Български > История
ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ
Тоска:
Помаците по време на Междусъюзническата война от 16.06.1913 г.
След като България не могла да се споразумее със съседите си за подялбата на султанските владения, тя се оказала обградена от всички страни. Обратът в Междусъюзническата война сложил край и на покръстването на помаците. В едно свидетелство от 10.05.1913 г. на дряновския енорийски свещеник Б. Тончев се съобщава за трудностите, срещани с новопокръстилите се. Според него местното население вън от къщите си било християнско, а вътре в тях – мюсюлманско. Освен това те не искали децата им да изучават християнството под претекст, че в с. Дряново нямало условие за това, а след като била ремонтирана килията на параклиса в селото заявили, че не искат ни църква, ни училище, тъй като мислели да се изселват. На 02.09.1913 г. лъковският енорейски свещеник Атанас Стоянов съобщил за въоръжен сблъсък с противници на покръстването. Свещеникът искал да му се изпратят първоначално 10 войника, а впоследствие или да бъде командирован, или уволнен. Въоръженият сблъсък между мюсюлманската чета и бирника, кмета и свещеника станал при пътуването им от с. Джурково за с. Манастир в местността Фрезовските ливади. Престрелката продължила близо час, без пострадали и от двете страни. Също така еркюприйският енорийски свещеник Б. Христов на 14.10.1913 г. съобщил, че две недели жителите на село Ер Кюприя (Мостово) не са влизали в църквата. Причините според свещеника били две: липсата на каквато и да е войска или полицейска охрана и подбуждането на населението от първенците на селото и от турците в с. Борово, начело с ходжата им. Ходжата получавал от Пловдив османски вестник, в който пишело, че имената на новопокръстените скоро ще бъдат възвърнати. В Сьойджук (Върбина) в неделя хората се разбягвали по баирите, за да не бъдат откарвани на молитва в превърнатата в църква джамия. На 24.12.1913 г. от съобщение на чепеларския енорийски свещеник Тома Болчев ставало ясно, че в селата Гюндюзица (Зорница) и Богутево помаците още от юли с.г. проявявали враждебност към християнските свещеници и тяхната мисия. Това личало и от един разговор, проведен между жител на с. Гюндюзица и свещеника Тома Болчев. Свещеникът попитал селянина не го ли е страх от глобата заради това, че си е сложил феса, а той му отговорил, че времената вече са се променили. Свещеникът споменал, че вече нищо не можело да се направи, с което да се промени мисленето на помаците в Чепеларско и да се привлекат към християнството.
По този повод на 10.07.1913 г. пловдивският митрополит Максим осведомил председателя на Св. Синод митрополит Василий, че в някои райони на Родопите са проникнали гръцки агенти, информирали са помаците за положението в Гърция и са ги подтиквали да се вдигнат на оръжие. Такива агенти имало дори и в Бабек и Якоруда, трима от които били заловени. Прииждащите от бойното поле бежанци и войници в Драмско, Серско и Неврокопско също разказвали на местното население за обратите в Гърция и допълнително подбуждали населението . Вследствие на всичко това кметът на с. Бабек, покръстен помак, незабулени забранил на жените от селото да ходят открити и да се явяват пред свещеника. Също така поради стеклите се в Беломорието обстоятелства, войската в Бабечанските колиби била изтеглена и свещениците се бояли да стоят там. По този повод на 05.08.1913 г свещеникът в с. Флорово (Цветино) Димитър Маринов описал срещаните от него трудности в проповядването на християнството между новопокръстените в епархията. Отделни лица ходели на църква не за да слушат проповедите, а да въздействат на редовните посетители. От всички колиби около Флорово на църква са ходели 35 души, от които 22 мъже, 12 деца и 1 жена, която живеела на 8 км. от селото. В протокол № 52 от заседанието на Св. Синод, проведено на 12.11.1913 г., се цитират предлаганите мерки, които ще попречат на новопокръстените да се върнат към исляма и за раздаването на шапки. На заседанието най-вече се обсъждал въпросът за нарасналата омраза на помаците към християнските свещеници в бабечанските колиби и в разложка околия. За да се спасят от суматохата свещениците Димитър Ценов и Йосив Василев, на които било възложено да раздават шапки и шамии на новопокръстилите се, избягали и не представили нужните списъци.
Временният енорийски свещеник в Ракитово Пр. Канайчев на 22.09.1913 г. се оплаквал от обрата в поведението на новопокръстените от енорията. След завръщането на войниците от бойното поле, помаците престанали да ходят на църква и не кръщавали децата си. Също така при смъртни случаи не викали свещеник. Поздравявали се с “мерхаба”, а също помежду си се обръщали с мюсюлманските си имена. В Ракитово за това настроение на помаците съдействали и предстоящите избори. В неделните дни на 15-ти, 22-ри и 29-ти септември, в стремежа си да се върнат към мюсюлманската си религия, помаците от с. Дорково не влезли в църквата. По това време мъжете ходели на оран и в горите, а жените – на пералните, докато в другите дни рядко можело да се види мъж да работи и жена да пере. Събирали се на съвет в кръчмите, които работели до късно и били пълни с хора. Имало седем деца за кръщаване, свещеникът четири пъти канил родителите им да ги доведат в църквата, а те му отказвали. Всички започнали да си продават добитъка и имуществото и се готвели за изселване. Обръщали се помежду си с мюсюлманските си имена. Децата до 15-16 годишна възраст започнали да си носят фесовете под претекст, че гуглите им са се скъсали. Жените се забулвали повече, отколкото през османския период. Енорийският свещеник в с. Баня Атанас Златков на 01.10.1913 г. съобщил за оказваното противодействие от страна на новопокръстилите се. На 1 септември с.г. в неделя свещеникът произнесъл проповед, на която присъствали 28 мъже и 14 жени помаци. На 8 септември пък на неделната проповед присъствали 22 мъже и 5 жени. По време на другите празници в неделите нямало църковна служба, тъй като присъствието на помаците в църквата било незадоволително или е нямало никой. И тук съществувало настроение за изселване в Турция. Жените отново започнали да се забулват. Няколко души отказали да кръщават децата си, а също така си завивали чалми. На 18 септември родителите на починалия новопокръстен Асен Дидаков не извикали свещеник за погребението му, но след като свещеникът ги заплашил, че ако се съпротивляват, ще им напише акт, опял покойника. На другия ден жените, които отишли да плачат на гроба, захвърлили кръста, както и кръстовете на още 4-5 гроба. Помежду си са се обръщали с мюсюлманските си имена и не искали техните съседи да ги назовават с български имена.
