ПеÑента на живота Очите му бÑха отворени и Ñ‚Ñ, когато погледна в Ñ‚ÑÑ…, Ð²Ð¸Ð´Ñ Ð½ÐµÐ³Ð¾Ð²Ð¾Ñ‚Ð¾ Ñлънце, което бе огрÑло Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ Ð¼Ñƒ живот. Ðеговата иглика, коÑто Ñ Ñ†ÑŠÑ„Ñ‚ÐµÐ¶Ð° Ñи бе зарадвала Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ Ð¼Ñƒ живот. Това й Ñтигаше да почувÑтва, че не е живÑла напразно. You are not allowed to view links.
Register or
Login 2022-11-24 1 min read
Разказ от Ибрахим БÑлев .
Първите петли в Ñелото пропÑха. Баба Стамена като ги чу Ñе размърда в леглото. Първото нещо, което направи, бе да погледне дали бай Стамен до Ð½ÐµÑ Ð´Ð¸ÑˆÐ°. Ð’ поÑледно време Ñуха кашлица му раздираше дробовете и гърлото. Ходеше на лекар, но лекарите като го виждаха, че е надхвърлил трапа на оÑемдеÑетте, изпиÑваха му обезболÑващи хапчета и Ñи го изпращаха по живо, по здраво.
– ÐÑма ти нищо, бай Стамене. Ти Ñи от Ñтарите чинари. ТÑÑ… кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза ÑледващиÑÑ‚.
Така този Ñтар чинар оÑтана в ръцете на баба Стамена, коÑто го наливаше Ñ Ð´Ð¸Ð²Ð¸ билки и извари от разновидни корени. Ðо и те не му помагаха, пуÑÑ‚Ñло. ЧеÑто Ñе Ñвиваше на кълбо и до Ñълзи кашлÑше. Ð Ñ‚Ñ Ð¾Ñ‚ него повече Ñе плашеше и към Бога молитви отправÑше. Ðо Ñлед като вчера в ръцете му Ð²Ð¸Ð´Ñ Ð°Ð»ÐµÐ½Ð° кръв, до Ñмърт Ñе изплаши и реши да предприеме нещо по-Ñериозно, за да ÑпаÑи ÑÐ²Ð¾Ñ Ñ‡Ð¸Ð½Ð°Ñ€ от гниенето в черната земÑ. Предпазливо Ñтана от леглото и Ñлезе в мазето. Оттам взе торба бÑло брашно и замеÑи Ñамун за цÑлата Ñедмица. Докато го меÑеше, душата й Ñе разплака и Ñ‚Ñ Ñ Ñ‚Ð¸Ñ…, кадифен Ð³Ð»Ð°Ñ Ð·Ð°Ð¿Ñ Ð¿ÐµÑента „Горице Ñитна зелена“, и продължи Ñ â€žÐ˜Ð·Ð»ÐµÐ» е Дельо Хайдутин“. С поÑледни Ñили Ð¸Ð·Ð¿Ñ Ð¸ пеÑента „Въз подзиме Ñъм легнала“. МиÑлите й пък като луди преÑкачаха от един Ñпомен на друг, когато Ñ Ð±Ð°Ð¹ Стамен бÑха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за Ð½ÐµÑ Ð±Ðµ най-виÑокиÑÑ‚ и прав Ñмърч в планината. Ðай-краÑивиÑÑ‚ и пъргавиÑÑ‚ елен. Ðай ÑмелиÑÑ‚ вълк, който нÑмаше нещо, което да не й обещае и Ñвърши. След като му преÑтана пък, той за Ð½ÐµÑ Ñе превърна в един непреÑъхващ извор, от който и до Ð´Ð½ÐµÑ Ð·Ð°Ñищаше жаждата Ñи от обич и уважение. От закрила и покорÑтво. Ðо ето, че Ð´Ð½ÐµÑ Ð¸Ð·Ð²Ð¾Ñ€ÑŠÑ‚ й заÑъхна и от това заÑъхване Ñърцето й Ñе разкъÑваше. Затова набързо Ñложи Ñамуните да втаÑват и напали пещта да Ñе затоплÑ. ПоÑле нахрани кокошките и им Ñъбра Ñйцата. И Ñлед като изпече Ñамуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.
– Ð-а-а, Ñтанал Ñи вече и Ñи напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. ОтпуÑни тази душа и Ñ Ð½Ð°Ñ…Ñ€Ð°Ð½Ð¸ ÑÑŠÑ ÑпокойÑтвие. Кажи ми Ñега, какво иÑкаш да ти Ð¿Ñ€Ð¸Ð³Ð¾Ñ‚Ð²Ñ Ð·Ð° закуÑка? Че аз днеÑка Ñъм решила да отÑкоча до каÑабата на пазара.
