Author Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!  (Read 118112 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
КОРЕНЪТ

 - Баба е дошла! Баба е дошла! ... - крещеше още от стълбите синът ми.
 - По какво позна, че е дошла? Я кажи да видим? - при тези думи сърцето ми трепна и взе да се моли това да е вярно.
 - Мирише на липа и на село! Тя е, баба е дошла! - и синът ми се оказа прав. След като влезнахме в апартамента, още от антрето ни лъхна миризмата на прясно набрана липа, гъби, на изпечена баница и на невероятна сварена майчина манджа, за която така и не разбрах как я приготвя, за да е толкова вкусна. А тя горката превила се на две четеше книга на дивана, дори не ни усети че сме дошли. Синът ми с всички сили се хвърли в прегръдките й. Книгата падна на земята. Когато я повдигнах видях, че е чела Никола Вапцаров.
 - Пак ли Вапцаров четеш? Не ти ли омръзна? - тези мои въпроси повече прозвучаха като укор, отколкото като въпроси.
 - Не, не ми е омръзнал. Той все за светли бъднини е писал! Хем е бил човек с големи мечти, но и много млад е загинал, бе синко - опита се да се защити майка ми.
 - Не е загинал, а е бил убит. В това има разлика. Колко пъти сме говорили за това?
 - Това не ме интересува дали е убит, или не? Важното е, че е загинал за идеите си като голям човек. - по тона на гласа й усетих, че нещо се е случило. Косата й сякаш беше още по-побеляла, а бръчките по лицето още по вдълбани и увеличени ...
 - Добре, добре, нека да е така. Ти май, че нещо си ядосана, я казвай да видим, какво ти е качило така кръвното?
 - Нищо бе, сине. Нищо. Само дето оня ден комшията почина. Залости се вече и неговата врата с катанец. Сълзи никой не проля за него. Болнав беше тези дни. Децата му в чужбина. Не можаха да дойдат на погребението. Тъжна гледка. Няколко старци едвам го довлякоха до гробището. Не се стърпяхме и ние жените се стекохме на помощ. Хвърляме земя върху му и я проклинахме, а тя не е виновна за нашите несполуки, каквото й кажеш - това прави за нас. Днес тя ни храни, утре тя ни изяжда. Чуден е този живот дето живеем и старо, и младо, бе сине. Миналото лято комшията ми докара куп дърва за огрев. Исках да му платя. Не, не иска. “Нека са за себап*, нека са за нея.“ От деца се обичаха със жена му, а и след това се обичаха. Всичко нейно продължи да живее и до днес. Котки, кучета, цветя .... и най-вече името й. За какво идва човек на този свят, бе сине? Хайде християните идват за по един нов костюм, а ние мюсюлманите - за два метра бял плат. Голи идваме на този и само с това отиваме на оня. Всичко друго си остава тук на земята. Когато аз почина, ти ще дойдеш на погребението ми, нали? Обещаваш ли ми? Искам само това да ми обещаеш, че колкото и да си далече или зает - на погребението ми ще дойдеш ....
 - Моля ти се не говори подобни неща. Пък и кой знае и аз мога да те изпреваря ....
 - Пепел ти на езика. Не говори такива работи, че сърцето ми от болка се свива. Говори ми за други неща. Ти как си, децата, жената, работата ...
 - Защо не се обади, че ще идваш, щях да те взема от автогарата? Пък и толкова багаж си помъкнала – й казах като й видях пълните куфари с какво ли не.
 - А, като каза багаж, та, ... Ела моето момче да видиш какво съм ти донесла - а синът ми това и чакаше, рипна като ужилен от скута й и се доближи до куфарите, които за него изглеждаха вълшебни.
 - Как да се обадя бе, сине като знам, че си на работа, пък и на снахата не й е никак лесно. Хем ходи на работа, хем семейство, пък и на панагом търпи твоите капризи ... Пък нека и таксиджията да спечели някой лев, че животът за всички е еднакво труден.... Между тези нейни разсъждения тя изваждаше какво ли не за нас от куфарите. За сина ми и за нас изплела по една фланела, по няколко чифта чорапи и какво ли не. “Студено е тук през зимата, студено е, аз зная.“ На сина ми диви ягоди, сушени плодове и подправки, буркани и суджуци, пастърма, боб и какво ли не ... Жена ми хлопна входната врата и майка ми се засмя до уши! Знаеше, че е израснала сирак и заради това я обичаше повече и от мен.
 - Дъще моя! Пристигна ли? Сигурно си много уморена? Как ти мина деня? - въпросите бяха безброй, а отговорът една добродушна усмивка и няколко дъщерни целувки.
 - Каква приятна изненада. Ние наскоро щяхме да идваме ,но .... Ти как си ти? Нас ни остави, нашето е все едно и също.
 - Как, все също! Ти си се разхубавила, синът ми е поулегнал, а внукът ми възмъжал, станал е юнак. Ела, ела баба да го помилва, че след малко ще си тръгва. Колкото и да я задържахме тя добре си знаеше, че нейното място си беше там, където се чувстваше добре, до своята любов (дори и погребана да беше тя), до своята градина, до своя петел ... до своя изгрев и залез ....
 - Там където ми е миналото, там ще ми е и бъдещето, сине. Така са ме учили мен. Пък и комшията преди да си замине всичко на мене предостави. Отговорна се чувствам не само за вас, а и за тях. Така са ме учили, да бъда отговорна не само за себе си, а и за всичко заобикалящо ме.
 На автогарата през сълзи ме помоли и аз да бъда отговорен за това, което съм й обещал и най-вече за всичко заобикалящо ме и да полагам бащини грижи за корена си, от който зависи всичко на този свят.
 - Не забравяй, сине, че на оня свят първото нещо, което ще те питат то е, как си прекарал тук с комшии и приятели, с роднини и познати ......

