ИЗГУБЕН ЖИВОТ
Знаех, че приличам на баща си, поне това показваха няколкото черно-бели снимки, които бяха останали след него. Изминали са няколко месеца след моето раждане,когато той се е поминал. Висок, мускулест човек, бил е като вятъра. Нищо не го е спирало. След моето раждане пък се е превърнал в буря. Искал е за кратко време да натрупа много, за да има за моето бъдеще.
При нас помаците има обичай, след като се роди дете, името се слага от бащата. Детето се взима на ръце и на ухото му се прошепва три пъти името му. Моят баща, когато ми е слагал името е прошепнал, че ще стана учен човек, голям човек.
По нашия край имаше и друг обичай. Учените хора се смятаха за големи хора. Уважението към тях беше до небето. Те всичко знаеха, те винаги бяха прави. Който имаше и най-малкия проблем- при тях тичаше,за да им вземе мнението. Може би баща ми за това е искал толкова много да стана голям човек. След него идват една след друга и незгодите, беднотията до шия, както се казва. Полу-гладни, полу-сити... Кърпехме живота. Майка ми винаги гледаше на мен като на голям човек, а аз бях задължен да отговарям на тези критерии. Не че ми беше трудно, не се искаше кой знае какво от мене.
Пътят, който трябваше да следвам беше определен- учене, учене и пак същото. Така се озовах в София, където освен образованието си намерих и половинката, която пък не искаше и да чуе за провинцията. С нейна помощ и аз успях да я забравя. Ту работа, ту жилище, деца, кола ........
Една сутрин виждам в огледалото мъж на средна възраст с прошарена коса. -Бре, та това аз ли съм? В този момент се сетих за баща ми. Толкова много приличах на него,а той беше вече починал на тази възраст. Какво ли е останало вече от него? Горкият, не можа да види какъв голям човек съм станал... А майка ми...? Леле майка ми... Какво ли правеше и тя горката? Толкова години не съм я виждал, сигурно и тя беше остаряла? Трябваше да ида да я навестя вече. Щеше да се зарадва горката ми майчица ........
Вечерта, след вечерята, седнахме с жена ми пред телевизора и аз подхванах разговора с добро, за да не се ядоса де, че ядоса ли се работата ми е спукана...
- Какво ще кажеш ,да отскочим до провинцията? -Отдавна не сме ходили, пък и времето е хубаво, ще си направим една екскурзия до там за един, два дни, а ...?
Бомба гръмна,та се чу чак и от Витоша! Жена ми събра всичката си сила и започна да крещи:
– Каква провинция бълнуваш, на мен главата ми се е запалила! -Вместо да вземеш да ми помогнеш с нещо, ти си бълнуваш за провинция...! -Винце, ракийка, мезенце, а, а,....
- Не съм ли ти помагал до сега? -Пък и какво толкова ще стане за два дена? -Не, не, ако ти не дойдеш, аз ще отида сам, толкоз по въпроса...!
За да ми докаже, че тя е била права, реши да спи в хола на дивана. Радвах се, че избра хола, а не майка й, или някой хотел. Цяла нощ не мигнах, дали грешах? Дали да отида, да се откажа ли? Що за мъж съм аз? -Бе ейй.....! Мисълта за майка ми вече не ми даваше покой. Каквото ще да става,реших че ще о-т-и-в-а-м!
На сутринта- речено сторено. Събрах си по- нужните неща и тръгнах, с мисълта, че може повече и да не ме приберат обратно в тази къща. -Чао!- Бай! -Гут-бай! -Довиждане Скъпа, Мила... Ннц! Отговор не последва, но това не ме притесняваше.
Пътувах за родното си място, обвзет от чувства,които до сега не бях чувствал. Взех да философствам, за да се успокоя, да отхвърля поне част от срама,който носех на съвестта си.Толкова години така и не намерих свободно време за майка си. Какво можеше да е по -важно от нея? Колко голям не човек, а егоист съм бил, за да си мисля, че спомените са смъртната част на нашия живот, които сме изживяли. И ако се опитваме да живеем пак в тях, то тогава ние нямаме бъдеще. Защото в бъдещето нашите спомени нямат място. Но когато човек се поумори от живота и започне все по- често да се спъва в спомените си, било то с въздишка, било то с носталгия, то тогава може да кажем, че сме поостаряли или поумняли. -Ще й целуна ръка за прошка, тя е майка, тя ще ми прости... Аз как прощавам всичко на моите деца ...?