– Ðе може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го ÐºÑƒÐ¿Ñ Ð¸ докарам. Ти Ñи жена и по каÑабато и пазаро Ñами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или Ñзе ке отида Ñам и ке ти докарам що ти Ñака душата.
След това пак Ñилно Ñе разкашлÑ. Баба Стамена ÑÑŠÑ Ñвито Ñърце Ñе приближи до него и Ñ ÐºÐ°Ð´Ð¸Ñ„ÐµÐ½Ð¸Ñ Ñи Ð³Ð»Ð°Ñ Ð³Ð¾ замоли да Ñе уÑпокои и да Ñи полегне обратно в леглото. След това му запържи нÑколко Ñйца и му ги даде в леглото да ги изÑде. Ðаметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе Ñмъмрена от бай Стамен:
– Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не Ñакам да Ñ Ð½Ð¾Ñиш. Пък и не Ñакам оттатък да Ñи те ÑпомнÑм като жаловита булка.
– Ðикъде нÑма да ходиш, щурчо. Ðо Ñлед като не Ñакаш да Ñъм Ñ Ñ‡ÐµÑ€Ð½Ð°, ще Ñи Ñложа жълтата. – И Ñ Ñложи. Рна бай Стамен Ñърцето му ÑÑкаш наново Ñе роди или бе забравило за оттатъшното.
– Ха така те Ñакам! Като грейнало ÑÑно Ñлънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!
– Хайде, хайде, не говори много, а полегни и Ñи нахрани душата ÑÑŠÑ ÑпокойÑтвие. Ðз тутакÑи ще отÑкоча и тутакÑи ще Ñе върна. Ти Ñега кажи какво иÑкаш от каÑабата? Та поÑле да не ме хокаш напразно.
– Тебе иÑкам, Ñлънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли Ñи, Ñлънцето не залÑзва! След това взе да пее любимата й пеÑен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, Ñтара бе мамо, женен да ходÑ…“.
Ðа баба Стамена нÑкаква благина Ð¾Ð±Ð»Ñ Ñ†Ñлото й Ñ‚Ñло. Сърцето й пък от тази благина Ñе разпръÑна на Ñтотици парченца. Затова не можа да Ñе Ñтърпи и Ñе наведе и целуна дÑдо Стамен по бузите. Ртой на Ñвой ред още по-глаÑовито продължи да пее нейната най-любима пеÑен.
Преди да тръгне за каÑабата баба Стамена Ñе качи на тавана, взе от Ñандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата Ñи. ПътÑÑ‚ за каÑабата минаваше покрай гробището на Ñелото. И Ñ‚Ñ, докато минаваше покрай него, погледът й преÑкачаше от един бÑл мрамор на друг, на които бÑха изпиÑани вÑе имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й нÑкак Ñи поÑивÑ, оÑÐ¸Ñ€Ð¾Ñ‚Ñ Ð¸ на Ð³Ð»Ð°Ñ Ð²Ð·Ðµ да моли ГоÑпод да пази Ð½ÐµÐ¹Ð½Ð¸Ñ Ñ‡Ð¸Ð½Ð°Ñ€, който цÑл живот Ñ Ð³Ð¾Ð»Ñма обич й бе правил ÑÑнка. Ð¡ÑŠÑ Ñвито Ñърце заÑтана и пред вратата на Ð»ÐµÐºÑƒÐ²Ð°Ñ‰Ð¸Ñ Ð»ÐµÐºÐ°Ñ€ на бай Стамен. По нÑкое време дочу глаÑа му:
– Хайде. Хайде да влиза ÑледващиÑÑ‚.
И тъй като вече в коридора не бе оÑтанал друг човек, Ñ‚Ñ Ð¾Ñ‚ÐºÑ€ÐµÑ…Ð½Ð° вратата на Ð»ÐµÐºÐ°Ñ€Ñ Ð¸ почти проплака, че оÑвен Ð½ÐµÑ Ð´Ñ€ÑƒÐ³ нÑма, та затова влиза Ñ‚Ñ.
– Хайде. Хайде влизай и казвай от какво Ñе оплакваш. Че нÑмам никакво време. И аз имам ÑемейÑтво и, оÑвен вашите болки и вайканиÑ, още много други ангажименти.
– Докторе, проÑти ми. Ðз, Ñлава на Бога, Ñъм добре.
– Тогава защо Ñи дошла бе, бабо? Казвам ти, че нÑмам никакво Ñвободно време.
– Ðз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото миÑли за мене, Ñе опитва да го крие. Ðо има нÑкои неща, които не могат да Ñе ÑкриÑÑ‚, пуÑÑ‚Ñло. Като обичта например. И Ñ‚Ñ, пуÑÑ‚Ñло, не може да Ñе Ñкрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекарÑ. Той на това колкото Ñе възмути, още повече Ñе зарадва.
