Български > Дискусии

Възродителният процес - Горчиви Спомени !

<< < (40/172) > >>

Coban:
САБРИ ИСКЕНДЕР: "КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ПРАВИТЕЛСТВА ИЗМИСЛЯХА ВРАГОВЕ, ЗА ДА РАЗДЕЛЯТ ХОРАТА"  II


Хюсеин Нух аз го познавам отпреди събитията още. Той е инженер, беше кмет на село Ябланово. Когато мен ме затвориха в следственото в Сливен, лежа аз в килията, по едно време докараха Хюсеин Нух. А то тъмно, само една малка лампичка свети. Аз бях сам в килията. Влиза така, брадясал - бил е задържан от няколко дни, но е бил по други килии. Погледнах го и викам: „Хюсеин Нух, ти ли си?” “Аз съм - казва, - а ти кой си? Понеже тъмно и не вижда. Казах му кой съм, той се зарадва, имал скрити една-две цигари (цигарите бяха забранени), та запалихме и изпушихме по една цигара. И може би три дена бяхме в тази килия. После ни преместиха и аз се разболях - голям студ беше. Втресе ме, беше страшно. И Хюсеин Нух направо може да се каже, че ми спаси живота. Цяла нощ ме е разтривал. Страшно беше, голяма треска. Изпотих се целият. И сутринта вместо да ме закарат в болницата на доктор, отведоха ни с Хюсеин в кучкарника, така му викаха. Февруари месец беше, голям студ и ние вечерта - там. Студено, кучешки студ. Добре, че имаше един старшина, добър човек се оказа, видя на какъв хал сме и ни даде аналгин-хинин. „На никой няма да казвате”, вика. Виж какво нещо е добрият човек. Хюсеин даже каза: „Като изляза оттук, на тоя старшина една дамаджана с ракия ще му донеса.” Вее отдолу под вратата, ние нямаме нищо, само едно износено, протрито одеяло, с дупки. Изправихме дюшека, той мушамен беше, и седнахме на земята гръб с гръб да се затоплим. Оттам ме туриха в една единична килия. После мен ме закараха в Белене. Него го закараха в затвора - заради съпротивата в Ябланово. После, когато излезе от затвора и като направихме ние Демократичната лига, аз му казах: ако нас ни убият, арестуват или изгонят от България, ти си председателят на Демократичната лига.

- Имахте ръководство в сянка?

Да, дублирахме всичко, за да може, ако ни затворят или изгонят, друг да продължи след нас. И аз даже архивата на Демократичната лига успях през нощта, преди да ме депортират, да я предам на едни хора и те му я занесоха. И борбата продължи. Насилието поражда съпротива. Големи престъпления извърши тази комунистическа власт в България, големи. Аз бях 10-11 годишен, когато насилваха хората за ТКЗС-то. Но тогава насилваха всички - и българи, и турци. Взеха на хората воловете и нивите, и на българи, и на турци. И тогава хората се разбунтуваха - защото им посягаш на имота, на труда, на достойнството. Затова и ние после се бунтувахме - защото ни посегнаха на имената, на достойнството. И всеки започна да търси по някакъв начин да протестира. Че ние, турците в България, какво сме направили - само сме работили цял живот. Най-тежката работа сме работили и никога не сме се оплаквали. Но ти да искаш нацяло да изтриеш едно малцинство от историята, това какво е?

- Престъпление срещу човечеството, какво друго.

Да, голямо престъпление. Но съчувствието на народа, на хората, това е много важно. Много важно. Имаше един генерал Ганев, началник на милицията в Сливен, и нарежда на един майор да е ръководител на групата, която ще идва да преименува хората в Новачево, Сливенско и други села. А майорът му казва: „Аз не мога да извърша такова нещо, аз тия хора ги познавам, с тях съм ял и пил, аз такова нещо не мога да им направя”. „Тогава - креснал му генералът - ще си дадеш оставката!” И той си дал оставката веднага. И други българи има такива и това е хубаво нещо. Не му знам името на този майор, а трябва да се научи, защото е достоен човек и е герой. За съжаление, много хора не знаят истината. А не знаят, защото в България още от наше време се учеше много изопачена история. Историята е изопачена до неузнаваемост. Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората - ей това направиха. Самите правителства това гледаха - хората да се мразят. Но къде националистите са направили нещо добро за страната си? Ами никъде. Вижте войните, вижте Хитлер, вижте Милошевич - ликвидираха страните си, колко хора загинаха. Национализмът на никого полза не носи, само мъка. Национализмът, това е много опасно нещо.

