснеш ли я ще умре, ще те остави с болката и самотата. А душата напира с всички сили да се обедини в едно с нея, да я докосне, да я целуне, да и шепти нежни думи, да повтаря името и до безкрай.
Любовта в мен е пуснала корен, който подхранвам с мечти и сълзи, на места и дарявам и усмивки, нося я с мен навсякъде, дори и в сънищата. Те тогава стават светли, като ден, не ти се иска да се събудиш, че тогава те яха тази сиромашия, която на огънят слага огън, на мрака- мрак, на болката- болка.

За всичко което пиша ми е свидетел уличната лампа.
Както винаги е на най-високото място, за да вижда всичко и да засвидетелства това, което става покрай нея.
Този път реших да я поздравя, тъй като няма друг кой, нека да е тя, все пак ми помага, като разпръсва тъмнината по калдъръма, за да мога да видя, къде да стъпвам.

- Здравей, как си? Знаеш за мен нали, от теб нищо не избягва, тук си от години и всичко става пред очите ти.
Гласът ми отекваше в тъмнината и оставаше без отговор, сякаш тази лампа беше вкаменена, приличаше ми на нейното сърце.
- Тя какво прави, виждаш ли я? Ти си толкова близо до нея, само да искаш, би и прошепнала толкова неща…
Говори ли и ти за мен, би ли ми отговорила на чувствата ми........

Високата порта се отвори и от нея излезе възрастна жена. Беше доста подгърбена и облечена цялата в черно, като ме видя се спря, опита се да се изправи, но не успя. Загледа ме от ниско, но погледът и беше доста на високо, можеше да се види, че знае и може много, а гласът и беше доста строг и не отговаряше на годините които изглеждаше.

- Ела с мен не стой тук като „чучело”, няма кой да те чуе, особено зад тези високи и дебели стени. Хайде, хайде идвай!

Без да обеля и дума я последвах, тя също не говореше , а стъпките и бяха ситни, като на дете, но беше доста пъргава или бързаше за вкъщи, не знам, но и личеше, че беше доста ядосана. Бях чувал за тази жена, казваха и магьосницата. Можела е да прави магии и да ги разваля, говорела е дори и с дивите животни. Обзе ме страх, питах се какво правя тук, защо не се връщам обратно докато не е станало късно, но нещо ме караше да я последвам, може би надеждата, нали знаете, че тя умира последна. Живееше в горният край на селото, до сега както всеки избягвах да мина покрай тази къща, защото внушаваше страх. Когато наближихме ни посрещна лаят на куче, по гласът му личеше, че е голямо и вярно на стопанката си. Тя отвори вратата и със съвсем нежен глас му каза:
- Аз съм аз, стой мирно, но кучето, като ме видя усили лаят си, личеше, че тук не идват много посетители.
- Беше съвсем малко когато го намерих, беше със счупен крак, гледаше ме сякаш виждаше майка си, а гласът му беше непоносим, разкъсваше ми сърцето, взех го и от тогава до сега е моят спътник в живота. Приближи се до кучето, погали го така, сякаш гали най- любимото, най- нежното нещо в живота си, а той вдигнал високо опашката , я размахваше насам- натам, за да и благодари и отговори на чувствата, които изпитваше.
- Ела не се плаши, тук са идвали доста хора и всичките нещастни. Магьосницата взе да се катери по дървената стълба, а аз все още се колебаех да ли да я последвам, но имаше една сила, която ме блъскаше и любопитството ми прошепваше, „иди последвай я, сега е момента”.

Когато влезнах в стаята се учудих на синхрона на цветовете, който цареше в нея - златисто жълто, съчетано със светло кафяво, отпущат душата на човек , за да се разтовари да сподели мъките си, да изслуша един съвет.

- Като гледа човек цветовете, му се приисква да изпие и чаша кафе… хей, сега ще приготвя...

- Не, недей при това положение, как така ще приготвяте кафе....Едвам промълвих, като гледах към гърбицата.

- Не се притеснявай за нея, тя е най- малкият ми проблем, направила съм стотици кафета...Излезе от стаята и отиде да прави кафе.