 --------------------------
 Себап*- добрина.

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
ПЛАМЪКЪТ

 Бялата, някои я наричаха “Синеоката“, други пък “Дявола“, докато за мен тя си беше един бял синеок Ангел.
 Нощно време тя беше като вечерница на небето а през деня си беше чисто слънце. Опитваш се да я погледнеш, но не можеш, нещо от нея все те ослепява. А тя погледне ли те, от топлина изгаряш, потиш се дори и по петите.
 Бялата беше една в селото. Поне аз друга като нея не виждах. Но не само аз, а цяло село бе хукнало по нея. Кой я искаше за снаха, кой за жена, дори и старците искаха да се закичат с тази рядко срещана китка “Еделвайс“. Аз не се сърдех на никой. Всеки има сърце и иска да го положи в нежни ръце. Сиромах бе тя, беше видяла това, което никой в селото не бе видял. След като се ражда, баща й го притиска дърво в балкана. Майка й от любов по него си отива при него млада, зелена. Тя остава на тета* си в ръцете. За останалото не се говори, а и не трябва. Така беше прието в нашето село - “Малко говори, много работи!“- ни учеха родителите.
 И аз твърдо мълчах и упорито мечтах. Много работех и на нея нови менци й взех. А мечтата ми беше да й подаря една голяма пендара** да й краси гърдите и да й топли душата.
 “Жената, която обичаш, трябва и да я даряваш с по нещо - я с блага дума, я с това, която тя най-много обича!“ - ми беше казвал дядо ми неведнъж.
 След като й подарих менците, нито един момък от селото вече не поиска да пие от нейните менци, защото цяло село знаеше, че тези менци са от мен. “Това са неговите менци“- се разнасяше по цялото село.
 Затова исках да й подаря и пендара, за да е белязана с нещо на бялата шия от мен.
 В мрака се зададе ярка светлина. Беше тя, Бялата. Изскочих пред нея като див подивял, но тя не се уплаши, не трепна дори.
 Само ме гледаше въпросително.
 - Не се ли уплаши? - едвам намерих сили да кажа тези две смешни думи.
 - Защо? Трябва ли да се уплаша? И то тук, пред дома ми?
 - Искам нещо да ти подаря, за да си моя! Моя и на никой друг! Повярвай ми заради тебе бих ....
 - Сърце със сила не се взима! И внимавай да не го пречупиш, че тогава и мило, и драго да даваш пак няма да го имаш, и ще трябва да го забравиш.
 - Добре, но ти подаръка ми вземи и замълчи, пък другото на мен го остави!
 - Не, не, не искам аз подаръци от никой ... - изскубна се от ръцете ми и се прибра в къщи. След нея дълго търсих пендарата по земята, но не я намерих.
 Вчера на мегдана гръмнаха тъпани и зурни. Цяло село се стече да види какво става. Сватба ли има, или новородено? Хоро се вие, млади снаги се кършат, а най-отпред тя - Бялата.
 По едно време лек ветрец й развя забрадката. На шията й като дъбова жарава блесна жълтата пендара.
 “Белязана е“, “дадена е“ ,“взета е“, “изтървахме я“, “проклета да е“, “хубава беше“- мегданът освен от зурни и от слухове гърмеше, а на мен в сърцето ми славея пееше.
 Чорбаджията на селото Адил бей се провикна към единствения си син, (който открито залиташе по Бялата):
 - Ти ли без аз да знам, пендара си й дал?
 - Не, Буба, не. Сега ще разбера и заедно с нея ще го погреба.
 - Какво му хареса на този? Ваклите му очи ли, или дрипавите му дрехи? Човек да кажа не е, катър да кажа пак не е, що е това чудо бе, та ти от него пендара белег взе? Бялата все към мене гледаше и от душа се смееше.
 - Като гледам него и дрипа му приляга, и с тях на душата ми като мехлем ляга.
 От тогава до сега много мина, но тя остана и на сърцето ми като слънце приляга. Люляк цъфтеше, славей над него песен пееше, а на мен сърцето от любов гореше.
 Гореше, гори но не догаря, защото тя за мен единствена си остана!