От йеромонах Павел става ясно, че без свещеници били колибите Св. Петка и Пашово, а във Флорово, Костандово, Дорково и Корово нямало певци, които да помагат на свещениците да отслужват църковните служби. Окръжната училищна инспекция наредила да се глобяват с 5 лева родителите на всяко дете, което не посещавало училище. Йеромонах Павел съобщил на 28.10.1913 г. за започналия процес на изселването на новопокръстените от чепинските села в Османската империя. В този район новопокръстените почти престанали да ходят на църква и да кръщават децата си. В Баня, Ракитово, Костандово и Дорково нито едно дете не било записано в училище, макар да имало и училища и учители. В съобщение на някои български и османски вестници били цитирани няколко клаузи от българо-османския мирен договор, според които на мюсюлманите се предоставяла религиозна свобода. Това засилвало антихристиянските настроения сред помаците, които се насочвали главно против българските свещениците. Но най-силно въздействие имала агитацията за изселването им в Османската империя. Тя имала такъв успех, че цялото помашко население в района продавало своето движимо и недвижимо имущество за да се изсели. Главната спънка обаче била липсата на достатъчно купувачи, които да броят пари, тъй като местното българско население, което всячески се стараело да стане господар на имотите им, обедняло вследствие на войните и настъпилата икономическа криза. В Ракитово, Костандово и Дорково се явили купувачи от Батак; от Пателеница се появили купувачи в Дорково; от Банско – в Лъжене и Баня; от Панагюрище – в Корово (Драгиново), и то само на животни, но повечето от станалите сделки не били окончателно оформени, поради многото изисквания на закона и поради това, че почти всички помаци не притежавали крепостни актове за имотите си и били принудени да се сдобият с такива, за да могат да ги продават. За да се изясни по-добре положението, йеромонах Павел свикал на 20 октомври няколко по-видни българи от Лъжене. Съвещанието се състояло в лъженското общинско управление и се явили 20 души. Станало ясно, че тези действия на помаците причиняват на държавата големи щети в политически, религиозен и икономически план. За да се предотврати това, било взето решение да не се дават задгранични паспорти на младежите от 14-годишна възраст нагоре, докато не отбият военната си служба в България, или не внесат солидна парична гаранция. Решено било и началниците на пещерския съдия да му разпоредят да не издава лесно крепостни актове на помаците от Чепинско. Властта да преследва с всички позволени от закона средства агитиращите в полза на изселването. Държавните учреждения да правят всички допустими от закона спънки на ония, които искат да продават, да се снабдяват с паспорти и да се изселват. Жителите на неврокопското село Жижево били покръстени преди Коледа на 1913 г. Няколко дена след това там пристигнала една чета, придружавана от свещеник, който предложил на новите християни да си откупят старата вяра. Така четата получила 452 лири и си отишла, а на помаците било позволено да си изпълняват свободно религиозните обреди. Няколко дена след това по повод тази сделка избухнал бунт и девет села били опожарени, а населението наказано. Друг свещеник на име Димитър Константинов в село Сатовча вземал с изнудване по 15 лири за покръстване, толкова взел и за погребението на едно новопокръстено дете, но него го опял и разрешил на бащата да го погребе под претекст, че той щял да му прочете молитвата у дома си, когато намерел време. Въпреки признанието си, свещеникът не бил наказан от Неврокопската митрополия. Съпротивата която съществувала от самото начало срещу покръстването, прераснала в спонтанно връщане към исляма още в първите дни на войната от 16.06.1913 г. Реакцията на новопокръстените помаци, според терминологията на БПЦ, била толкова крайна, че ги нареждала на страната на противника, срещу когото българската армия трябвало да воюва в краткотрайната Междусъюзническа война. Първото известие за този обрат датира от 30.06.1913 г., когато една рота на Първи пехотен софийски полк, изпратена в Неврокоп срещу гърците, се натъкнала на въстаналото мюсюлманско население. В завързалите се боева, според командващия ротата поручик Т. Панов, с цел да се сломи съпротивата на въстаналото население, били опожарени селата Кюстенджик, Триград, Иланджиево (Змеица) и Касък. В края на август и началото на септември на 1913 г. в района на Дьовлен избухнало ново въстание, което обхванало и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти били прогонени, в Доспат били убити свещеникът и секретар – бирникът, а в боевете край Палас (Рудозем) и Смилян загинали един войник и двама полицаи. Със заповед на началника на Десета пехотна дивизия от 2 септември във въстаналия район бил изпратен Тридесет и девети пехотен полк със задачата да действа най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортувал, че въстанието било потушено, селата превърнати в пепел, а останалото население избягало в горите и планините, за да продължи борбата. Изцяло били опожарени осем села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Душек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи останали невредими само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. имало силна агитация за въстание. Въстаническата агитация била пренесена дори и в старите предели като в село Фотен например. В потушаването на въстанието в Родопите участвали още Тридесет и седми пехотен полк с щаб в Неврокоп и Скеченският отряд. Сведения за действия на помашки чети от 30, 50 и 60 души в Западните Родопи имало и за края на септември. Четите разполагали със свои бази в селата Любча, Вълкосел, Марулево, Кочан, Доспат и доспатските колиби. В нощта на 26 срещу 27.09.1913 г. една такава чета извършила дръзко нападение срещу българската гранична застава в с. Чавдар. Изпращането на войски там, където не действали български чети, ставало все по-наложително, защото цялото население на Родопите се вдигнало на въстание. Най-активна съпротива оказали мюсюлманските първенци – Агушевци в Тозбуру (Могилица), Хюсеин паша в Енуздере (Елховец), Бекирските в Долашир(Загражден) и пр. Към тях се отнасяли най-жестоко, не само заради съпротивата им, но и заради богатството им. Навсякъде имало жертви: посечени, хвърлени от мостовете, пребити и починали от раните си и пр. Такива имало в Търън, Союджък (Върбина), Петково, Ахрене (Гълъбово), Долашър, Малка Арда, Маданско, Родоземско, Даръдерийско и пр.
На 16.09.1913 г. в Цариград бил подписан мирният договор между България и Османската империя. Неговият чл.8 изрично гарантира вероизповедните свободи на мюсюлманите в България, така както чл.9 предоставя същите права на българите екзархисти в Османската империя. С това окончателно бил сложена точка на акцията на БПЦ по покръстването на помаците и на нейните плахи опити да спре възвръщането на исляма в създадената през октомври Маронийска епархия с център Гюмюрджина. В протокол № 47 от заседанието на Св. Синод на 31.10.1913 г. се дават сведения за връщането на новопокръстените към исляма със съдействието на властите и за несъгласието на синода с това действие. Така например в Пашмаклъ (Смолян) пристигнал мюфтията, охраняван от стражари и по заповед на околийския управител на Скеч им бил даден ключ от новопостроения параклис, за да отпразнуват там байрама. Също така околийското управление в Скеч забранило да се покръства помашко население поради висшите държавни интереси и оказвало съдействие и осигурявало охрана на имамите които идвали по случай байрама. В Неврокопско и Доспатско също започнали масово да отхвърлят християнството и новите си имена. Това движение се разпространило чак до Даръ-Дере (Златоград) и селата южно от Палас (Рудозем), където с подкрепата на властите също отхвърлили християнството и новите си имена. На места старите имена били възстановявани в църквите, там където били и сменени.
В Неврокопско за този период забраната БПЦ да покръства населението била втора по ред, като първата била наложена още в самото начало на акцията. Македонското военно губернаторство стриктно се придържало към заповедите и указанията на Главното командване, което пък от своя страна се придържало към “Временните наредби” от 18.12.1912 г. отнасящи се до действащата армия, одобрени от Министерския съвет и утвърдени от цар Фердинанд. Чл.5 на тези “Временни наредби” изрично повелявал да се гарантират религиозните свободи на всички живеещи в страната български граждани, както и свободно да функционират всички заварени просветно-културни учреждения. При това положение военните власти отменили покръстването: когато духовната мисия на бившия скопски митрополит Теодосий пристигнала в Неврокоп, не щ разрешили дори да напусне града. На 21.02.1913 г. македонският военен губернатор генерал М.Вълков отново потвърдил забраната. На Дьовленското околийско управление, което спадало към македонското губернаторство, било забранено да кореспондира с лица и учреждения, намиращи се извън териториите на губернаторството, особено по въпроса за покръстването на помаците. Също толкова категорично военните власти забранявали да се покръстват военните и цивилните пленници. По този въпрос на 04.02.1913 г. Министерството на войната заповядало на началника на Втора тракийска дивизионна област, където били съсредоточена по-голямата част от пленниците, занапред да не се дава никакъв ход, на заявленията за покръстване и освобождаване тъй като властите по никакъв начин не трябвало да вземат участие в това дело и пленниците следвало да се третират на общо основание.