- „Нима нещастните са толкова много, а аз си мислех, че съм само аз”. Това си говорех на глас, но погледът ми се спря изведнъж на една картина, която висеше на стената срещу мен. Не беше много лъскава, а съвсем непринудена.На нея беше изобразена една лодка в бурно море. В нея човекът беше сам, придружен от няколко чайки. Стаята се изпълни с миризма на кафе, тази плътна и неповторима миризма, когато я поемеш в устата почувстваш ласки и нежност, сякаш някой те докосва с кадифе.

- Седни, не стой прав. Приседнах на земята, но погледът ми не се откъсваше от тази картина, сякаш говореше за мен.

- Като толкова я гледаш, кажи ми какво виждаш в нея, това ми е подарък от едно момиче, което рисува, помогнах и да си намери душата.

- Животът е труден, дърпаш греблата в неизвестна посока, животът е самота, няма на кого да поплачеш, да благодариш дори, колкото и да протягаш ръка, винаги оставаш сам, обграден с бурни вълни. Животът е опасност, само една вълна му е достатъчна, за да стигнеш не на върхът, а на дъното. Животът е пустота, въпреки че има вода, има и самота, а самотата е болка, а болката е признак, че идва края. Но има и надежда, защото в нея няма залез, има време а времето е път, а пътят е спасение.

- Да, донякъде това е искала да каже. Но какво е това спасението, да се обединиш, уеднаквиш, обезличиш, с някой друг ли, да преминеш на неговото място, но това възможно ли е, тогава любовта, любов ли е, или сянка?

- Любовта е най- човешкото чувство, което те кара да не бъдеш това, което си, а което трябва да си, да прощаваш на грешките, да мечтаеш не за себе си, а за нея, да я търсиш дори и в мрака.

- А би ли я споделил с когото и да е, би ли я приел когато е щастлива с друг, би ли и дарил тогава на щастието и щастие.

- Не, тежестта ще е толкова голяма, че ще ме смаже, тогава нито сълзите, нито мрака ще ме утешат, тогава ще се моля за вълните.

- Чувствата ти са истински, но ако към тях прибавим времето ще ги обезличи, ще накара всеки да ги забрави, дори и теб.

- Ти защо си по- различна от другите, защо ти казват магьосница, какво можеш повече от другите.

- Аз съм магьосница, мога да изслушвам, да разбирам другите, болните и дивите животни дори, да помагам на нуждаещите се от мен. Ела утре по обяд и ще видиш. Твоята любима ще е тук. Не тя, а майка и иска да и помогна, затова бях тази вечер у тях. Толкова красива жена до сега не бях виждала, ако всевишният от мен е взел, то на нея и е дал в изобилие, но и е дал и гордост, която ще я свърши, не и позволява да е това което е, а времето не прощава на никого.

Цяла нощ не можах да мигна, мисълта ми съчиняваше от хубави, по- хубави сценарии за следващия ден. Отидох доста по- рано от обяд и зачаках да дойде, поне още един път да я видя по отблизо, да и чуя гласът, пък от там насетне да става каквото ще.

На вратата се почука и влезнаха с майка й. Походката и беше, като на сърна, но и доста уплашена. По лицето и се четеше тревога и страх, какво правя аз тук.

- Елате да минем в задния двор, там е по- добре, има дебела сянка и място за всички. Запътиха се към задния двор, който приличаше на рай, място където се бяха решили стотици съдби. Отпивайки от чашата с кафе, моята любима попита:

- Ти защо си гърбава, или така са си родила пречи ли ти?

- Това са мъките на хората, които нагърбих, всички останаха тук и се стовариха върху мен, но това не ми пречи. Когато вие си тръгнете от тук щастливи, тогава чувствам не гърбица, а крила. Ти какво ще правиш с тази красота, нямаш равна на себе си, кой е този дето не би те пожелал за жена.

- Не те, а аз трябва да ги желая, но такъв не съм срещнала до сега, и дали ще срещна искам ти да ми кажеш, има ли го някъде.

- Слушай ме сега внимателно, виждаш ли я тази алея от рози. Ще тръгнеш през нея, без да се връщаш назад, ще стигнеш до края и, ще гледаш и от двете страни, която роза ти хареса най- много я откъсни и я донеси на мен. Но без роза, не се връщай, тогава аз ще ти кажа, кой ще ти е късмета.