 ----------------------------------
 *Тета - леля.
 **Пендара - пет жълтици в една.

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
ПРИСЪДА

 Под сенките на цъфналите липи на които божествената миризма се разнасяше по целия град, стоеше седемдесет годишна баба. Тя беше приседнала на малка дървена табуретка, защото тежестта на живота безпощадно се бе стоварила върху нея с все сили. Лицето й бе набраздено като селска нива, но очите й си бяха все същите. Едни такива сини, сякаш откраднати от висини. В тях човек можеше да прочете една цяла енциклопедия. Въпреки, че отслабналите й ръце леко потрепваха, тя взе една книга от количката пълна с книги пред нея и заумолява преминаващите:

 - Вземете ги, те имат души! Вземете ги, те имат души! - с умолителен тон подканваше всеки минал. Въпреки, че никой от преминаващите не я поглеждаше дори в очите, на нея душата й таеше търпение, а сърцето смирение. “Все някой ще се намери да вземе поне една от нейните души“

 Така и стана, не след дълго пред нея се спряха няколко деца. Сърцето на старицата трепна. Загледа ги - буйни, зелени като пролетна гора. Не издържа и пъхна на всяко по една книга в ръцете.
 - Ооо, не, не, бабе. С това не се занимавам - и едното я върна обратно. Другото й каза, че мирише на нещо, но тя не разбра на какво, защото думата за нея беше непозната и много модерна. Третото изобщо не я погледна, защото не отклоняваше очите от телефона си.
 Хрумна й идеята да се премести пред училището. “Тези деца имат родители. Те добре познават книгите. Пък и кой родител не се грижи за децата си?“ Пред училището беше шумно и живо като на панаир. Всичко имаше, само книгите липсваха.
 - Вземете ги, те имат души! Вземете ги те имат души! - с умоляващия си тон взе да подканва преминаващите. Няколко деца пак я наобиколиха и взеха да я разглеждат подробно, сякаш не беше земна, а извънземна. Започнаха и да й се подиграват на белите коси, на кривите крака, на износените дрехи ... Няколко родители слезнаха от скъпи коли и те застанаха до нея. С голяма жалост гледаха старицата и й казаха, че по незаконен път иска да печели пари.

 - Не, аз не ги продавам, аз ги подарявам. Моля ви вземете си по една или по няколко, те имат души. Ето тази например е ..... До нея вече беше застанал директорът на училището и я гледаше с навъсени очи.
 - Ти, а? Но как е възможно? Това за теб е най - скъпото нещо в живота! - всички го гледаха озадачено.
 - Да ви запозная, това е моята учителка, която ми даде това, което никой не ми е давал, а именно хляба на живота. От съжаление няколко родители взеха по една книга и забързаха към лъскавите си коли, а една се заоправдава, че щяла да вземе, но нямало място къде да я сложи в къщи.

 Когато останаха сами, директорът я покани да разгледа училището. Знаеше, че както винаги ще го посъветва нещо. В нея нещо трепна. Нещо се съживи. Бяха спомените. Крещяха като млади момци. Със смели стъпки влезна в училището. Вика на децата за нея беше като песента на славея, а звъна на звънеца - като звън на камбана.
 - Ще пиете ли нещо? - с умиление я попита директорът. Но тя отказа. Поиска да разгледа библиотеката на училището. Директорът вдигна телефона и се обади на домакина да донесе ключа на библиотеката. Не след дълго на вратата се почука и влезна добре охранен чиновник.

 - Господин директор, не мога да намеря ключа на библиотеката. Някъде съм го сложил и не знам къде е. Ако ми дадете още малко време ще се опитам да го намеря! - директорът махна с ръка и го подкани да побърза.
 - Госпожо, Светлана, кажете ми как сте? Как карате пенсионерския живот? Аз съм забравил, че живеехте наблизо. Повярвайте ми, в тази бързина на живота, пък и с тази трудна работа с която се наех, не ми е никак лесно. Пък имам жена и две деца, та закакво по-напред? То днешните деца не са като преди. В тях има всичко друго, но не и подчинение .....
 - Аз съм доволна от живота, Стояне! Въпреки, че е старо, имам си всичко. Само дето мъжът ми наскоро го изтървах. Дъщеря ми замина за Америка. Там си намери другар в живота, от който роди две деца. Не ги познавам достатъчно, но не се оплаквам от това, защото знам, че те са живи, здрави и най-вече щастливи. Тук няма да идват, пък и не виждам защо трябва да го направят.