Върховната църковна управа се възползвала от пребиваването на помощник-главнокомандващия ген. М. Савов в София по случай Великденските празници. Секретарят на Св. Синод Ст. Костов успял да установи контакт с него и да го покани на среща със синодалните архиереи. На 19.04.1913 г. ген. М. Савов посетил Синодалната палата, където изслушал оплакванията и претенциите на ръководителите на БПЦ. Във връзка със проведения разговор на 4 май Св. Синод изпратил официално писмо до ген. М. Савов в Одрин, което съдържало три искания – да се отменят заповедите на македонския военен губернатор спрямо духовната мисия и занапред тя да се ползва с подкрепа; да се освободят всички пленници помаци, които са приели християнството; да се забрани на имамите да се срещат с новопокръстените и да ги убеждават да се върнат към исляма. Едва в началото на Междусъюзническата война от 1913 г. военните склонили да отстъпят от позициите си и да допуснат акцията по покръстване в Одринско и в Македония, както и да бъдат освободени приелите християнството пленници. Освен тези отстъпки висшите военни обещали нещо много повече на синодалния секретар Ст. Костов който не пропуснал да го отбележи в доклада си от 14.06.1913 г., а именно, че ще бъде разрешено на духовната мисия да покръсти и помаците в македонските земи, които тогава са били поделени между сърби и гърци.
В Македония емиграцията на мюсюлманското население към Анадола и Одринско се засилила по време на Междусъюзническата война. През лятото на 1913 г. част от жителите на селата Крупник, Осеново, Симитли, Царево, както и на село Церово (Благоевградско), се изселили. Родните места напуснали и много помаци от Разлог, Бачево, Белица, Якоруда, Гюмийска баня и почти цялото население на Добринище. Същото се наблюдавало в Неврокопско и в останалите краища на Македония. Но тази емиграция не била масова, редица села от Източна Македония като Беслен, Годяшево, Крибул, Туховища и др. оставали незасегнати от нея, а в други селища се изселвали само по няколко семейства. По-масово напускали своите родни места жителите на Абланица, Вълкосел, Сатовча, Фитовища и Скребатно. Броят на емигрантите тук е неизвестен и те се насочвали предимно към Анадола. В някои помашки села се заселили бежанци българи от Западна Македония. Пример за това са селата Корница, Брезница, Сатовча, Слащен, Осиково и др. Между двете войни помаци се изселвали и от Струмско и от различни краища на Македония.
Една част от Македония след 1912-1913 г. попаднала в пределите на Гърция. Гръцките войски, след като навлезли там, приложили тактика на етническо прочистване. Българите се изселили в България, а мюсюлманите – в Анадола и Одринско. След подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. България била заставена да подпише Конвенция за доброволно изселване на малцинствата. Голям бил притокът на бежанци и от онези части на Македония, които попаднали в пределите на Сръбската държава (Югославия). Българите се изселвали в България, а помаците – в Анадола и Източна Тракия.
Положението на помаците в Беломорска Тракия е описано най-подробно в горепосочения доклад от 14.06.1913 г. на секретаря на Св. Синод Ст. Костов до председателя Василий. Според доклада, на 7 май Ст. Костов пристигнал в Одрин и бил приет от ген. М. Савов. Темата на разговора им била свързана с положението на помаците, които живеели в Одринско и за вземането на мерки за тяхното покръстване. Също така бил засегнат и проблемът с гр. Кавала и околностите му, където българският елемент никак не бил застъпен, ако не се брояли намиращите се там шест помашки села. Колкото до помаците в Одринско, ген. М. Савов дал съгласието си за тяхното покръстване, но се опасявал, че при евентуално насилие някои представители на Великите сили ще съберат сведения и ще ги представят на своите правителства. Общо селата с помашко население около Одрин били 20, а помаците, живеещи в тях, били около 10 хиляди. Ст. Костов присъствал и на взимането на решение една от трите джамии – Султан Селим, Ески джами и Юг шерефли джами да бъде превърната в църква. Доколко това се е случило не е ясно, но преди това избраната джамията се е използвала за склад. На 10 май секретарят на Синода бил в Деде-Агач. Тук също станал свидетел на спора между свещеника на града Тодор Николов и други лица за превръщането на джамия в църква. Свещеникът не искал това да се случи, тъй като до неговия имот в града вече били поставени основите на нов храм, докато опонентите му харесали джамията, която имала изключително красива архитектура. След като тя станала църква, свещеникът не влязъл в нея. На 12 май Ст. Костов бил в Гюмюрджина. Там той се срещнал с окръжния управител Ив. Костов, който наредил да се изпрати стража в няколко села, в които свещениците изоставили новите християни. Ст. Костов и тук станал свидетел на превръщането на джамия в църква. Неговото мнение по този въпрос било колебливо. Той преценил, че сградата била в плачевно състояние, но за сметка на това пък имотите, които щ принадлежали, били с изключителна стойност. На 12 май вечерта той пристигнал в Скеч, където се срещнал с епископ Варлаам, който в същия ден отслужил молебен в клон на БНБ по случай неговото откриване. Ст. Костов бил осведомен за малобройната местна колония, състояща се главно от помаци преселници от Ахъ-Челебийско и Костурско. В присъствието на архиерейския наместник Нанков, тема на разговори била също и новата църква, както и имотите щ. На следващия ден от Даръ-Дере пристигнал свещеникът Д. Цанков, заедно с Тане Николов – комита, който бил в основата на покръстването на помаците в този град, и на още дванадесет села от района на с. Тикла (Средец), Ахъ-Челебийско. За същия този войвода и четата му с протокол № 44 от 24.10.1913 г. на Св. Синод се взело решение те да бъдат възнаградени с 20 хиляди лева за оказаното съдействие при покръстването на помашкото население. Тане Николов и четата му са съдействали на духовната мисия и в Гюмюрджина и околните села, където почти липсвала военна охрана. На 16 май Ст. Костов посетил в Серес генерал губернатора Вълков. Те разговаряли главно за недобре организираното покръстване на помаците около града. Станало дума, че когато духовната мисия пристигнала в Неврокоп, в близките села имало бунт на покръстени и непокръстени помаци, чието потушаване не било разумна идея, тъй като наличната войска била малобройна и не позволявала да се дели на части. Когато бил повдигнат въпросът за покръстването на помаците в Пекчево и Нигрита, гръцките войски ги нападнали и малкото военни части, които трябвало да охраняват духовната мисия, отстъпили. Опитът за покръстването на този край бил осуетен. Решено било да бъде изпратена нова мисия, като военните обещали този път по-добра охрана. Секретарят на Св. Синод разговарял също и с генералите Иванов и Кирков относно близкия манастир Св. Иван. Той бил на час и половина път от Серес, бил богат и притежавал много имоти в града. Ген. Кирков обещал да съдейства за прехвърлянето на манастира към Св. Синод при условие, че Синодът ще отпусне една от сградите за военен клуб. По-голямата част от монасите в манастира били българи. Също така се било решено в една от сградите да бъде открито духовно училище, подобно на това в Бачковския манастир. На 20 май Ст. Костов бил в Драма, където в краткото време, което имал на разположение, разменил няколко думи с различни представители на властта, като се разбрали да поговорят повече след завръщането му от Кавала. На 21 май той пристигнал в Кавала, където се срещнал с подполковник Колев, с градския кмет Щерев и с околийския началник Поплуков. Били обсъдени действията на духовната мисия, която без добре обмислен план и без изрично съгласие на органите на властта, извършила покръстване в съседното село Ески Кавала и оставила там един свещеник. Няколко дни след това между охраната и помаците станал сблъсък и няколко от ранените помаци се оплакали на властите и на представителите на чужди държави в града. Ст. Костов и тримата управници взели решение при бъдещото повторно покръстване да бъдат раздавани помощи на бедните помаци. Тема на разговора им било също и учебното заведение, наречено Имарет – мюсюлманско медресе за имами. То било построено и поддържано от египетски хадиф, чийто прадядо бил родоначалник на тогавашната хадиевска фамилия и бил от Кавала или от околностите щ. В това медресе се учели над 500 души, издържани от благотворителност, като болшинството прекарвали в училището по 10-15 години. Там се подготвяли духовни кадри за помашките села, които тогава били в центъра на съпротивата като подбуждали населението. Околийският началник се заел със задачата да разучи от къде са средствата за издръжка, начина на преподаване, цел на обучението, брой и родни места на учениците. Освен това една от хубавите джамии в Кавала била превърната в църква, а друга била съборена и на нейно място, по заповед на кмета на града Щерев, били построени множество магазинчета. Повдигнат бил и въпросът за изпращането на