– Да, разбирам те, бабо Стамено. Ðо аз душа не давам. Има нÑкои неща, които ГоÑпод решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.
– Ðз не иÑкам душа от тебе, докторе. Ð’ нашето Ñело Ñи имаме доÑта добър поп и краÑива църква. Ðко ми Ñ‚Ñ€Ñбваше душа, щÑÑ… да Ñе обърна към ГоÑпода ми.
– Тогава какво иÑкаш от мене? – Ñопнато Ñ Ð¿Ð¾Ð¿Ð¸Ñ‚Ð° лекарÑÑ‚ и продължи: – Ðко нÑкой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.
– От тебе иÑкам Ñамо едно. Поне един път да поÑетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече нÑма Ñили. Кой знае, може пък и да Ñе Ñлучи чудо, и върху душата му душа Ñложиш. Ртези жълтици ги давам за ÑемейÑтвото ти. Мен ГоÑпод не ме дари Ñ Ñ€Ð¾Ð¶Ð±Ð¸. Затова тези жълтици ги давам на тебе за Ñ‚ÑÑ…. Дано и те изучат и като тебе Ñтанат лекари, и да дарÑват нуждаещите Ñе Ñ Ð¶Ð¸Ð²Ð¾Ñ‚. – След това Ñ‚Ñ Ð¾Ñтави жълтиците на бюрото и Ñ Ð±ÑŠÑ€Ð·Ð¸ крачки Ñе забърза към ÑÐ²Ð¾Ñ Ñ‡Ð¸Ð½Ð°Ñ€, към ÑвоÑта ÑÑнка.
Като изкачи хълма, от който Ñе виждаше Ñелото, първото, което забелÑза, бе, че коминът им не кадеше. „ЗаÑпал е – Ñи каза и уÑкори крачките. – Ðе, не. ЗаÑпал е. ÐÑма как да загаÑне моето огнище. Сега ще Ñе прибера и ще го изкъпÑ! След това Ñ Ð»ÑŽÐ±Ð¸Ð¼Ð¾Ñ‚Ð¾ ÑÑтие нахранÑ! ПоÑле заедно ще пеем любимите ни пеÑни…“ И веднага Ð·Ð°Ð¿Ñ Ð½Ð° Ð³Ð»Ð°Ñ Ð»ÑŽÐ±Ð¸Ð¼Ð°Ñ‚Ð° му пеÑен: „Тежко мина моÑта младоÑÑ‚, докторе…“. Ðо нÑкаква буца заÑедна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видÑла, Ñ‚Ñ Ð½Ðµ можа да изпее любимата му пеÑен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, ÑÑкаш нÑкакъв вÑÑ‚ÑŠÑ€ Ñ Ð½Ð¾Ñеше към огнището им. Към Ñъдбата им. Към живота им.
Когато приÑтигна пред портата им, още преди да Ñ Ð¾Ñ‚Ð²Ð¾Ñ€Ð¸ Ñе провикна така, че да бъде чута от Ð²Ñ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ ÐµÑ‚Ð°Ð¶:
– У-у-у, Стамене! Ðз дойдох! Къде Ñи бе, човече? За тебе имам добри новини! – Ð’Ñтърът продължи да Ñ Ð½Ð¾Ñи и като виелица заÑтана пред ÑтаÑта им. Когато Ñ Ð¾Ñ‚Ð²Ð¾Ñ€Ð¸, първото нещо, което видÑ, бе, че огнището им не гореше и ÑтаÑта бе изпълнена Ñ Ñ…Ð»Ð°Ð´Ð½Ð¸Ð½Ð°. С плахи Ñтъпки Ñе приближи да чинара Ñи и този път го видÑ, по-блед отвÑÑкога доÑега. Рпо възглавницата Ñледи от алена кръв й подÑказаха, че в тази къща Ñе е Ñлучило най-лошото, което можеше да Ñе Ñлучи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, Ñлед това и Ñърцето й Ð¾Ñ…Ð»Ð°Ð´Ð½Ñ Ð¸ ÑÑкаш оÑиротÑ. Душата пък ÑтиÑна зъби и нищо не каза.
Очите му бÑха отворени и Ñ‚Ñ, когато погледна в Ñ‚ÑÑ…, Ð²Ð¸Ð´Ñ Ð½ÐµÐ³Ð¾Ð²Ð¾Ñ‚Ð¾ Ñлънце, което бе огрÑло Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ Ð¼Ñƒ живот. Ðеговата иглика, коÑто Ñ Ñ†ÑŠÑ„Ñ‚ÐµÐ¶Ð° Ñи бе зарадвала Ñ†ÐµÐ»Ð¸Ñ Ð¼Ñƒ живот. Това й Ñтигаше да почувÑтва, че не е живÑла напразно.