 

isa71:
author=daczo link=topic=1448.msg45500#msg45500 date=1260705591]
                                  Отворено писмо до г-ца Татяна Ваксберг

Г-це Ваксберг,
Гледах по телевизията Вашия документален филм “Технология на злото”. Слушах Ви внимателно в рубриката “Гласове”. Доколкото можах, следях и отзивите. Гледах за втори път филма по канал "България" на 26.01.2001 г.


daczo,хубаво прочети какво е публикувал coban,и стига вече с тия комунистически измислици.
виждам че много им се вързваш,ама комунизма си отиде

Shumarov:

--- Quote from: daczo on December 14, 2009, 21:52 ---Shumarov,pyrvo vojnici koito izpylniavat svoite zadylzheniia,bez pravoto da streliat ne sa bashibuzuci.Ne opravdavam obshta otgovornost,koiato priema Zhivkov.Ne e syprutiva kogato s bombi se ubivat zheni i deca.Kogato na Zlatnite piasyci se hvyrliat bombi.Smyrta na bylgari hristiiane za niakoj e bez znachenie.Bylgarite prez tova vreme ne znaeha tochno kakvo se vyrshi.Syshto taka ne e istina che zapad si mylchal.Az mislia che Bylgaria ne bi napravila tazi iskurziia bez znanieto na Syvetskiia syuz.Nikoj sigurno ne iskal 3 Svetovna vojna.Malkite niamat pravoto.Te sa pionki v svetovnata politika.Amerika niamashe da se byrka na Balkanite.ako ne vizhdashe dobro strategichno miasto za svoi bazi.Chudia se che napadate tozi uchitel,bez da kazhete,lyzhi li, ili ne.

--- End quote ---

Уважаеми daczo!
Използвах думата "башибозук", като метафора, а не точно адресирана за българската войска! Мисълта ми беше, че действията на властите бяха башибозушки при репресиите над малцинствата! Не знам кои мои думи са те навели на мисълта, че оправдавам терористичните актове, но ти го пиша тука-аз ги осъждам!Нещото, което ме възмущава от повърнята на този даскал е, че се опитва да ни внуши, че едва ли не България през годините на смяна на имена е била едва ли не поле на огромни поредици от атентати, както през последните години е в Ирак, Пакистан, Афганистан! И едва ли не горките башибозуци са нямали друг избор, освен да ни сменят имената!Тази мисъл на този психясал отпадък ме дразни-намирам я обидна за интелекта на хората! Ти си свободен да му се възхищаваш колкото си искаш!Не мисля обаче, че тука е мястото да го правиш!
Що се отнася до екскурзията, то това беше панически взето решение! И не вярвам братския ви СССР да е повлиял за вземането на това решение!Покойния Тато беше в немилост пред Горбачов през тези години на битието си и импровизираше по правешки-пък каквото стане!Не зная дали си съвременник на тези събития, но ми се струва, че не си наясно с близката история!Ако източника на информацияа ти е автора на мозъчната мастурбация, която си публикувал, то си позволявам да се съмнявам в познанията ти по темата! Ако пък си наясно и въпреки това прдължаваш да вярваш, че помаците и турците са терористи и затова в законна самоотбрана властите се опитаха да ни асимилират, аз се съмнявам в почтеността ти!