български владика с цел да въздейства на множеството гръкомани, за да бъдат побългарени. Секретарят Ст. Костов обещал да съдейства за това, но по-важно за него било покръстването на помаците от района. На 24 май той се върнал в Драма и се срещнал с окръжния управител Добрев, който не бил против покръстването на помаците. В разговора им взел участие и неговия секретарят Д. Бъчваров, както и плацадютантът Хр. Милев. Накрая стигнали до пълно съгласие за начина на действие и за охраната, която трябвало да се даде на духовната мисия. В някои покръстени села свещениците бивали нападани. Също така жители на едно от гръцките села в близост до Драма заявили, че се отказват да бъдат под ведомството на гръцката патриаршия и искат да преминат към българската църква. Архимандрит Кирил през цялото това време стоял настрана и когато селото се откъснало от патриаршията, той не се погрижил да му намери български свещеник. Накрая управниците уверили Ст. Костов, че макар да не им влиза в задълженията, ще продължат грижите си за прехвърлянето на останалите гръкомански села към българската църква. На 25 май Ст. Костов се върнал в Серес. Отново се срещнал с генералите Иванов и Вълков, както и с началника на щаба генерал-губернатора майор Мустаков и секретаря Зелков. Една от темите на разговора им била свързана с това, че някои от покръстените в селата от Дойранско си възвърнали мюсюлманската вяра, а свещениците се оттеглили и се установили в Кукуш и Дойран. За това тяхно решение повлиял много фактът, че заплатите им не били изплащани редовно. По повод смутовете и конфликтите между новопокръстените в Пехчево, Дойранско и Кукушко, се коментирал интересът на чуждестранните консули в Солун към тези събития. В Серес една красива джамия също била превърната в църква. Освен това управляващият епархията архимандрит Евгений съумял да осигури на митрополията едно голямо и здраво здание, принадлежало преди това на османлиите. Долният етаж и една постройка в двора били дадени под наем за тютюнев склад срещу сумата от 2000 лева. Същият архимандрит Евгений успял да уреди и бързото прехвърляне на всички гръцки села от гръцката патриаршия към българската църква, както и обявяването на десетки серски гърци за българи. На 27 май Костов пристигнал в Солун и се срещнал с архимандрит Евлогий. Те обсъдили главно въпроса за построяването на параклиси в новопокръстените села.
На 10.07.1913 г. пловдивският митрополит Максим съобщил на председателя на Св. Синод митрополит Василий за оттеглянето на новопокръстените в някои райони от християнската вяра. Например в Драмско, Серско и в останалите територии на Беломорието помаците помагали на гърците срещу българската войска. С протокол № 44 от 24.10.1913 г. на Св. Синод се взело решение за временно прекратяване на действията на духовната мисия, докато положението се успокои стане възможно да бъде продължено започнатото дело. В друг протокол, № 47 от заседанието на Св. Синод от 31.10.1913 г. се дават сведения за връщане на новопокръстените към исляма със съдействието на властите и за несъгласието на Синода с това. Били коментирани и протичащите събития в Гюмюрджинско и Ксантийско. Военнопленниците били освободени и те играели главна роля при връщането на техните джамии, превърнати в църкви по време на покръстването. В тези райони не допускали свещеници, а помаците необезпокоявани от никого, се отдавали на грабежи в опожарените български села. Българското население в Беломорието и Източна Тракия било подложено на жестоко отмъщение от страна на помаците, които били покръстени в лагерите и пуснати на свобода.
За връщането на исляма в Ксантийско спомогнала и една арабска чета, част от която достигнала чак до Чангърдере (Чепинци) и Кушар (Оглед). В Мадан също била сформирана чета срещу покръстителите, оглавена от Фехми бей. Тя обикаляла селищата на Средните Родопи и възстановявала исляма. Така например четата, след като се установила в землището на Равнища, между селата Елховец и Смилян, възстановила вярата на исмилянци. Свещеникът Чакъров избягал от Чокманово към Чепеларе и Бачково. От с. Равнината, предрешен в турски потури, избягал и учителят Ангел Калайджията, а с него и чорбаджията Димитър Герджика. Чета се отправила и към Сьойджук (Върбина), чийто поп избягал към Карлуково (Славейно), а попът на с. Юрпек (Гълъбово) също побягнал с охраната си. През април 1913 г. в Даръдере откъм Пресека дошла турска чета и прогонила покръстителите. Четата била съставена в Кържалийско, тъй като пъдарите-полицаи Енвер и Ешрев Хакьови били откарани в Кърджали и там били обесени. Елехченският (старцевският) свещеник, като чул за четата, се преместил от джамията в колиба в местността Белите камъни и още при първите сигнали избягал. Много даръдеренски българи също избягали към Станимака (Асеновград) и останали там до отмяната на покръстването. След като се върнали, те поискали прошка от помаците и помогнали за построяването на мюсюлманското училище Руждие, съществувало до 1923 г. В Аламъдере, след като се разчуло, че чета е тръгнала да връща на помаците имената, селяните избрали и пратили в Даръдере Ахмед Маньов, Андрей Капсъза и Салих Палшейтана. След седмица се върнали без Андрей Капсъза, който бил уличен в съучастничество при покръстването. Но след като се установило, че това не е вярно, той бил освободен. За него се застъпил някой си Хасан Ангарьота от Тупуклу (Средногорци). По същото време българите побягнали от Аламъдере по поречието на р. Арда към Аламъшница, а помаците останали да палят домовете им и да ги плячкосват.
На 15.08.1913 г. османската войска за кратко време превзела Ивайловград, Папазкьой, Смолян, Харманли, Кърджали, Момчилград, Златоград и Гоце Делчев. На 31 август бил превзет гр. Гюмюрджина, на 1 септември – Ксанти а на 2 септември паднал и Дедеагач. По време на Междусъюзническата война в редиците на османската армия постъпили 32-ма долашърчани (загражденчани) и всички оставили костите си по бойните полета. На 16 август пък в Гюмюрджина турци и помаци провъзгласили автономия на територията между реките Марица, Места и Арда и учредили т.нар. Независимо западно тракийско правителство. Желанието им било да се закрепи османската власт в района. След оттеглянето на българите от Гюмюрджина в края на 1913 г. и след като помашкото население там образувало автономната област, временното правителство било оглавено от помака Хафъз Салих от с. Пандъджък, Ахъ-Челебийска околия. Под негово ръководство било създадено духовно училище и построена джамия към него. Под натиска на Великите сили и на България, османската военна власт наредила на офицерите си да се оттеглят. Те обаче не изпълнили заповедта и застанали начело на новообразуваната Западно-тракийска независима република, като на 23.09.1913 г. тя преминала под ръководството на един от офицерите на име Ешреф Кушчубашъ. Новосъздадената република си имала войска, съдилище, знаме и всички останали атрибути. Признаването и от страна на Гърция било по политически причини. Тя целяла да я отдалечи от влиянието на съседните щ държави. За да бъде призната, републиката водела преговори и с Истанбул и София. Моментът бил подходящ за присъединяването щ към Османската империя, но в Истанбул управниците не погледнали сериозно на това и не проявили загриженост. Великите сили и България били против независимостта на тази република. С откъсването на долината на р. Марица разстоянието до Истанбул би се скъсило. На това мнение били и лидерите на партията за обединение и прогрес Джемал, Талат и Енвер. Висшият военен османски управник Джемал паша писал в своите спомени, че Западна Тракия нямала шанс да се присъедини към Османската империя, нито да съществува като самостоятелна държава. Според споразумение между османските и българските власти в Истанбул от септември 1913 г., Одрин и Източна Тракия трябвало да преминат към териториите на Османската империя, а Западна Тракия – към България. Османската войска разположена на територията на Западна Тракия, не се подчинила на това споразумение. Но Джемал паша, след като се срещнал с управляващите Западна Тракия, успял да ги убеди. Той ги уведомил, че според споразумението от Истанбул Западна Тракия се давала на България в замяна на Одрин и че с това се целяло отношенията между двете държави да се подобрят и мюсюлманите в България да живеят един по-добър живот. При това положение те се подчинили и се оттеглили от Западна Тракия. По този повод министърът на външните работи Гешов заявил, че ако не било свалено това правителство на Западна Тракия, Великите сили щели да признаят тази държавица и османлиите нямало да се оттеглят от Балканите. Краят на Западно-тракийската независима република настъпил на 25.09.1913 г. Малко по-късно, непосредствено преди реокупацията на Родопите и Беломорска Тракия през октомври 1913 г., десетки хиляди помаци се изселили в Анадола. Това явление е описано от Л. Милетич в края на 1913 г. и началото на 1914 г., когато пътувал по тези райони и анкетирал населението и бежанците.
