УРОК
Днес беше един прекрасен ден, в който дадох всичко от себе си, за да мога и аз с нещо да бъда полезен на съдбата си и най-вече на света, който като бащина стряха ме бе приютил. Признавам си, че с тези две деца и жена, не ми беше никак лесно, но те бяха всичко онова, което исках да имам на този свят. Затова със знанията и най-вече с мъдростта си които бях наследил от родителите си, исках да им създам щастливо и сигурно бъдеще. В което и те също като мене след време щяха да се борят с вятъра и сами щяха да пишат съдбата си. И тъй като синът ми вече беше пораснал и имаше доста излишни сили, често в семейството ни се опитваше да наложи своето мнение. Което не беше никак лошо разбира се и с това нещо показваше, че вече можеше да носи отговорност и товар. Но той колкото повече растеше, проблемите с него ставаха все и все по големи. Което на места ме радваше, но в повечето време ме и плашеше. Особено неговите приятели с които се събираше всеки ден, много нощи ме оставяха в безсъние. И по лошото беше, че действията му изцяло се копираха от по малката му сестра.
Така днес огладнял като вълк като се прибрах вкъщи, направо нахълтах в кухнята и след като целунах жена ми, първо я попитах какво има за вечеря, второто къде са децата и третото беше как й е минал деня. Но тя предпочете да ми отговори само на вторият;
- По стаите си са. Ние вече им идваме в повече. Често си мисля, че вече им съм излишна.
- Не говори така, моля те. Ако не си ти, нито ние ще сме ние, нито семейството ми семейство, нито пък къщата ми къща. След това пак я прегърнах и за разцелувах. На което тя се противи.
- Недей така. Знам, че ме обичаш, но децата могат да ни видят и не е ….
- Добре. Добре. Ти сега сервирай вечерята, а аз ще видя какво правят. И с бързи крачки се качих по стаите им. И за моя изненада когато влезнах в стаята на синът ми, в ръцете му видях доста скъп телефон, на който играеше някаква игра.
- Какво е това бе сине? И най-вече откъде е?
- Не виждаш ли? Телефон. Намерих го на улицата.
- Дай да го видя. Изглежда много скъп.
- Защо да ти го дам? Той е мой късмет. От дълго време се моля на Бога да ми го даде и ето че той ми чу молитвите.
- Добре хайде да вечеряме. Че умирам от глад. След това отидох до стаята на дъщеря ми и двамата ги домъкнах в кухнята. Както винаги и тази нощ вечерята ни беше в изобилие и много вкусна. За което първо благодарих на Бога, след това на жена ми за златните й ръце. След вечерята децата ми пак като пилци се разбягаха по стаите им и след като останахме заедно с жена ми, реших първо да споделя с нея.
- Знаеш ли за телефона?
- Да знам. Но аз по въпроса нищо не мога да направя. Вече дори не ме и слуша. От известно време вече от чантата ми краде и пари. Гледам колко много се уморяваш и не искам с тези проблеми още повече да затруднявам живота ти.
- Но аз съм ти мъжът. Аз съм главата на семейството. Аз за вас трябва да знам всичко. Има ли още неща което да криеш от мене?
- Не. Само това дето тя вече си има приятел. Но все още не е нещо сериозно. А и аз я следя. Проверявам й всички дрехи и чанти. Дори миналият ден се опитах с нея да говоря. Но както предполагаш, не ме чува поне.
- Разбрах. Утре ще се опитам да им дам един доста добър урок, който няма да забравят през целият си живот. Затова ще те помоля, от утре в тази къща повече нищо да не готвиш и утре четиримата ще отидем на едни места.
- Добре. Но все пак кажи къде ще ни водиш? Нека според това да се облека и подготвя.
- Ще видиш. Хайде да гледаме някакъв филм. Че и тази нощ няма да мога да заспя.
Сутринта която започна с изненади и нацупени муцуни предсказваше, че не само тя, а и живота ни вече се променяше.