 - Да, да. Сигурен съм, че те там ще се реализират много
 по-добре. Америка! Само като чуеш името и ти стига.
 - И тук е хубаво Стояне! И тук е хубаво. Даже по-хубаво от нашата Родина няма по света. Но с дъщеря ми така се стекоха нещата, Любовта я отвлече по чужди земи, но сърцето си й е тук, като Бог скита по бащините земи.
 - Добре, но защо искаш да си раздадеш любимите книги? Зная много добре колко ги обичаш. Цялата ти къща е "облечена" с тях.
 - Вчера бях на лекар и ми каза, че не ми е останало много време. Само няколко месеца. Страх ме е тези бисери да не попаднат в мръсни ръце. На днешно време трудно се намира човек, който да обича книгите. Затова реших да ги раздам на децата, но това което видях в тях ме потресе и не знам къде е причината ... На вратата пак се почука и след заповедта “Влез“ на прага застана добре охраненият домакин на училището.

 - Извинете, господин директор, но не мога да намеря ключа на библиотеката.
 - Но как така? Това е държавно имущество, което трябва да го пазиш като зеницата на окото си. - започна да крещи директорът на подчинения си.
 - Покажете ми поне вратата, моля ви. Не се карайте заради мен. - след което старицата стана от стола. Директорът се почувства доста гузен пред случващото се, стана и заведе Светлана пред вратата на библиотеката. Тя се доближи до нея и я помилва с майчина ласка и обич.

 - Спете, мили мой! Там в затвора! Не знам каква ви е вината, но присъдата ви е нечовешка. - директорът се опита нещо да каже, но тя го прекъсна с думите:
 - Свалете от себе си думата “ГОСПОДин“! Поне нея не мърсете!

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
МОЛБА

Сърце ми дайте! Сърце!
И ако може помашко да е то!
Хей тъй едно голямо, светът да побере!
Тогава нощта ще е светла, утрото и то!

Крила ми дайте! Крила!
И ако може помашки да са те!
Нека да са изтъкани от моминска ръка!
Тогава ще прилягат те на моето сърце!

Простори ми дайте! Простори!
И ако може помашки да са само те!
Хей тъй да литна над бащините ми двори!
Нека от радост в тях да умре моето сърце!

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
ДОБРИНА

[Днес над мен се бе надвисил един неописуем смут, който ме караше да мисля само за момента, в който живея. „Животът е толкова кратък, по дяволите. На човек понякога му се иска да помързелува на свобода!“
Между тези мисли вече се бях озовах в покрайнините на Истанбул там, където исках да намеря нови сили, с които щях ловко да следвам пътя на щастието си. Не бях обмислил нещата с най-големи подробности, както правех винаги до сега, затова когато слязох от колата, забелязах, че е по-хладно отколкото предполагах и другото, което забелязах беше, че не съм си взел есенни дрехи. Реших да се позагрея с един по-бърз вървеж, който щеше да ме постопли достатъчно.

Когато стигнах до брега на Черно море забелязах, че не съм сам. Едно доста симпатично момиче тичаше ту напред - ту назад. Като ме видя с голяма лекота дотича до мен и ме посрещна с думите: „Здравей, защо закъсняваш?“

Гледах я с недоумение и вместо със „Здравей!“ - отговорих „Ние познаваме ли се?“

- Нали си писахме по нета и се разбрахме да се видим на плажа? - на свой ред сега тя тънеше в недоумение.
- Да, но „плаж“ е доста обширно понятие. Ти била ли си до края му? Тук няма нито спирка, нито улица, да не говорим за номер. След това разяснение, уморена и озадачена тя седна на плажа. Аз също поседнах до нея.


- Да се запознаем поне. Казвам се Ибрахим, а твоето име? - след кратък размисъл тя протегна ръка към мен.
- Какво значение имат имената и то сложени от други хора? Поне за мен нямат никакво значение, но ако толкова държиш да имам име, то тогава ти ми избери име. Това доста ме вбеси.
- Ти подиграваш ли се с мен? Как така аз да ти избера име? Ти нямаш ли си собствено? Майка ти, баща ти как са ти викали?


- Майка ми не я знам коя е, баща ми също. Само знам в кое кошче за боклук съм изхвърлена и кой ме е намерил и откарал в болницата, после в майчин дом, после, после ... После всеки ми е сложил по едно име, което на него му е харесвало. Хайде сега и ти ми сложи име, за да ме зарадваш с нещо ново и хубаво ..... Гледах я и й вярвах, защото по всичко си личеше, че съдбата се бе стоварила върху й като гръм от ясно небе и тя не знаеше на кой свят се намира. Докато аз размишлявах върху имената като „Надежда“, „Вяра“, или „Любов“, които щяха да й отиват, тя стана и се запъти към изхода на плажа.

- Ще ми позволиш ли да те прегърна, а аз в замяна също ще ти позволя! - тя се усмихна, аз също. След това разперих ръцете. И тя своите. Приближих се към нея и обхванах нежното й крехко тяло, което цялото трепереше от прохладния вятър. Тя също ме прегърна и така постояхме минута, две. Тъгата изчезна, на нейно място дойде надеждата. „Прощавам ти за всичко!“- й прошепнах на ухото. „Аз също!“ - отговори тя. Беше блажено и тихо! В нас се роди любовта. След прегръдката й хванах ръцете.