В българската историография се оформило мнението, че връщането на новопокръстените в исляма е станало благодарение на Васил Радославов, и неговото либерално правителство с оглед спечелването на парламентарните избори на 23.02.1914 г., и на новата външно-политическа ориентация на страната. Основна заслуга за провалянето на акцията на БПЦ има и съпротивата на помаците, оказана най-вече след началото на Междусъюзническата война от 1913 г.
Тъй като изборите за 16-то ОНС на 24.11.1913 г. не осигурили победа на управляващите, цар Фердинанд и министър-председателят Радославов се споразумели за неговото разпускане и за насрочването на нови избори. Обстоятелството, че Османската империя е напреднала в процеса на сближаване с Германия, улеснила либералното правителство да използва мюсюлманското население в Родопите и Беломорието за подсигуряването на мнозинство в Народното събрание, необходимо за ангажирането на България с Централните сили. За спечелването на насрочените за пролетта на следващата година парламентарни избори либералният лидер постигнал споразумение с турските и помашките първенци. Голяма част от това население все още нямало българско поданство, но имало право да гласува. По време на тези избори Радославов останал на власт, а в парламента влезли 13 мюсюлмански депутати. Това са първите избори, в които участвала значителна част от помаците и останалото мюсюлманско население в Родопите и Беломорието. По-късно било взето и съдбоносното решение за включването на България във войната на страната на Германия, Австро-Унгария и Османската империя. Данните от гласуването за НС през 1914 г. по окръзи показвали, че либералната коалиция на В. Радославов печели най-много гласове именно в окръзите, където живее компактно помашко население – Гюмюрджински (85,5%) и Струмишки (56%).
Тоска:
Помаците от навечерието на Първата световна война до края на управлението на БЗНС
На 31.10.1915 г. бил уволнен току що назначеният главен военен свещеник при щаба на действащата армия и длъжността му била закрита. През март 1917 г., когато илюзията за краткотрайната победоносна война и бързото решаване на националния въпрос била срината, БПЦ нямала нито възможност, нито време, нито дори и желание да мисли за помаците.
По време на Първата световна война, както и до окончателното решаване на въпроса за Западна Тракия в полза на Гърция, българо-османските отношения са били изключително близки. Двете държави били съюзници във войната и заедно трябвало да изпълняват клаузите от Ньой и Севър. През 1919-1920 г. българските революционни дейци участвали съвместно с османлиите в създаването на т. нар. правителство на националната защита, начело с Тевфик бей, като създали обща военна организация за неговата защита и участвали заедно в редица акции срещу окупационната гръцка армия. Помощник на Тевфик бей бил Бекир Съткъ, бивш мюфтия на Гюмюрджина. Освен тях в правителството били включени и Махмуд Недим, Хасан Тахсин Аргун, Сабри Тютем и Мустафа бей. Те били назначени за министри съответно по финансовите, икономическите и съдебните въпроси. За главнокомандващ на армията бил назначен Фуад бей, а за негов помощник – Теймен Фахри Оздилек. В правителството участвали също Вангел Георгиев и д-р Дичков. Ръководителите на османската съпротива в Тракия Кара Бекир, Фуад бей, Топал Кадир и др. се установили със своите чети в Ивайловградско, Крумовградско и Момчилградско, откъдето извършвали набези в Гърция. По това време минаването на османски чети на българска територия не било възпрепятствано. Към средата на 1921 г. Главното командване на Българската армия изпратило в помощ на османските части – войска и няколко офицера. Помаците пък ги снабдявали с храна и сформирали чети в тяхна помощ. Една от целите на тази война била да се образува независима демократична република в Тракия с парламентарно управление, в която да не се прави разлика между народност и религия. По време на войната българската власт се отнасяла с надежда и съчувствие и към борбата на Кемал Ататюрк за ревизия на Версайската система.
След Първата световна война Западна Тракия останала временно под международен контрол и не е включена в спогодбата за размяна на населението след гръцко-османската война от 1919 – 1922 г., когато почти всички мюсюлмани са били принудени да напуснат пределите на гръцката държава. Надеждите на българския ревизионизъм били насочени най-вече към ОН, на международния дипломатически паркет България оправдавала претенциите си към Западна Тракия, използвайки преди всичко етническата аргументация. Изпратените от нея делегации използвали естествено и други аргументи от исторически, политически, културен и икономически характер. За да се докаже българският етническия облик на Западна Тракия за пример служели помаците, които оставали верни на майчиния си език. Използвали се исторически аргументи от времето на средновековието, когато в дадени периоди тя действително се намирала под властта на българските владетели. И Гърция от своя страна аргументирала присъединяването на Беломорска Тракия исторически. Модерната гръцка национална държава се чувствала наследница на Средновековна Византия и смятала Западна Тракия за свое законно наследство. Етническата аргументация на Гърция се основавала на твърдението, че помаците били всъщност трако-елини, които в процеса на ислямизация забравили гръцки език и усвоили български, който бил “лесен, беден и достъпен, подходящ за беден народ от скотовъдци”. Тази теза била лансирана за пръв път на конференцията в Лозана от 1922-1923 г., когато Гърция предявила сериозни претенции не само за Беломорието, но и за Родопите. От съществено значение в кемализма е фактът, че тук доминираща е идеята за обединение не само на всички турци, но и на всички мюсюлмани от бившата Османска империя. В този смисъл както турците, така и помаците в Родопите попаднали в стратегическите планове и приоритети на Анкара. Особено благоприятно по отношение на работата с помаците е обстоятелството, че на този етап те продължавали да възприемат религията като достатъчно ясен етноопределящ белег. Или по-точно казано, те се назовавали с терминологичното название, наследено от Османската империя: “турци” или “мюсюлмани”.