- Мамо, защо няма закуска на масата? Със сигурност си се успала. А аз днес трябва да ходя на спорт и ми са нужни доста калории и витамини. Но жена ми спокойно стоеше на масата и още по спокойно отпиваше от чашата си кафе. През това време в кухнята ни дойде и дъщеря ми, която също реагира по същият начин.
- Днес никъде няма да ходите. Заедно ще ходим на едно място.
- Татко тези неща не трябва ли да се говорят през нощта? Боже. Боже. Аз днеска задължително трябва да съм в даскалото. Имаме контролна.
- Вече са си научила и да лъжеш така ли? Това означава, че вече достатъчно си нараснала. На което лицето й заприлича на ален мак в житна нива. Обадих се в училището ви и ви взех разрешение за днес да не ходите на даскало.
- Добре, къде ще ходим по дяволите и то гладни. Тросна се синът ми и захвърли чантата си от рамената.
- В тази къща повече дявола не искам да се спомина. Останалото нека да е изненада.
- Знам ще ни водиш на пикник нали? Но аз не му отговорих и всички се качихме в колата и потеглихме за затвора, който се намираше в покрайнините на града. И когато стигнахме пред него, никой от героите ни не искаше да слезе от колата.
- Аз в тази сграда няма да влезна. Аз тук си нямам работа. Пак се тросна синът ми.
- Татко точно това нещо не го очаквах от тебе. Що за баща си ми кажи? Вместо да сме в даскалото, ние посещаваме затвори. Този път и дъщеря ми нададе вой.
- След като баща ви, така е решил и знаете, че няма как това да не стане, не си губете времето и слизайте от колата. Аз пък продължавах да мълча. Защото в този момент, аз не трябваше да говоря, а живота които като удавник за сламка пред нас без да си подбира думите красноречиво говореше.
Приятелят ми който тук работеше като охранител, ни посрещна с усмивка и ни разкара по целият затвор. И през цялото време говореше за определени случки, заради които много хора си бяха почернили живота.
- Ето този виждате ли го? Заради кражба е осъден на двадесет години затвор. Едва ли вече в живота си ще има възможност да си създаде семейство. Със сигурност и тук ще умре. А този виждате ли го? Този се е влюбил в погрешният човек и това нещо го е принудило да го убие и сега е осъден на доживотен затвор. Със сигурност от децата му нищо няма да стане и има голяма вероятност да последват примера му. Случаите които ни разказа, един от друг бяха по болезнени и трагични. На излизане му благодарих и подкарах колата към градското гробище, което ни посрещна с най-голямата хладнина, която можеше да съществува тук на земята. След като влезнахме в малката черква и запалихме по няколко свещи, придружени от свещеника с който се познавахме от казармата, ни за разкарва по гробището.
- За днес имаме да изкопаем три гроба. По някога се случва да копаем по пет и повече - се завайка свещеника и се спря пред трима мъже, които усърдно си вършеха работата и с нея прехранваха семействата си - ще смогнем ли за днес приятели? Хайде, хайде, че времето напредва. А аз през това време погледнах към синът ми и го попитах дали иска да помогне на работниците да свършат по бързо тази работа.
- Не разбира се. Никога. Ама никога в тази дупка аз няма да влезна. Но погледа ми пък говореше друго и му се наложи да влезне в нея. И докато копаеше свещеника ни разказваше за покойните, че едните са починали при катастрофа, а другите докато са извършвали обир на една банка.
- Знаеш ли сине, тази дупка в момента която копаеш, може да е и за тебе. За мене. За майка ти или сестра ти. Затова добре си помисли как ще продължиш занапред да пишеш съдбата ти. След това му подадох ръка и го извадих от тази дупка, която можеше да бъде на всеки от нас. И след като благодарих на приятеля ми, се запътихме за вкъщи, но бях спрян от синът ми.
- Татко, карай към полицията.
- Защо сега пък към полицията. Нададе вой пак дъщеря ми. Но от никой не получи отговор. И когато стигнахме пред полицията, синът ми както никога до сега уверен в себе си, влезна в нея и на полицаите предостави намереният телефон.
Автор Ибрахим Бялев