Subeyi Kurt:
Фердие: Казах, че съдията спи и ми дадоха 2 г. затворI

Жанина Драгостинова

(izvadki ot reportaja)

-От позивите ни разбраха. Как стана, не знам. Имаше едно момиче от Люляково. Тя ги оставила на някаква другарска вечер. Хванали я и изглежда, че тя ни е издала. После всичките ни изловиха

-Когато дойдоха да ме арестуват, бях се прибрала при родителите ми в село Житница. Чакахме гости. На майка една братовчедка щеше да дойде. Ууу, то изведнъж стана страшна работа! Даже много-много не искам да си спомням този момент. Готвех и внезапно 4 – 5 души влязоха вкъщи, един цивилен, другите с униформи. Татко, като ги видя, припадна. А аз веднага разбрах, че за мене идват. Майка и татко вече бяха със сменени имена, само аз оставах.
-Сама бях в килията. На пода лежах, само едно одеяло имах. После разбрах, че другите килии имало легло, аз нямах. Там ми смениха името. Cледователят ми каза, че оттук нататък ще се казвам Елеонора. -За първи път чувах това име, странно ми се видя, даже много не го разбрах как се произнася. Малко по-късно отивам на разпит с един прокурор. Той ме пита как се казвам. Не помня, викам, преди половин час ми казаха името, забравих го. Наистина не си спомнях. Прокурорът се ядоса, обаче аз какво да правя… не го помнех.
После ми дадоха готов паспорт със смененото име.
-Вечер, като сядали да вечерят, татко викал на майка: “Защо ядеш? Как ти минава през гърлото, като не знаеш къде е детето?!” Даже психически се разболял човекът. Взел едно въже и с него се разхождал
-Адвокатът казваше, че 4 ще ми дадат, после на второто дело ще станат 2 години и накрая ще ме осъдят условно. Обаче не стана.Дадоха ми 2 години. И то – защо? Най-накрая ме попитаха имам ли нещо да кажа. И аз станах и викам: “Съдбата ми е във ваши ръце, животът ми се решава, а съдията спи!” Спеше човекът, наистина. Е, това не са ми простили и са ми дали двете годинки.
-А кварталният, турчин от Черноочене, ме вика: “Ти си много куражлия! Защо не плачеш?” Не плачех. И в затвора не съм ревала. Ако съм плакала, все под одеялото е било, никой да не види.
-Същия ден тръгнахме от Кърджали с автобус до Димитровград. Там ме държаха три дена в ареста. И през трите дена нищо не ми дадоха да ям. То трябвало аз да си нося, но като не знаех… И вече никой не ме попита.Почнах да се моля, че давам 50 лева, само една баничка да ми купят. Не ми вземаха. На следващия ден, като ни отвеждаха, си казах – мен ме водят в затвора, няма какво повече да губя, ще им кажа всичко, дето ми се е насъбрало. Водят ме под конвой и аз почвам да крещя на милиционера: “Ти деца нямаш ли? Откъде знаеш, че някой ден и те няма да са в моето положение? Една баничка да не ми купите?” А той: “Не бях на смяна, мълчи, бе, момиче, не съм виновен.” А аз крещя, не спирам! Без глас останах. Бях строг режим, на 6 месеца веднъж ми даваха свиждане. Идва майка ми на първото свиждане, 6 месеца не ме е виждала и не може думичка да ми каже. Тя не говореше български, а пък беше забранено да се говори на турски. 45 минути стояхме и се гледахме! Мълчим и се гледаме! Тя не можа да ме попита как съм и аз не можах да я питам как е.
4 души стоим. Затворничка, милиционер, затворничка, милиционер. Оттатък през стъклото – мама. Не искам майка да ме види да плача. Но свършва свиждането, тя се извръща, и аз вече не мога да сдържам, ще избухна, обаче гълтам навътре сълзите. После се връщам в килията и не съм на себе си. 6 месеца не съм виждала майка си и нищичко да не си продумаме! Тая жена, убийцата, изглежда ме е видяла, че съм зле, дойде и ме прегърна.
-Три дена не ядох. Подполковничката ме разбрала и ме вика по радиоточката: “Елеонора Стефанова Славова до вратата!” Казвам си, леле, какво пак съм направила? А тя: “От три дена те наблюдавам. Защо не ядеш? Какво ти тежи?” Казах й, че с майка думичка не си казахме. И тя ми казва, другия път като имам свиждане, да й се обадя. Ама къде да я намеря, като имах свиждане? На второто свиждане майка вече дойде с брат ми и той й превежда.
-На седмицата поне веднъж сънувам затвора.
-Най-ужасното сега е, че днес в това село, където живея, малко нещо да се обадя и хората казват: “Ти недей много да знаеш, нали си била в затвора!” Уж знаят, че за нищо съм била, обаче с времето забравят.    Остава само това, че съм била в затвора. Като петно ми стои. Затворничката. Това много ми тежи. Турци хем са.
-Всички турци, които преди 89-а бяха с комунистите, сега са се замогнали. Кмет на село Черноочене е един, който, когато сменяха имената, ходеше с червена лента и глобяваше хората, ако говорят на турски. Какъвто преди, такъв и сега. Никакъв свян.