- Какво да правя с останалата ми любов? Аз имам в изобилие! Има хора, които я крият от всеки, сякаш е грях или срам, докато аз все я раздавах, а тя все се плодеше, сякаш знаеше, че от нея хората имат нужда. След това между думите „Ела дявол да те вземе! Дай ми още малко от нея! Ти не си земен! Ти си ангел небесен!“ - тя разпери своите ръце и получи обещаното.

След тези две прегръдки приседнахме на брега загледани един в друг и заговорихме за трудностите на живота, който бяхме преодолели. Неусетно как покрай нас светлината бе отстъпила място на тъмнината, която като юмрук присви нейното нежно сърце.
В голата необятна пустош на нощта, една самотна звезда се плъзна по небосклона.


-Това не е на добро. Не обичам да гледам как умират звездите. Това ме натъжава много, защото си мисля, че зад всяка звезда стои по един човек. - с тих почти плачевен глас тя изрече тези няколко думи и след това ми стисна здраво ръката, защото се страхуваше и на нас да не ни се случи нещо подобно като на звездата. - Дори и залезите понякога ме плашат. Какви са тези кървави светлини, сякаш Бог разрязва сърцето на слънцето и утре няма да изгрее?...

- Каква ти е представата за Рая? По всичко личи, че тук земното не ти допада. Ако искаш още сега можем да отидем там двамата заедно. Има ли нещо, което да те притеснява, че няма да можеш да преминеш по моста към него? - настъпи тишина, която бе нарушена от гласа на добре охранен бухал, който също като нас си търсеше половинката.

- Има... - след това отново тишината и гласа на бухала ни напомниха, че все още сме земни. С притиснати ръце и тела стояхме до брега на Босфора и аз не настоявах да науча нещото, което го има във всеки земен човек.

- Кой би ни гарантирал, че ще отворим вратата на Рая? В Корана пише доста неща, но повечето за нас са непосилни. Всеки от нас се е жертвал за нещо - я за деца, я за майка или баща ... А такива като мен за любовта. Нима Аллах ще ми прости, че аз .... - пак настъпи оная грозна и страшна тишина, която беше нарушавана единствено от оня дебел, влюбен бухал.

- Аз също имам грехове и то много. Много сърца пречупих, разлюбих, нима това Аллах ще ми го прости? Затова живея тук като в Рая, а пък след това - да му мисли душата, не аз. - това доста я разсмя.
Неусетно как зората се пукна и аз тичайки по брега на морето закрещях:
- Ето видя ли, слънцето пак се роди! Днес пак ще се случат безброй добрини, а докато има добрина - с нея винаги ще е победена всяка злина.


- Знаеш ли, след нас не остава нищо друго, освен любовта! Нека с теб да бъдем любов! Нека да се борим за нея така, сякаш Аллах ще ни даде някаква награда - ключа за Рая например! Нека да я изживеем така, че чувствата да не ни стигат! Аз ще бъда теб, а ти мен! Така духът ни ще се слее в едно!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
***

Слънцето пак изгря,
Луната сребърна е и тя,
но теб защо те няма до тях,
сякаш си божи грях ....
Къде си Любов,
къде си, чуй моя зов,
за Любов, за Любов,
ела изрий ме от моят ров?

Слънцето изгря, Луната и ТЯ,
а в мен без нея всичко залязва.
Нима това е живота,
или съм наказан от Бога?
Ела Любов бъди моят грях,
недей от обичта ми да та е страх,
готов съм животът си да ти подаря,
с усмивка ще ти благодаря, че в мен изгря.

Слънцето изгря, Луната и тя,
а в мен без теб всичко умря...

Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
АНГЕЛИТЕ НА ИСТАНБУЛ

 Дълбоко умислен за това кое ми липсва в живота, забързан крачех за работното си място, което се намираше в центъра на Истанбул. А тази липса в живота ми беше толкова много - трябваше да си подновя колата, гардероба, трябваше да си създам нови приятелства, които да ме издигнат с още едно стъпало над всички заобикалящи ме в него. Трябваше да си намеря и нова любовница, сегашната нещо бе много пасивна и пипкава, едно кафе не можеше да направи като хората, камо ли друго. Трябваше ми нещо по-свежо и крехко, като го вкараш в леглото си да трепери като лист в ръцете ти, да повдига адреналина до лудост ...

 Нещо твърдо се блъсна в мен, ударът беше толкова силен, че то падна на земята. Като го погледнах видях, че беше момче на около шестнадесет години. Това ме вбеси до полуда, искаше ми се да се стоваря върху него и да го размажа като нещо вредно на тази земя.
 - Извинете, извинете, аз много се извинявам, повярвайте ми не ви видях. Иначе аз съм много внимателно момче ....
 Пред мен на земята стоеше момче облечено най - много в двадесет лири, не повече, а ръцете му бяха изцапани и мазолести, очите му искрени и сини, толкова сини, че не можеха да лъжат. Наведох се към него и му подадох ръка, той малко се позамисли дали да я хване, но я пое и аз му помогнах да се изправи. Въпреки, че на дрехите спокойно можеше да се каже “дрипи“, то старателно взе да ги изтупва от праха, което ме накара да се засмея.