След конференцията в Лозана (1923), когато Западна Тракия преминала на страната на Гърция, в продължение на десетилетия до началото на ХХ в. гръцки, турски и български националистически настроени политически агенти развивали активна дейност сред помаците. Поради това, че те често огласявали стремежа си този район да бъде присъединен към Гърция, гръцкият министър-председател Елефтерос Венизелос разпоредил на местните власти да оказват максимална подкрепа на помаците, които търсели убежище в гръцката част на Тракия. Помаците от Западна Тракия не били настроени пробългарски поради събитията по време на Балканските войни. Те не се доверявали и на Турция, в която по това време политическата ситуация била нестабилна поради реформите, провеждани в сферата на обществено-културния живот от Мустафа Кемал Ататюрк, който според някои източници е роден „от родители помаци” . От 1931 г. турското консулство в Гюмюрджина започнало кемалиски реформи в района на Западна Тракия, като използвало за тази цел учителите в малцинствените училища. Единствената цел на това начинание била да се формира турска етническа идентичност у помаците.
Предполага се, че помаците, установили се в пределите на днешна Гърция, са там вследствие на емиграционните процеси, продължили векове наред. Основният поминък на мъжкото население на Родопите до 20-те години на XX в. било скотовъдството. В повечето случаи стадата на родопските овчари зимували в Беломорието (Ксантийско, Гюмюрджийско), или в Пловдивското поле, а през лятото се връщали на планинските пасбища. Когато с подписването на Ньойския договор (1919 г.) границата се измества на север от Беломорието, настъпила криза в скотовъдството. Овчарите се пренасочили с намалените си стада към Източните Родопи или към Пловдивско. Сезоните придвижвания между Родопите и Беломорието са се прекратили напълно след края на Втората световна война.
Дюлгерството е другият традиционен за родопското население занаят, който често бил практикуван извън региона. Освен в Средните Родопи, дюлгерски селища имало и в западната част на планината – Ковачевица, Елешница и Скребатно. Родопски строители работели в Средните Родопи, Беломорската и Тракийската низина, на остров Торос, както и в Сърбия. В Беломорието те бивали наемани от есента до пролетта, а тези в Пловдивско и в Сърбия – от пролетта до есента, като за зимата се завръщали по домовете си. Кираджийството като сезонен поминък имало спомагателно значение практикували го предимно безимотни хора. Терзиите и абаджиите родопчани през XIX в. откривали свои работилници в Гюмюрджина. Натам те тръгвали в началото на есента и се връщали през пролетта. По-бедните майстори, които не притежавали дюкяни, обикаляли по селата на Кърджалийско, Пловдивско, Беломорието и шиели дрехи на място. До 1912 г. населението на Източните Родопи практикували като допълнителен поминък гурбетчийско земеделие в едрите поземлени владения на чифликчиите в Беломорска Тракия и Европейска Турция. До 20-те години на XX в. малоимотни семейства от Средните Родопи жънели на изполица нивите в Пловдивското и Старозагорското поле. От края на XIX в. гурбетчии работели в Беломорието като тютюноработници поради по-високите надници. След Първата световна война с установяването на граница между България и Гърция, се нарушила стопанската връзка между Родопите и Беломорието и населението се принудило да търси местни източници на доходи. През 1929 г. край Кричим започнал строежът на ВЕЦ “Въча”, край Мадан германски и австрийски специалисти сложили началото на рудодобива и пр. Въпреки това в Родопите основният източник на препитание си оставало тютюнопроизводството. Като цяло тежкото икономическо положение, оскъдната храна и мизерията били основната причина за високата заболеваемост и смъртност след родопското население. Загубили по един или друг начин земите си, помаците били принудени да обработват държавна земя при крайно неблагоприятни условия. В Дьовленско например имало села където имотите били 50% държавни и се обработвали от помаците под аренда. До неотдавна тези земи били тяхна собственост. Помаците от пограничните села често били заставяни от военните власти да работят ангария. Не само военните са третирали помаците като роби, административните, горските, финансовите и др. власти също изисквали от тях робско послушание и търсели начин да се възползват от тях. По това време и ловчанските помаци са се принуждавали да работят като пастири и ратаи срещу нищожно заплащане. За прехраната си голяма част от тях събирала джанки и сливи, които продавали на заможни българи от близките села за производство на ракия.
След новата национална катастрофа на България предизвикана от Първата световна война и сключения Ньойски мирен договор от 27.10.1919 г., до навечерието на Втората световна война от 1939 г., БПЦ не предприела никакви мисионерски акции спрямо помаците. Поради близките и достъпни за мюсюлманите идеи, които проповядвала партията на БЗНС, между двете войни, се ползвала с по-голямо влияние сред това население. Така например в интерес на мюсюлманските настоятелства била политиката на БЗНС в образователната система. До средата на 20-те години децата от малцинствата получавали образованието си в частни училища, изграждани от настоятелствата и религиозните общини. Задължително изучаване на български език в частните училища било въведено още през 1885 г. със закона за народното просвещение. За “новите земи” законът влязъл в сила след Ньойския договор от 27.11.1919 г., но това съвсем не означавало, че навсякъде се спазвал. Нещо повече, съвсем скоро след тази дата, през 1921 г. правителството на БЗНС, по силата на поетите международни задължения, отменило задължителното изучаване на български език. Депутат в листата на земеделската партия по това време бил помакът хафъз Ариф Агушев. След новата промяна през 1924 г. в закона за частните училища не само българският език бил върнат, но значително се променил и техният статут. Мюсюлманските училища започнали да се делят по народностен признак, като помашките стават народни, а турските – частни.
През годините 1922, 1923 и 1924, след прилагането на Конвенцията за доброволно изселване на малцинствата, близо 20 хил. българи се изселили в България, докато мюсюлманите от Западна Тракия не емигрирали в Турция и си останали по родните места. В договор за размяна на малцинственото население между Турция и Гърция от 1923 г. се говори за размяна само на християнско и мюсюлманско население в Източна Тракия, без да се споменава за етническата му принадлежност. Пристигналите след тази година помаци в Източна Тракия били главно от Кавалско, Драмско, от поречието на р. Места и от Чеча, южно от Неврокоп. Те са заселвани предимно в планинските части на Източна Тракия и най-вече около Лозенградско. Помаци са се настанявали и в най-южните части на Източна Тракия, чак до бреговете на Мраморно море. В доклада на председателя на комисията за бежанците, изпратен на 19.09.1914 г. до тогавашния министър на вътрешните работи в София се посочва, че и потова време жители на две български села в Анадола – Хаджипаункьой и Тойбелен, били заставени от османските власти да се изселят и там били заселени турци от Провадийско и помаци от Южна България и Македония. Такава била съдбата на почти всички стари български села на територията на днешна Турция. През 1921 г. около 60 помашки семейства от селата Галата и Градешница, Тетевенско, също се изселили в пределите на днешна Турция. Причината за това бил слухът, че управляващите възнамерявали тайно и насила да ги покръстят. Но не след дълго една част от тях се завърнала по родните си места. През 1936 г. Стою Шишков описал най-южните граници на помаците. Според него в Бабаески помаците живеели в селата Козбунар, Мандра, Катранджа, Бурнусуз и Наимкьой. В Хайраболско те обитавали селата Шолгам, Черкезмюселлим, Баткън, Правчае, Данъшман, Попкьой и Перинчешме. В Узункьоприйско – в Бейкьой, Хасанбунар, Султан, Талишман, Турнаджък, Куртбей, Павлово, Мандра, Кестанбол, Сазлъмалкоч и Кадъкьой. В Кешанско – в Тодорич, Акънджа и Курткьой. В Еноско – в самия град Енос и в Султаница.
Като илюстрация на всичко казано дотук може да се посочи статията, публикувана във в. “Македонско съзнание”, бр. 2 от 1923 г. издаван във Виена. В нея се казва, че сръбската буржоазия наложила в Македония жесток терористичен режим, изтребвала и принуждавала към изселване най-будната част от мюсюлманското и българското население и заселвала на тяхно място хора от други области на Югославия. Тя подтискала всички несръбски народности, закривала техните храмове и училища и преследвала техния език. Всеки акт на възмущение и протест от страна на доведеното до отчаяние население, сръбското правителство задушавало с кървави репресии. Турското правителство прогонило насилствено българското и гръцкото население, а българските националисти ограбвали помаците и ги принуждавали или да приемат християнството, или да емигрират. С особено усърдие пък гръцкото правителство прогонило българите и мюсюлманите от страната, за да може на тяхно място да настани гръцките бежанци, дошли от Турция.