Coban:
В края на април 1989 г. в центъра на Велико Търново на кафе стоят отец Христофор Събев и Ибрахим Рунтов. И двамата вече са известни имена от интервютата си с Румяна Узунова по радио “Свободна Европа“. Хората идват и ги поздравяват, казват им, че са с тях. От Държавна сигурност за момента само гледат отдалеч. Идва Великден и Събев иска да направи голямо шествие с икони в града.

- “Ама ще излязат ли достатъчно хора, да не стане излагация?,“ пита отчето.
-“Ако трябва ще вземем хиляда от нашите помаци, ще им дадем по една икона и ще тръгнем,“ казва Ибрахим.

Христофор Събев само го прегръща и се разплаква.

По-късно ДС ще попречи на организацията на шествието. Няма как обаче да спре протеста на мюсюлманите в България, които след “възродителния процес“ нямат нищо за губене.
Работата на хора като Ибрахим Рунтов ще изведе няколко седмици по-късно по улиците хиляди турци и помаци, които ще направят първите големи протести в България след 1944 г. След тях ще падне и комунистическият режим.

Човекът с 32 имена

В стремежа си за “единна социалистическа нация“, българските комунисти още от 70-те започват т. нар. “възродителен процес“, при който насилствено сменят имената на мюсюлманите в България и им забравяват да говорят на други езици освен български и да спазват обичаите си. Това ще е последното голямо престъпление на властта – след чистките, концентрационните лагери и огромните икономически кражби преди това.
Ибрахим Рунтов е един от хилядите потърпевши. През 73-та в неговото родно село Корница има петима убити, след като властите атакуват обикновените хора с конна полиция и кучета. Тогава в затвора влиза бащата на Ибрахим – Рамадан Рунтов, който със съпротивата си се е превърнал в герой за всички в района.

През 1979 г. при него в затвора ще влезе и Ибрахим, вече под името Иван. Осъден е на три години заради опит за бягство през границата. В затвора не позволяват на баща и син да се видят – с едно изключение. Един ден водят Ибрахим пред килията на баща му и няколко надзиратели го пребиват от бой. Рамадан само слуша как синът му вика от болка и не може да направи нищо.

Когато Ибрахим излиза от затвора, го вкарват в казармата, този път под името Бисер. От военното контраразузнаване го викат, за да го питат колко имена има всъщност. “Колкото ми сложите. Аз съм човекът с 32 имена, като във френския филм“ отговаря Ибрахим.

Бисер обаче не е последното превъплъщение на Рунтов. През 1989 г. той ще смени още веднъж името си, но вече доброволно. Представяйки се като Иван от Сливен, той започва да обикаля България и да записва турци и помаци за членове на Независимото дружество за защита правата на човека, основано година преди това от Илия Минев.

Минев се познава още от затвора с бащата на Ибрахим. Там Рамадан Рунтов става близък и с отец Благой Топузлиев и Петър Бояджиев, с когото са в една килия.

През 1988 г. Рунтови канят Минев на Рамазан байрам в Долно Изворово, където живеят. Цялото село се събира да слуша легендарния затворник. Минев им говори, че няма от какво да се страхуват, че нищо не разделя християни и мюсюлмани, а борбата е една. Врагът също е един – комунизмът.

Така с времето турците и помаците ще станат огромно мнозинство в дружеството. “То беше първото неофициално сдружение, което практически показа на опозиционно и критично настроените към властта и системата в страната турци и мюсюлмани пътя за открита борба, вдъхна им смелост и вяра в безсилието на ДС да се справи с едно масово протестно движение,“ казва Зейнеп Ибрахимова, представител на НДЗПЧ в Шуменско и Варненско.