Джамията се виждаше отдалече. Запътих се към селото с голямо вълнение и трепет.На площада, както винаги бяха насядали белобради старци с бастуни в ръка. Реших да ги поздравя, спрях колата и отдадох необходимия селям . Хората отвърнаха хорово на поздрава, взираха се в мене ,но никой не можеше да ме познае. Реших да не си губя времето като им обяснявам кой и какво съм. Качих се обратно и потеглих за в къщи.
За моя изненада не намерих къща, а една полу-руина. Опитах да отворя вратата , но тя падна на земята и се разби на парчета. От двора се разбягаха няколко бездомни кучета, а бурените сякаш някой ги беше посял и поливал с години наред. Скърцането на стълбата сякаш плачеше за стопанина си, който беше легнал на младини под черната земя.
Стаята ми беше заключена, но с леко побутване се отвори.Спомените нахлуха в душата ми като рояк разярени пчели. Тук проходих, тук продумах, тук се раждаха мечтите ми за големия човек ... Тук плаках за първата ми Любов...... Всичко си беше на мястото. Тук времето сякаш беше спряло или умряло и чакаше някой да му даде живот.
Приседнах на леглото, след това полегнах. Не знаех какво да правя, мислите ми ми показваха грешките една по една, които бяха една от друга по- големи.
На стената имаше подпряна дъска / полица / на която си слагах книгите и по -скъпите вещи. На нея имаше дървена кутия останала от баща ми. В нея имах доста стари спомени. Реших да поразровя в тях. За моя изненада в нея имаше доста писма адресирани до мен и по- интересното беше че бяха писани от майка ми
Отворих първото писмо. Успях да прочетох само няколко реда, и спрях... Не можех да го чета, сълзите бликнаха, както никога до сега. Оплакваха болката на душата ми, а тя сякаш беше разкъсана на хиляда парчета... Опитах отново...
– Здравей мили сине! Ако питаш за мене, аз съм добре, даже съм и много щастлива, защото ти днес навърши двадесет години. Честит да ти е днешният рожден ден,сине! Той и за мен е празник, чакам го от отдавна...нямах пари да ти купя подарък,но разточих една стара фланела на баща ти и ти оплетох на тебе нова. Ако някога дойдеш и мен ме няма да я търсиш в горният край на гардероба, там където ще са и другите подаръци. Мили сине, ти не тъжи за старата ти майка, тя ще се оправи някак си, важното е ти да си добре, че ще имаш деца и жена.......
Отворих второто.
Здравей мили сине! Кажи ми истината. Добре ли си? Днес много се уплаших, получих силни бодежи в сърцето. То и друг път ми е ставало, ама този път беше нещо страшно... Казах си:- Станало е нещо с него, станало е ... Акъла направо при тебе ми отиде, той никога не си е отивал от тебе, сине... Никога...! Моля се на Аллах ден и нощ да си добре,! Знам, че само молитва не стига, за това взех сол и хляб и раздадох по махалата за твое здраве. Сине... Мили сине...! Да се пазиш! Обличай се добре, на студ инат не се прави, послушай майчината дума! За да говорим много, това значи ,че ние майките много знаем, и че много сме патили. ......
Отворих третото, четвъртото, петото, .......
Чукаше се... Вратата се открехна и на прага застана стройно момиче. Поздрави ме вежливо, пристъпи навътре в стаята, сякаш си беше у дома.
– Видях ти колата, та, дошъл е, си казах. Намерил си и писмата, тя, майка ти диктуваше ,а аз ги пишех, но не ти знаех адреса , а само името и за това не ги изпратих, а ги държах в себе си и когато тя си замина, аз ги прибрах на това място, за да ги намериш някой ден... За това дойдох, за да ти ги дам, но след като си ги намерил аз си отивам, че имам много работа.
– Стой! -Почакай, кажи ми как почина...? -Страдаше ли много, питаше ли за мен...? -Разкажи ми моля ти се, само това искам да знам...!
Момичето за моя изненада леко се засмя, а погледа й ме прониза като куршум.
– Ще ти разкажа ,не как почина, а как живя. Погледът и ставаше все по свиреп.
– Добре това ми разкажи...!- Как живя тя без мен?
– Тя живя като голям човек...!
22 11 2013 г
Автор Ибрахим Бялев