Помаците в периода 1924-1944 г.
Помаците в периода 1924-1934 г.
През 1919-1920 г. сред помаците били създадени дружествата “Джамиети Хайрие”, а през 1924 г. във Варна е учредена и организацията “Тюран”, чийто устав е утвърден от МВРНЗ чак през 1927 г. В документите на тази организация се говори общо за “мюсюлмани”, с цел да се стимулира единството на всички мюсюлмани в България. Създаването на “Тюран” е синхронизирано и с организирането на главен кемалистки център за Родопите в Одрин. Начело на този комитет застанали известните от времето на правителството на националната защита в Тракия Кара Бекир и Фуад бей. Двамата ръководители и групираните около тях четници и активисти били съответно от Тракия и от Родопската област и познавали добре условията както на българска, така и на гръцка територия. През 1924 г. Фуад бей направил своята първа обиколка из смолянския край, а през 1926 г. продължил своята мисия в ардинско и златоградско.
Още в края на 1925 г. започнали набезите на българска територия на първата помашка чета, която била сформирана в Гръция. Четниците нахлували в България, нападали и грабели и се завръщали свободно в Гърция. През 1926 г. на гръцка територия били сформирани три чети, като начело на едната през март с. г. застанал Даматчето – помак от с. Саръ Къс (днес Жълтуша, Ардинско). През същата година в Ксантийско една чета оглавил един от братята Туманчелови. Мисията на тези чети била главно преди всичко разузнавателна и организационна. Те имали за цел да изграждат свои организационни бази и структури. Появили се и чисто разбойнически чети вследствие на все още слабата държавна власт в Родопите и поради слабата охрана на границите по това време. Постепенно обаче все повече помаци се включвали както в четите, така и в другите структури на кемалисткото движение.
През 1929 г. “Туран” организира в София Учредителен конгрес на турците в България. От анонимно сведение, както и от информация на Дирекцията по вероизповеданията при МВРИ ставало ясно, че е присъствала и група от трийсетина помаци, която създава след това организацията “Тюрк оджак”, работеща за присъединяването на Родопската област към Турция. Тази група била ръководена от хафъз Ариф Агушев от с. Тозбурун (днес Могилица, Смолянско). Информацията, че хафъз Ариф Агушев е инициатор за създаването на “Тюрк оджак”, се потвърждава и от донесение на Генералния щаб на армията до МВРИ, в което се твърди, че бившият народен представител от БЗНС и безспорен лидер на помаците в Пашмаклийско е създал незаконна конспиративна организация. Генералният щаб на армията съобщил в поверителен доклад, че през лятото на 1932 г. в Родопите ще бъдат изпратени две нови кемалистки чети – едната в Местанлийско (Момчилградско) и Кърджалийско, а другата – в Даръдерийско (Златоградско) и Пашмаклийско (Смолянско). Двата центъра за работа сред помаците били Златоград и Смолян, където бил създаден околийски комитет на “Тюрк оджак”. В Смолян комитетът се ръководел от Мехмед Пелтеков, а местни комитети били изградени в Мадан, Арда, Палас (днес Рудозем), Тикале и Търън. По нареждане на смоленския комитет в селата се получавал вестник ”Делиорман”.
През 1930 г. в Смолян за съдия бил назначен Наум Главинчев, родом от Охрид, с будно чувство на патриот, брат на протогериста Лев Главинчев, поради което бил гледан с подозрение от тогавашните власти. По негова инициатива през 1931 г. в Смолян при читалище “Хр. Ботев” било създадена културно-просветна комисия за формиране на българско съзнание сред помаците. Идеята за това била оглавявана и по-рано от Ст. Шишков – в изданията му, а също така – и в Родопската преса, главно в списание “Родопа”, издавано в София. През 1931 г. терминът “помаци” бил официално заменен с “българи мохамедани” или с “ислямизирани българи”. Тази замяна имала за цел да вложи в термина помак негативизъм и пренебрежение. Била създадена и комисията, в която участвали Никола Палагачев и Райчо Гавраилов. По-късно Гавраилов бил отстранен и на негово място застанал Хюсеин Бейски. Те приели програма за провеждане на курсове за ограмотяване и за водене на агитация с участието на печата и чрез разпространение на позиви. Било предвидено да се улесни приемането на ученици помаци в по-висшите училища и отпускането на материални помощи за тях. Коранът бил преведен на български и отпечатан от книгоиздателство “Нов живот”, София. Доставени били стотици екземпляри от него, които се разпространявали сред населението. Целта била в домовете на помаците да влезе книга на български език. Била организирана конференция на помашки духовници, където се разяснявали разликите между “народност” и “религия”. Тази конференция се зловидяла на мюсюлманската вероизповедна община начело с депутата Емин Агушев. Тъй като те били в добри отношения с властта, настояли пред министър-председателя Андрей Ляпчев да се забрани конференцията, а комисията да се разпусне. След множество оплаквания до властите по време на управлението на Народния блок, Главинчев бил дисциплинарно уволнен и през 1932 г. напуснал града, а комисията била разпусната.
През 1932 г. Министерството на просветата провело важни реформи в родопските училища. Целта им била да се приравни нивото на мюсюлманските училища с това на българските. Старите, написани на османотурски език учебни помагала били заменени с български. Въведени били допълнителни хуманитарни предмети като история, география и хигиена. Назначени били и нови учителски кадри, предимно българи. Тези мерки отново предизвикали обратен ефект. Сред помашкото население плъзнала мълвата, че ще има повторно покръстване. Подобни слухове били често явление. Помаците при това положение се затворили още повече в своята културно-религиозна среда, а емиграцията в Турция придобила масови размери. Но този път протестът им придобил и активен характер – подадени били множество писмени оплаквания до правителството в София. Така например на 13.11.1932 г. 28 български и помашки интелектуалци свикали събрание с председател Ан. Дорков и подпредседател Хюсеин Бейски. Те подписали резолюция-протест, копия от която изпратили на царя, министър-председателя, председателя на Народното събрание, министъра на Народното просвещение и други министри, както и на софийския митрополит Стефан, Главното мюфтийство, смоленските народни представители, смолянския околийски управител и всички председатели на парламентарни групи, в редакциите на вестниците: “Зора”, “Тракия”, “Родопа”, “Рехбер”, ”Родопски преглед”, “Борба”, “Красногор” и др. Недоволството на тези интелектуалци, изразено в резолюцията-протест, се свеждало най-вече до дейността на тази комисия, която била тричленна и имала за цел да разпусне помашкото и българското училищни настоятелства, и да създаде ново, което да ги обедини. Наричайки ги “безотговорни партизани”, които изхождали от своите лични и политически интереси, 28-те интелектуалци ги обвинявали, че са назначени незаконно и настоявали за отменяне заповедта на министъра на народното просвещение, която била против разпускането на двете училищни настоятелства. Според тях тази тричленна комисия уронвала авторитета както на помаците, така и на българите. Откакто съществувал Смолян, благодарение на трезвомислещите българи и помаци това не било допускано. Те се борели поотделно за създаване на свои училища, свято и неотклонно са бдели над тях и са ги пазели. Според тях това сливане на двете училищни настоятелства щяло да сложи началото на борба между българи и мюсюлмани, която била нежелателна и за двете страни. Борбата щяла да бъде следствие на посегателство върху религиозните права на мюсюлманите. Никога преди това и дори в османския период подобна борба не се е водела, а българите и мюсюлманите в Смолян са живеели в мир и разбирателство. Българската управа сметнала, че е разумно тричленната комисия да бъде закрита. Но независимо от това вече била подготвена почвата, върху която се появили първите наченки на българско национално самосъзнание сред част от по-младото помашко население. Голяма роля за това изиграл и Петър Маринов, писател и служител в Архиерейското наместничество в Смолян и бъдещ секретар на дружба “Родина”.