През април 1989 г. Рунтови, заедно с Петър Бояджиев и Константин Тренчев, решават да основат и Мюсюлмански стачен комитет, който става крило на НДЗПЧ.
“Когато приемахме членове, те изрично се записваха и в двете организация – Мюсюлмански стачен комитет и НДЗПЧ,“ казва Ибрахим. “Това вдигна много хора. Членовете станаха хиляди.“ Българи, турци и помаци са се обединили както никога досега.

За да привлича хората в дружеството, Рунтов им казва, че е българинът Иван от Сливен. Кара им се, че ето, българите искат да им помогнат за имената, а тях ги е страх да станат и да се защитят.

Манипулацията дава резултат. Само най-доверените хора знаят кой всъщност е този “българин от Сливен“, а ДС постоянно му губи следите. Така Рунтов обикаля Казанлъшко, Старозагорско, Пловдивско, Пиринска Македония и Хасковско, където прави клонове на НДЗПЧ.
С баща си успява да стигне дори до Джебел, където властта е завардила всичко с бронетранспортьори и танкове. Скрити между купища дини в камиона на свой братовчед, Рунтови успяват да се срещнат с Авни Велиев и други бивши политически затворници и да им оставят телефоните на Петър Бояджиев в Марсилия.
При блокадите на ДС това е единственият начин за координация между членовете на дружеството. Така през май тъкмо от Джебел ще тръгнат най-големите протести в историята на комунистическа България.

Майските събития

Те са предшествани от серия гладни стачки, които тръгват из цялата страна. Всичко започва като защита на поета Николай Колев – Босия, член на дружеството, който обявява гладна стачка след интернирането си в Бобовдол. От Ибрахим Рунтов излиза идеята, че за да продължи всичко по-дълго и да е по-ефективно, стачките трябва да са щафетни.

“Седем човека след седем човека – за шест месеца напред обявих по “Свободна Европа“ имената на наши хора, които ще гладуват,“ казва Рунтов. “Тогава комунистите се уплашиха и след една седмица пуснаха Босия. Иначе сигурно щяха да го оставят не да умре, ама да откачи.“

Стачките обаче продължават. Западните радия постоянно обявяват нови селища, които са се включили. От шести май започват да гладуват и стотици мюсюлмани в шуменско. В района има клонове на Независимото дружество почти от неговото създаване заради дейността на изселените там Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки.

“Хората трябваше да преодолеят страха от държавния авторитет, наложен след 45 години държавна диктатура. С гладните стачки ние го изхвърлихме от себе си,“ спомня си Аляйдин Мехмет, който наследява Зейнеп Ибрахимова като представител на НДЗПЧ след нейното екстрадиране през февруари 89-та.

Започва да гладува цялата област, а членовете на дружеството едва контролират списъците за пред “Свободна Европа“. Напрежението е огромно, още повече, че наближава Парижката конференция за човешките права, която дава голям шанс на опозиционерите да изобличат престъпленията на комунистическата власт. Така се стига до идеята от стачки да се мине към открити демонстрации.

Първата е на 19 май в Джебел, където се издигат лозунги в защита на “перестройката“, както и за връщане на имената и езика. Всичко минава без сблъсъци с властта, никой не обявява случилото се по западните радиостанции и протестът остава изолиран.

Не така се случва в Шуменско. На 20 май хората сами започват да се събират в центъра на село Пристое. От Държавна сигурност знаят кои са членове на дружество в селото и също чакат в центъра, за да ги изпозатворят и така да прекъснат всякакви демонстрации. Тактиката на всемогъщите служби не успява.

“За да не се провали шествието, ние не отидохме в центъра на Пристое,“ разказва Аляйдин Мехмет. “Казахме на нашите хора да тръгне демонтрацията, да не ни чакат нас. Така ние вкарахме ДС в клопката, не те нас.“

Ибрахим Рунтов също е там и гледа отстрани как множеството тръгва към съседните села Климент и Каолиново с лозунги “Искаме си имената“ и “Права за целия български народ“. В началото и края на шествието стои по един член на НДЗПЧ с българско знаме. Когато вижда, че всичко е наред, Рунтов тръгва обратно към своето село, откъдето да може да държи връзка с Петър Бояджиев.