Така и направи. Тръгна тя през алеята от рози не бързаше, избираше да е най- хубавата, да има невероятен цвят и мирис, тази не мириса, а на тази цветът не е хубав и така стигна до края на алеята. Без роза не трябваше да се връща, затова откъсна последната, където беше почти прецъфтяла, изхабила си е мириса и цвета. Като се връщаше по лицето и се виждаше гневът, който я беше обзел, дори и погледът и беше станал свиреп и с тъга попита:

- Това ли ще е късметът ми, с това ли ще деля всичко с него ли ще лягам и ставам, на това ли.....

- Гордостта те е заслепила и лишила от всички други чувства. На теб и ангелите ти дори, не могат да ти помогнат!

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2947
  • Gender: Male
ДА ЦЕЛУНЕШ ПЕПЕРУДАТА

Разказ от Ибрахим Бялев

Сърцето ми говори, моля ви се чуите те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, ухажва ви, дори крещи ако този път не ме чуете ще ......тук гласът му заглъхва защото не може без вас, не иска да обещае неща който не би направил, след това обещава че ще ви обича каквито и да сте, винаги ще му бъдете вие короната на главата.

Би ли целунал пеперуда,.... какво би почуствал,.......... а тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те, хайде обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен.

Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, но погледът му се носеше над върховете за да стигне до мястото което за него беше свещено, смисълът на живота му, за което говорише с толкова нежност и любов че не беше възможно да не го слушаш.

- Най-високият връх в района на Тъмръш е Модър, а от него можем да видим всичко, което се простира до Рила, Пирин, Стара планина, а на юг през безбройните дипли на планината, погледът ни стига до гръцките планини.......

В районът на Тъмръш се намират едни от най-красивите смърчови гори в Родопите, в тях се срещат много сърни и елени, вълци и мечки. Тъмръш носи названието си от едноименото село, което жителите панически напускат през Балканската война 1912 г. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като хората от Тъмръш участват в потушаването в Перущица през Априлското възстание. Тъмръшлии са управлявали цялата планина до гръцката граница и са били горди и непокорни планинци. През цялото това време местата между река Въча и река Чая са се наричали “Тъмръшка република”. Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само
основите на около 300 къщи. Сега всичко това е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци, но легендите са живи подклаждани от дъбови дърва на който жеравата е доста силна, и говори за славата която е била разигравана от страна на Помаците Тъмръшлии, жарава която клее и до днес в сърцата на този славен народ, отпил от чашата на славата и свободата.

-Времето беше време за пишене на история време за изграждане на гнездо кадето ще се създадът поколения достойни за времето и готови да умрат за идеате си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай създаден от Аллах,който бяхме я загърнали с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и свирепи погледи, някаде там в душата ни за нас и само за близки и приятели. Нали знаете какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, паднала от душата едно парче. А когато ти се усмихне, то тогава изгряват няколко слънца, тогава душата ти се отпуска поимаш си дълбоко въздух, в мислите ти се появява една струя от добри мисли иска ти се да полетиш, да запееш песен не чувана до сега.
Претискаш я блиско до сърцето си за да ти почуства топлината и душата, даряваш я с една, две, хиледи целувки, иска ти се да я изедеш както казват нашенци......

Но заплаче ли, тогава люта змия хапи сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач а писък който пронизва и камък.Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го както никога до сега, за да се усмихне, за да стопли душата ти.

Ах рожбо моя за теб бих умрял, бих дал и дъхът си, усмивката си, погледа си.........
Ах рожбо моя за теб бих направил това което мога и немога, за да бъдеш и пребъдеш.

ТЪМРЪШ

Ти си искрата, мечтата,
в моят живот.
Ти си копнежът, сълзата,
в моят живот.
Ти си дъхът, лъчът,
в моят живот.
Ти си денят, ноща,
в моят живот.

Гледах го как шепти думи изречени хиледи пъти, превъплати ли се в него както името му, сълзите му капяха върху жълъдът и парче земя който носише винаги със него и бяха най ценото нещо в животът му.

- Когато умра искам да ми ги сложите в гроба да дойдат с мен в черната земя ще ги занеса там, парче земя от рая в рая, а този жълъд ще посея за да пусне корен не виждан до сега, а перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закарате нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42