Български > Религия и мистика

Голямото четене

<< < (4/14) > >>

Беглик:
Шабане, Йовков е бил аут от класацията още приживе и е живял в големи лишения. Той е бил оценен от народа чак на неговото погребение. Дядо ми отвори очите пък за това:

         Ти знаеш ли малката бяла къщурка на речния бряг? Тя е положена на четири големи камъка. Има само едно прозорче и то гледа към равната шир на тихата река. Като запалена лула дими високият комин на къщичката. Една снежнобяла завеска потуля светлата къщна стаичка. Когато прозорчето е отворено и вятърът играе със завеската, параходите бягат надоле и пътниците думат:

— Бялата къщурка ни маха със своята кърпичка. Сбогом!

В къщичката има само една стая. В стаята — една маса и два стола. До прозореца е креватчето на Ането, а до камината — големият дървен креват на дяда Ивана. Цялата стая свети от чистота. Ако някой купувач мине и се провикне: „Смет купувам!“ — горкото Ане няма да получи нито една паричка. Ането е послушно момиче. То шъта: мете къщата и малкото дворче, мие паниците, подклажда огъня и шие копчета на дядовото Иваново палто. А когато през пролетта му закърпи самия лакът, дядо Иван каза:

— Чедо, ти кърпиш чудесно. Като беше ново палтото ми, изглеждаше по-грозно.

Горкият дядо Иван! Той се труди в градината. Цял ден копае, присажда и полива краставиците, чушките и зелките. Ходи със запретнати крачоли. Гази студената вода в лехите. Затуй вечерно време си грее краката на огъня, кашля тежко и пие горещ липов чай. Ането вари най-сладкия чай на земята.

gugu:
Йовков и Алеко ги няма, защото класацията е за романи, а не за разкази. За това го няма и Радичков.

shaban:

--- Quote from: gugu on March 24, 2009, 15:22 ---Йовков и Алеко ги няма, защото класацията е за романи, а не за разкази. За това го няма и Радичков.

--- End quote ---
А така значи ,Йовков нямал романи ,значи.Или пък ,ние четем онова само което е по учебната програма и само за него гласуваме.

gugu:
Поправка за Йовков  :) Все па силата му и славата му е в разказите.

mustafa_b:

--- Quote from: gugu on March 24, 2009, 14:57 ---Моите предпочитания бяха за Железния светилник, Майсторът и Маргарита и Тютюн.
Но не сте прави за Време разделно.  Вие смесвате веднъж филма с романа, а втори път романа с някакво историческо съчинение. Прочетете книгата, особено края. Това не е историческо съчинение а РОМАН, като идеята е, как историческите превратности могат да изправят пред разделяне брат с брата. И как нищо не трябва да се прави с насилие. За да има равновесие, трябва един друг Антон Дончев да напише роман за същите места и хора през 20 век. Но поуката винаги ще е същата.

--- End quote ---

Нищо не смесваме. Смесицата я направиха тези, които поръчаха романа. А идеята бе как на база "историческа истина" да сближим брат с брата с насилие. Оттам и новите исторически превратности - стартът на "Възродителния процес".


--- Quote ---Романът носи силно послание на нетърпимост и показва как един мит, толкова пресилен, че се превръща в мистификация, накрая губи илюстративната и символната си стойност, поради силната деформация и дори карикатурност, постигнати чрез техниките на подвеждане и преувеличение.

Подвеждането на читателя идва първо от замъгляването на използваните източници: за да се опре на по-достоверно историческо алиби, авторът уточнява във въведението, че романът ползва хрониката на един монах, наречен "поп Алигорко", както и записките на френски благородник, пленен в Кандия и приел исляма, по прякор Венецианеца. В една статия, посветена на този роман, Бернар Лори доказва, че хрониката на поп Алигорко е фалшификат. За да изглеждат нещата още по-достоверни и "фолклорни", всеки разказ от тази т.н. "хроника" започва с народна песен, разказваща за бедите на българите по време на османското владичество.

Не по-малко объркващо е смесването на гледните точки, водещо до пълна дезинформация. Както казахме, разказът се води от двама повествователи (сравнително новаторска техника в българския исторически роман, развита в истински полифоничните романи на една Вера Мутафчиева): от една страна попът, който представя събитията от гледна точка на българите и който накрая, подобно на много свои сънародници, въпреки съпротивата си, приема исляма; от друга страна, Венецианеца, избягалият от Кандия френски благородник, приел напълно доброволно мюсюлманската религия. Неговата задача е да представи османската гледна точка, но много скоро, отвратен от жестокостите, на които е свидетел (и в които трябва да участва), той преминава на страната на българите и се връща към християнската вяра. Всъщност, обективността и безпристрастието, които могат да се очакват от двойното осветляване на проблема са чиста фикция.

Това, което прави по-силно впечатление, обаче, са преувеличението и стереотипите, които изобилстват в романа. Под стереотипи разбирам манихейството, едностранчивото представяне на българите и турците, олицетворени от двете главни действащи лица, противопоставени едно на друго още при първата им среща: овчарят Манол и еничарът Караибрахим. Тази среща, разказана първо от Венецианеца, после от поп Алигорко, е показателна за едностранчивия подход: през погледа на Венецианеца, Манол е твърд и безстрашен герой, който пред нищо не се огъва и неизменно отстоява своето достойнство, въпреки бедността си, дори и в смъртта:

"Стъпиха ли на пътя, чернобрадият нахлупи калпака си и тръгна към нас. Той беше с цървули, а попът вървеше бос.

Те спряха пред конете.

Караибрахим и Манол се загледаха един в друг. Сега Караибрахим гледаше отгоре, а Манол отдолу. Знаех, че Караибрахим е ядосан, макар нищо да не личеше по лицето му. Овчарят не биваше да налага калпака си пред турския ага, защото шапката е знак на свобода и достойнство, а на раята приляга да стои покорно, с непокрита глава."

Това утвърждение на достойнството на българите - християни, на героичната им съпротива, водеща ги към трагичната им съдба, е резюмирано в заглавието на една от главите на романа: "Глава си давам, вяра не давам"...
--- End quote ---

http://liternet.bg/publish1/mvrinat/krizi.htm


--- Quote ---Не ми се иска да коментирам отново “Време разделно”, просто ще повторя, че това е поръчкова книга (не казвам “творба“), което само по себе си обяснява всичко, освен това на автора му (не казвам “писател“) му е липсвало най-елементарно чувство за мяра. Целта е била идеологическа, а не литературна, още по-малко естетическа. Трябвало е да се подготвят хората за първите явления на това, което двадесет години по-късно носи името “възродителен процес“.

Една скоба – бях дълбоко възмутена от изявлението, направено през октомври от Бойко Борисов, че “не целите, а методите на възродителния процес са порочни“. Човек не може да си помисли сериозно, че турците ще се чувстват повече българи, защото носят фамилия, завършваща на “ов“. Но най-възмутително е популистки опростеното заключение: “Кой се чувства турчин - да си ходи в Турция“.

--- End quote ---

Нужни са десетки години демокрация, за да се разбият клишетата и митовете

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page