Вече в Климент се събират над 3000 човека. Бояджиев вече е направил връзката и за шестието е обявено от “Дойче Веле“ и агенция АФП. Спонтанно започват да идват хора от цялата страна. После митингът продължава към Каолиново, като водачите също се избират на място от хората. Еднин от тях е Гюлтен Османова, която после ще стане известна с интервютата си по “Свободна Европа“. Аляйдин Мехмет остава в Климент и успява само да им даде малка бележка с искания, които протестиращите да не забравят да споменат.

В Каолиново обаче чакат вътрешни войски, армията, милицията и пожарната. По спешност пристигат и “червени барети“. Казано им е, че турците са се вдигнали на “въстание“ и искат “автономия“ и република като кипърската. Никой не обръща внимание на българските знамена и мирните лозунги. Хората са разпръснати, мнозина са пребити, а Неджиб Осман от село Кус е убит.

Властта е още по-брутална на следващия 21 май, когато в Тодор Икономово също се стига до сблъсък с обикновените хора. Има хаотична стрелба, умират трима турци, а десетки са осакатени от куршумите.

На 21 май милицията идва и в Долно Изворово, за да хване Ибрахим и Рамадан Рунтови. Дават на 8-членното семейство паспорти и общо 50 долара и ги изпращат с влака за Виена.
Същия ден за там е пратен и Аляйдин Мехмет. Екстрадирането на организаторите е масово. Започва дългата серия от прогонвания, която ще завърши с печалната “голяма екскурзия“.

Преди падането

Преди това обаче протестите на българските мюсюлмани ще обхванат още много места в страната, въпреки насилията на комунистическата власт. Започват мирни демонстрации в кърджалийско, разградско, добричко и варненско, в Шумен, Търговище и Омуртаг.
Организатори отново са главно хора на дружеството, както и представители на основаната в края на 1988 г. Демократична лига за защита правата на човека в България.

По данни на историка Алексей Кальонски от Софийски университет, властта отговаря със сълзотворен газ, огнестрелни оръжия, бронирани машини, милиционерски палки и бойните умения на барети и каратисти.
Броят на загиналите е между 7 и 10 души, стотици са ранени, малтретирани или пребити. Западът научава всичко това и то точно преди конференцията за човешките права в Париж.

“Определено мога да твърдя, че майските събития и последвалата след тях “голяма екскурзия“ предопредилиха падането на тоталитарния режим в България,“ казва Зейнеп Ибрахимова. Наистина, с насилията срещу мюсюлманите режимът остава напълно изолиран, дори от съюзниците си от източния блок. Хората в самата БКП разбират, че е дошло време за промяна.

Когато тя се случва на 10 ноември, Ибрахим Рунтов вече е стигнал със семейството си в Турция, където преди години е успял да избяга един от братята му. Там Ибрахим участва в създаването на Независим емигрантски комитет за защита правата на етническите турци и помаци в НРБ, който веднага след падането на Живков започва да се бори за освобождаването на стотиците политически затворници в България.

Един от тези затворници е Ахмед Доган, който ще успее да се издигне до лидер на новата партия ДПС. В началото Рунтов се надява, че този човек поне ще иска да си върне на БКП, задето са го вкарали в затвора през 1986 г. Когато се връща в България през 90-та, Ибрахим вижда, че положението е друго. “Не ми харесаха нещата нито в СДС, нито в ДПС. Искаха да управляват заедно с комунистите, явно защото повечето от тях бяха бивши комунисти,“ казва той.

Затова Рунтов така и не се включва активно в политиката, а от 95 г. заживява предимно в Турция. Днес е известен повече като Ибрахим Куруджу, футболният мениджър правещ трансфери между България и Турция.

“С футбол е много по-приятно да се занимава човек,“ казва Ибрахим. “Мирише на нещо хубаво, хората се радват, има резултати. Защо ми е да влизам в политиката, аз си имам пари. Ама ме боли. И аз имам семейство. Искам моите деца, а и всички да знаят истината за тези исторически събития, за собствената си държава. Искам тези подлеци и лъжци да не манипулират повече хората.“

Въпреки това, днес официалната версия е, че “майските събития“ са били организирани от затвора от Ахмед Доган. За Независимото дружество за защита правата на човека и за хора като Ибрахим, Зейнеп и Аляйдин никой и не споменава.

Автор: Петър Добрев, източник: News.bg

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page