КРАЯТ
Мария беше родена в балканско селце, което набързо се разрасна и започна да прилича на малко градче. Промяната там беше толкова очевидна, че сякаш Бог с ръка все хубави неща рисуваше по него. Забележителностите не можеха да се изброят на пръстите на ръцете. Площадът беше обширен и застлан с калдъръм. От едната му страна важно се перчеше черквата, а до нея снага извисяваше голямо училище, което гъмжеше от живот. До него пък гордо се намираше масивно читалище, в което почти всеки ден се провеждаха социални мероприятия. Тук човек с просто око можеше да се зарадва на породистите стада и добре отгледаните градини, ниви и ливади …
На бял свят Мария се появи в заможно семейство, което я научи на трудолюбие и уважение. Но за да се развива, само това не беше достатъчно. Затова баща й реши да я изпрати да учи в града и оттам в столицата за да стане я лекар, я даскалица, от което селото имаше най-голяма нужда. Така и стана. Тя хвана пътя на просветата, който я прекара през града и столицата, и накрая съдбата й предложи образованието да го продължи в Европа. На това решение майка й твърдо се възпротиви, но баща й след като ставаше дума за просвета, с цялото си сърце я подкрепи. Така тя замина за година - две, които се превърнаха в десетилетия. Но ето, че днес тя с голямо вълнение си събра куфарите и се запъти към бащината стряха. Листата по дърветата вече бяха пожълтели. Но тази златна премяна не ги правеше по-богати или различни, а ясно напомняше, че краят им беше наближил. Тревата и тя до толкова беше избледняла, че напомняше на мъртвец, а миризмата на гнило, която излизаше от нея подсещаше какво ни очаква. Боровете, които населяваха по-високата част от планината, все още бяха зелени и ясно се открояваха с живот. Но и той вече стоеше някак уморен и за разлика от оная празнична премяна, която я обличаше напролет, вече се беше променил и приличаше на стар прегърбен човек, който от живота освен живот, друго нищо не искаше. В простора освен слънцето, което изпепеляваше всичко наред, друго нищо не се виждаше. Облаците, птиците, та дори и хората оттук сякаш бяха побягнали и картината все повече приличаше на пустош.
Когато Мария наближи родното си място, покрай пътя като гъби започнаха да никнат зелени ниви и ливади. Това взе да радва окото и сърцето й, а когато навлезе в града, цветята и плодородните дръвчета започнаха да й подсказват, че тук все още има живот и не всичко на този свят беше изгубено. Така тя вече започна да кара по-внимателно и да се наслаждава на живота, който все още цареше в родния й град. Видимо в него доста неща се бяха променили, което още повече започна да я радва. Имаше построени нови къщи. Училището беше разширено и черквата пребоядисана в бяло и също като в детството й, тя приличаше на млада булка. Пред къщите под плодородните асми бяха насядали женорята на селото, които с любопитство я оглеждаха, а десетките деца все още си играеха на ония игри, които в живота който тя живееше вече ги нямаше.
Така тя навлезе в тесния сокак, на който беше разположена родната й стряха. Заради изникналите стотици въпроси, сърцето й започна лудо да бие. Но най-силният от тях беше, какво ще намери в нея. В този момент й се прииска в ръцете си да има вълшебна пръчица и с нея да върне времето назад с тридесет години. Когато наближи портата, първият спомен, който изплува в съзнанието й, това беше майка й, която през свободното време стоеше на пейката до вратата и от нея наблюдаваше трите й рожби как си играят. Пейката си стоеше на същото място и беше непокътната, но пуста и празна. Тя паркира колата и от чантата извади ключа, който за нея струваше едно цяло състояние и за нищо на света не би го заменила. За нейно щастие той отключи тежката врата и тя с бавни и плахи стъпки влезе в двора. Всичко си беше на мястото, само душите ги нямаше. Разликата, която видя, бе дивата в изобилие трева и окапалите едри, сочни ябълки и круши, заради които едно време с братята си, тя се биеше като момче. Внимателно мина покрай тревата и взе една от окапалите круши. Първо я помириса. Тази миризма я върна в детството и й нашепна, че това са били най-прекрасните дни в живота й. След това я отхапа, но не можа да я преглътне. Тази хапка здраво заседна на гърлото й и като нещо харам остана там и не мърдаше наникъде. Някаква бездомна черна кучка се разлая откъм къщата и я предупреди да не се приближава до рожбите й. Тя извади от чантата си няколко бисквити и ги хвърли пред нея. След като ги вкуси, кучето започна да размахва опашката си, след което Мария се приближи до нея и започна да я гали по главата, което тя на драго сърце прие. Тя не бързаше да посяга към рожбите й, защото добре осъзнаваше, че за една майка те бяха най-скъпото нещо на този свят.
Отвори вратата на работната стая на баща си. Някаква хладина като върл душманин я лъхна в сърцето, но тя не се уплаши и влезе в стаята. С любопитство заразглежда бюрото му, на което в портрет стоеше нейна снимка, когато оттук си замина да учи във Виена. Тогава тя беше младо като фиданка момиче и най-голямото й желание беше да се махне оттук и да се запознае с безкрайния свят. Снимките от черно-бели се превърнаха в цветни и красяха и четирите стени. На всичките тях, тя беше много щастлива. След това влезе в трапезарията. Там целият й живот като на филмова лента премина през съзнанието й. Покорно седна на мястото, на което през цялото си съществуване беше отсядала и в този момент й се прииска да им разкаже за себе си. Но краят тук отдавна беше дошъл и тя като горчиви сълзи трябваше да преглътне всичко това.
Изведнъж дочу, че на вратата се хлопа. Това я накара да си помисли, че в бащината стряха животът не беше прекъсвал, карайки я като на нищо друго до сега да се зарадва. По инерция, също както в детството си, тя отвори портата и зачака да види лицето на посетителя и какво ще поиска от тази вече пустош.
- Здравейте! Видях ви колата, та „Най-сетне е дошла“ - си казах. Но аз не съм дошла за вас, а за да нахраня кучката. Жал ми е за нея. Има толкова много чеда.
- Да, заповядайте. Чувствайте се като у дома си. Ще пиете ли кафе? Веднага бих приготвила.
- Ще пия, разбира се. На кафе кой нормален човек би отказал?
И докато пиеха горчивото си кафе, тя подхвана:
- Ще ме заведете ли при родителите ми?
- Да, разбира се. Ние всеки ден ходим там.
- Къде е това „там“?
- Там е края.
- Защо е края?
- Защото след него нищо не се знае. Така след кафетата, те като сестри се запътиха към гробището, което беше в горния край на градчето.
- Знаеш ги тук адетите. Жената винаги я полагат до гроба на мъжа й. Така направихме и с тях. При катастрофата за нещастие и двамата починаха на място. В автобуса имаше и късметлии, но майка ти и бащата не бяха от тях …
През това време пред нея се появиха два красива гроба, които я накараха да учести дишането си. Сълзите пък от самосебе си бликнаха.
- Кой е направил гробовете им?
- Малкият ти брат. Той някак остана по- привързан към бащината си стряха. Но и той след като се задоми скоро не е идвал. Лоши сме ние жените. Правим всичко възможно да изстудим мъжете си от бащината стряха …
Мария вече не я слушаше. Смирено коленичи между двата гроба и през сълзи започна да им говори …
- Кажи ми, майко… Как се продължава след края?
Автор: Ибрахим Бялев