 - Чист си, чист си, не се притеснявай толкова. За къде си се забързал така, че не виждаш нищо покрай себе си? И внимавай да не те блъсне някой трамвай, че тогава докторите ще трябва да ти подадат ръка, а не аз.
 - Аз бързам за среща, господине! За среща бързам! Ще се срещна с любимата си .... - в гласа му вече имаше необясним трепет, (не знам, може би човек когато изпитва истинската любов така изговаря думите с трепет) и започна да ми обяснява тя за него какво представлява.
 - Тя е много красива! Повярвайте ми, тя е най - красивата! Тя има една такава миризма, която я няма никоя друга! Усмивката й и тя господине е най - хубавата, която съм виждал на тази земя! ...

 - Къде е тази толкова неземна и красива жена? Блазе ти, че си успял да я срещнеш и срещаш - с нотка завист го попитах.
 - Ето тука е господине, продава гевреци! Тя това работи - продава на хората гевреци и припечелва добре! Стигат й за всичко! И за майка й, за квартира и за нея. Елате, ще те запозная! Тя е много любезна! Сигурен съм, че ще се зарадва на вашето внимание!
 Не можех да откажа пък и любопитството ме караше да приема поканата му.

 - Добре, на драго сърце бих се запознал с тази дама. Когато тръгнахме забелязах, че момчето до мен накуцва, а и ръката му леко трепереше. Видимо личеше, че се е родил инвалид. На двадесет метра по-нагоре едно момиче упорито подканваше преминаващите да си купят топли гевреци.

 - Sıcak, Sıcak! Taze, Taze! Sıcacık! Buyurun efendim! Buyurun* .... Като ни видя се засмя някъде от дълбоко, някъде оттам, откъдето извираше любовта.

 - Мелиха! Да те запозная с господиннн ... Извинете, но аз не ви попитах за името!
 - Това не е проблем. Казвам се Ибрахим. А ти? - Мелиха пак се засмя, но този път гласът й се чу и от преминаващите.
 - Казвам сеее .... Мурат! Приятелите ме наричат Kara Murat!**. Искаше пред любимата си да изглежда герой като черния Мурат.
 - Добре! Беше ми много приятно, Мурат, извинете Кара Мурат! И ти мила Мелиха! А сега бихте ли ми продали няколко геврека и на мен?
 Момичето като чу тези думи с машинално движение на лявата ръка отвори една найлонова торбичка и със същата сложи в нея няколко геврека, след това пак със същата ми я подаде. Тогава забелязах, че дясната ръка й липсва.
 - Заповядайте, господине! Това е почерпка от мен и Кара Мурад! Да ви е сладко! - и продължи да гледа ту в мен, ту в нейния черен Мурат, а той вече почти не ме забелязваше, виждаше само нейната усмивка, нейната обич и доброта, нейната не дясна, а лява ръка, която стигаше не за една, а за хиляда ....

 - Ооо, благодаря! Поласкан съм от почерпката, но ми позволете и аз да ви подаря нещо. - извадих от джоба всичките си пари и им ги сложих в шепите.
 - Благодаря ви, че ми напомнихте какво имам и нямам, какво ми трябва и какво трябва да търся, и когато го намеря - как и с кой да го споделя! - Благодаря ви! Благодаря! - и с бавни и по-внимателни крачки се отдалечих от мястото, където беше жива любовта, добротата, човещината ...

 Настигнаха ме думите им “Allah e büyük! Allah e büyük!“***, а на мен това ми стигаше да знам, че заради една малка добрина, съм подкрепил Любовта и човещината.

 ---------------------------
 * - топли, топли, пресни пресни заповядайте господа.
 ** - народен герой който се е сражавал за бедните.
 *** - Бог е велик.

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
ДВЕ В ЕДНО


Заради нея взех да обичам дори миризмата на чесъна. Даже вече го и ям, а миризмата му ме прави някак по-различен от тълпата. “Предпазва те от злите духове и така оставаш целия само на мен!“- ми беше казала един ден.
Сега не е като преди, когато я зървах на прага на вратата ми и да получавам сърцебиене. Сега съм доста уравновесен и спокоен, също както преди да я срещна, дори доста по-добре. Сега целувките не са толкова страстни като преди, но пък в замяна на това са много по-чести. Понякога са много сладки, (особено когато е преполовила буркана с конфитюр), понякога са солени, (когато е преяла от чипса), понякога са доста кисели, (когато ми прави компания да пия бира и тя ми помага да довършим кардашоните), така се запознах и с всички видове целувки. Къщата ми преди нея беше голяма и разхвърляна (като на неопитен ерген), а леглото огромно, но и то разхвърляно. Докато сега всичко си намери мястото, дори и ние в леглото се променихме, (не като преди, когато краката ни бяха вплетени толкова плътно един в друг, че не можех да отида до тоалетната и все отлагах за сутринта). Сега се докосваме по-рядко, дори си обръщаме гръб един на друг и когато искам да подишам от нейния (лъчев) дъх, или да почувствам нейния пулс на сърцето се обръщах към нея. А тя винаги ме приемаше като нейна любима играчка в обятието си и ме притискаше към сърцето така, че да не може да ме открадне някой друг от нея. Но дори и да съм с гръб към нея, аз се чувствах не като у дома си, а като в Рая!

Сутринта когато се пукваше аз винаги пръв се разбуждах, за да мога още миг да поживея с нея или да й поднеса каквото е останало от вечерта с чаша топъл чай, или кафе без захар, (защото тя така го пиеше и аз също се научих така да го пия). Тогава настъпват най-честите (ту кратки, ту продължителни) целувки, (това пак тя решаваше, разбира се), а след тях до болка познатите фрази „Обичам те“,  „И аз тебе“, „Аз повече от теб“, „Не, аз“ и на края това проклето „Трябва да тръгвам“ , „Тръгвам“, „Бай, Звънни“, „Ок, ок!“ .....

Не дай си Боже вън да е дъждовно или пък студено. Тогава нито тя ме пуска, нито пък аз искам да отивам на работа и тогава небрежно се изпускам и псувам всичко наред (времето, дяволите, директора, счетоводителката, та дори и секретарката), атя пак ми отвръща само с усмивка, ,(не че защото секретарката ни е възрастна жена, а защото ми има доверие).
През деня звъня няколко пъти, (знам много добре кога да позвъня, за да не я разстроя), но не дай си Боже тя да не вдигне. Тогава скърцам яко през зъби (не по нея разбира се), а пак по директора. Но стане ли време за напускане (на тази проклета работа) някак си се възбуждам, сякаш не съм работил нищо. Мисля си каква изненада ще имам като се прибера и аз каква да й направя.

Тя се радваше най-много на дребните неща (не заради друго, а защото ми знаеше положението), затова на мен не ми беше трудно да направя една жена щастлива. Пред вратата понякога стоях смирено с минути, но никога не отварях с ключ, (въпреки, че го носех с мен), винаги очаквах тя да ми я отвори. Тогава я поглеждах право в очите, (защото те никога не лъжеха или съжаляваха) и тя мене също. Между „Как мина“ и „Здравей“, се редяха целувките. Едната говореше „Обичам те“, другата също й нашепваше „И аз теб“, третата „Какво има за вечеря?“ от типа: „Радвам се, че съм с теб, а не с някой друг“, „Принцеса моя“ .....

Сега не е като преди, защото сега й бях подарил един цял живот в ръцете! И тя нейния! Сега имах отговорност не за един живот, а за два, и единият беше много по-ценен от моя!
Да, драги читателю, научих се да обичам красиво и бях обичан по същия начин!

Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male

 МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД

 1 - Според мен, животът е борба със смъртта! И нищо повече! Днес ти побеждаваш, утре тя!

 2 - През трудните ми мигове ако не си до мен, то и през щастливите не те искам! Тогава е лесно, мога и без помощ!

 3 - Приятелят се познава и по това, той знае къде да си премълчи и обида да преглътне, дори и патерица да ти бъде!

 4 - Светлината на човека е по-силна и от слънцето! Тя може да те огрее и през нощта, дори и да стопли измръзналото ти сърце!

 5 - Ако в живота търсиш специален повод за да се усмихнеш, това значи, че си напълнил душата си с чужда мъка!

 6 - Една снежинка може да ни каже толкова много - на този свят сме за много кратко!

 7 - Някой от вас има ли една цигара в повече, а една усмивка, а една дъга или слънце? А един живот? Замислихте се, нали?

 8 - В живота какво ви прави по-силни и щастливи? Мен - вие! Просто е, нали?

 9 - Първата лъжа за любимата си е най-ценна, затова внимавай да не я изтървеш, че след нея в лъжец ще се превърнеш!

 10 - Не си мислете, че тези които пеят и танцуват си нямат проблеми! Такава каша и те са забъркали, че от нея им се е преиграло и допяло!

 11 - Пред любовта е важно как ще стоиш, дали с вдигната глава или с наведена, но най-важното е да си със своята!

 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
 1 - Най-страшното за един човек е - да умре преди да е живял!

 2 - Познавам хора, които по-лесно умряха, отколкото живяха! Дано и вие не сте от тях!

 3 - Някои лъжи умират бавно, но за сметка на това пък - истината живее вечно!

 4 - Зад всяка лъжа има по една истина, която неуморно я преследва като сянка!

 5 - На този свят няма кой да ме замени с нещо! Дори и родните ми деца си имат своя живот и грижи за него!

 6 - Всеки от нас носи смъртта на челото си! Нужно му е само едно огледало за да я види и се увери, че е смъртен!

 7 - В самотата има много красота и добрина! Но съвършеното в нея е, че можеш да намериш и чуеш себе си!

 8 - Когато човек е зле не трябва да се плаши! Просто трябва с кеф да се изпикае на съдбата си!

 9 - Човек трябва да може да се променя като през детското си време! Дори да съумява да живее до края на живота си по същия начин!

 10 - Най-здравите вериги и принципи на живота ни ги слагат близките или любимите! Ще дойде един ден и ние ще ги слагаме на любимите ни и ще мислим, че това е нещо правилно. А не е!

 11 - Ще прозвучи малко не джентълменско, но - блажени са тези, които съм "нагостил" с моето творчество!

И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
ЖИВОТ

Ах, живот, живот .....
Тъй тихо ти покрай мен отшумяваш
сякаш не съм аз твоя плод
и като крадец покрай мен тихо преминаваш!


Ех, живот, живот .....
Половината вече в незнайното отлетя,
а аз в повечето за тебе бях в хомот,
дори и усмивката ми за теб я заболя!


Живях те така, както Бог ми отреди,
късно забелязах че от мен си си заминал,
защото винаги гледах как е било преди
и не забелязах, че половината от мен си преминал!


Сега вече като се погледна в някое огледало,
виждам до мен да стои една оръфана самота
и тялото ми от любовта до кости одялано.
Защо й позволи да стори това с мен любовта?


Чак сега виждам, че дъгата има и други цветове,
в които целия свят в едно е побрала.
Разбрах, че и ти като нея си създаден от богове,
за да залъгваш с надежда нашите изстрадали сърца!


Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
Наименуването ПОМАК не грози, а краси милиони! Толкова съм щастлив че съм част от тези милиони и че притежавам тази красота!
 И.Б.

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
 НЕПРИМИРИМИТЕ

 Живееш ли човече,
 или само дишаш?
 Тогава и това ти е в повече,
 защото себе си ти не обичаш!

Оплакваш се че дедите ти са страдали,
 побивани са били дори и на кол!
 Но на теб сега животът ти са откраднали,
 но ти си свел глава и се радваш на техният бол!

 Има, има и непримирими,
 които носят в себе си светлина!
 Които описват нашата борба в рими,
 за да имат бъдеще нашите деца!

 Не ги съдете за това,
 че се опълчват на дявола и на Бога!
 Те пак това го правят с доброта,
 за да не носим пак ние на главата си рога!

 Те са нашите бедни - оплюти поети,
 които в думите намират своята утеха!
 Тайно не в Бога, а в нас са заклети,
 и се молят да има доброта под всяка стреха!

 От тях и политик да направиш,
 стократно с доброта ще ти се отплатят!
 Дори и в къщи да го приемеш,
 на софрата ти усмивки ще разцъфнат!

 Аз завиждам на такива Хора,
 хей тъй благородно и красиво!
 Както се завижда на брат, сестра или Бога,
 видя ли ги на душата ми става весело и игриво!

 Обичайте ги, завиждайте им и вие,
 те са нашето единствено духовно богатство!
 Без което ние, няма да сме ние,
 радвайте се докато сте живи на това братство!

 Да вдигнем за тях наздравица с пълни чаши,
 и да им покажем, че не ни са излишни!
 Че повечето от тях умират в самота млади,
 други неразбрани или предварително осъдени!

 Автор Ибрахим Бялев

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
БЛЯН

- О, Морна, Моя, Неземна ...
Колко си хубава! Ах, колко си хубава!
И с дрехи, и без дрехи, винаги си хубава...
Но най-хубава си в скута ми полегнала!
Животът тогава е тъй хубав, тъй бял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Как искам да те обичам винаги - завинаги!
Ах, как искам да си възможна и невъзможна!
За чужди да си прозрачна, а за мен значна!
Ела, вземи душата ми, аз и без нея ще съм цял ...

- О, Морна, Моя, Неземна, ...
Остани до мен навеки - гола, нахална ...
С нокти и зъби своята чест отстоявай!
Редиците на влюбените ти строявай!
А аз пред твоя блян ще съм склонил глава...

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

Offline ibrahim65

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 2951
  • Gender: Male
ЕДНО ЦЯЛО

Защо за Бога,
без теб аз не мога?
Ти си радост и печал,
за теб и в ада съм горял,
без да мисля, бих и умрял!

Коя си ти - за Бога?
В сърцето ми пося тревога,
сам ли съм – пил съм отрова!
Душата ми на всичко е готова!
Нежно и влажно ще те галя,
от теб огъня ще си запаля!
Хей тъй, изведнъж,
станах аз силен мъж!
Ти си Бог - и дявол,
ти си ми там в ляво!
С теб сме едно цяло!!!

Автор Ибрахим Бялев

You are not allowed to view links. Register or Login

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42