В с. Галата съществувало българско училище още от 1912 г. с трима учители. През 20-те години там е имало и религиозно мюсюлманско училище с учител по коран и вероучение от с. Бежаново, но той не успял да се утвърди и напуснал селото. През 1925 г. бил направен опит за организиране на религиозно обучение за момичета, но това продължило само две-три години. През учебната 1930-1931 г. в село Галата било въведено вероучение. Занятията се провеждали с 28-30 ученика в сряда, петък и събота след обяд. Преподавателят им се казвал Алиосман, бил от Помашка Лешница (Кирчево), и завършил образованието си в Турция. След като се установил като преподавател в Галата, там се и оженил. На 22.03.1931 г. на една среща на учениците от селата Галата, Градешница, Турски извор (Български извор) в местността Бърдото, недалеч от с. Галата, помачетата, вместо да извикат ура в чест на приближаващите ги българчета от Малка Желязна, извикали амин, което било и повод да се прекратят уроците по вероучението в селото. През 1932 г. в с. Галата бил провален един опит да се създаде мюсюлманско училище, след което Алиосман със съпругата си се прибрал в Помашка Лешница и през 1936 г. се изселил в Турция. В село Галата имало само една чешма, от която зависело селото. До 1934 г. с. Галата и с. Градешница са били в една община – Галатска. От 1934 г. с. Галата било включено в община Български извор, докато с. Градешница – към община Гложене. В с. Помашка Лешница през 1932-1936 г. вероучение преподавал Кадри Беров. Учело се само в събота след обяд. Средният брой на учениците годишно бил 15. В този район имало и други учители по вероучение като един от тях бил хафъз Салих Февзулов. Родът му бил от Албания, но бил роден в с. Бежаново. От първата си съпруга имал син. След като се изселили в Османската империя през 20-те години, жена му починала. Там завършил религиозно училище и се върнал в България. Установил се първо в с. Коман, а след това – в Помашка Лешница. Там се оженил повторно и през годините 1930-1936 преподавал вероучение в селата Помашка Лешница, Турски извор и Торос. През 1936 г. заминал за Турция, но след пристигането му там починал синът му и се принудил отново да се завърне в България. В Градешница, което било типично планинско село, простиращо се в долина с дължина 12 км. и състоящо се от 11 махали, имало две български училища. Първото било построено през 1910 г. Учителите били от Дерманци, Торос, Писарево и пр. Жителите се препитавали със скотовъдство и дърводобив. Традиционните обичаи на тетевенските помаци били сходни с християнските. Празнували Гергьовден, Димитровден, Васильовден и пр. Чествали и други празници като вълчите, мишите и змийските дни. Влиянието на исляма било осезаемо при отбелязването на байрамите и в сватбените обичаи като приготвяне на зестрата, къносване на булката, борбите на пехливаните и пр. Полигамията била рядкост, но в 1926 г. все още имало няколко подобни случая. Носията на жените и мъжете също била сходна с носията на другите мюсюлмански общности.
През 1928 г. жители от с. Градешница предприели изселване в Турция. Тъй като през 20-те и 30-те години желаещите да се изселят помаци от Ловешко били много, съответните власти, които се занимавали с тази дейност, допускали и известни нередности. Имало оплакване, че в паспортите помакините на снимките били забулени, при което не им се виждали ушите. Също така снимките не били добре залепени и падали. Причините за изселването на помаците от този район, освен политически, били и икономически, тъй като през 1932 г. помаците от района на Тетевен и в част от района на Луковит живеели много зле, докато тези от района на Бяла Слатина били относително по-добре.
И помаците в Родопите през този период живеели в икономическа изостаналост. Само в някои райони, и то отделни единици, потомци на стари феодални родове, притежавали много земя, пасища, гори и добитък. Такива били братята Агушеви от с. Могилица, Смолянско. Те притежавали около 300 дк. ниви и ливади, 5000 дк. гори, 100 броя едър рогат добитък и 5000 овце. Имали имоти и в Турция и след 09.09.1944 г. голяма част от тях се изселили там. Основни земеделски култури, в Родопите били картофите и царевицата. Ръженият хляб и качамакът се смятали за деликатес по това време. Тютюнът в голяма част от Родопите все така бил основен поминък на населението. Към края на 20-те и началото на 30-те години българската политика спрямо помаците била насочена към подобряване на техните условия на живот, тъй като бедността им придобила застрашителни размери. Разчитало се на просвета, ограмотяване и даване шанс на младите помаци без принуда, по собствено желание да се образоват добре. С това българките управници целели да възстановят етническото им самосъзнание. Грешките от 1912-1913 г., т. е. от покръстването, се осъзнавали и отчитали, не се допускал и намек за посегателство върху религиозните им права. Но идеята и надеждата, че помаците след време доброволно ще приемат християнството, витаела и тогава. Силно впечатление правели и предпазливите и конспиративни методи на българските управници спрямо помаците. Тайни агенти донасяли за настроението сред тях, за причините за тяхната непрестанна емиграция и за каналите, по които можело да се влезе в Турция. През 1927 г. била направена първата сериозна стъпка в тази насока. Българските служби получили поверително разпореждане да направят всичко необходимо, за да се спре изселването на помаците.
И през този период БПЦ не забравили помаците. Така например архиерейското събрание от 1933 г. предложило да се обособи нова епархия под името “Родопска”, която да заздрави и засили позициите на източното православие в едноименния регион. Според проекта Родопската епархия щяла да се състои от шест духовни околии – Кърджалийска, Пашмаклийска, Хасковска, Харманлийска, Ортакьойска (Ивайловградска) и Свиленградска. Митрополията трябвало да бъде в Кърджали, но докато там се създадели условия за функционирането на епархийското управление, се предвиждало седалището да бъде в Хасково. Този проект обаче не бил приет от правителството и не се осъществил.
На 19.05.1934 г. чрез преврат дошъл на власт кръгът ”Звено”. Този преврат и последвалите дълбоки промени в държавната политика на страната сложили началото на една по-консервативна политика спрямо турцизма. Започналата още от правителството на Народния блок смяна на турските имена на селищата и географските обекти с български е доведена докрай. Сменено било и името на помашкото село Турски извор, Тетевенско с Български извор. По това време, както охраната на границите, така и бдителността на органите за сигурност били повишени. Това принудило кемалисткия център в Одрин да прекрати изпращането на чети в България. През октомври 1934 г. обаче от Щаба на армията съобщили на областния управител в Кърджали, че в селата около Гюмюрджина бродели чети от петнадесетина човека и помаците от гръцката страна на границата ги поддържали.
На 20 май и Софийската родопска културна дружба изпраща на министър-председателя с копие до всички министри и на председателя на НС изложение за емиграцията на помаците. Като причини за недоволството на помаците се посочвали покръстването от 1912-1913 г., партизанските страсти проявявани от управляващите, презрителното отношение от страна на сънародниците им и пр. Една от причините била и стопанската и икономическата изостаналост на Девинско, Златоградско и Смолянско. Това се потвърждавало и от рапорта на полицейския инспектор П. Генов от 20.01.1934 г. Според него желанието на помаците за изселване е силно и, ако им се разреши, почти всички щели да напуснат страната, продавали на безценица имотите си, а имало даже и такива, които били готови да изоставят всичко само да могат да се изселят. Те живеели със съзнанието, че са гости и не поддържали къщите си, които били руини и представлявали грозна картина. Също така не полагали грижи и за земята си. Обработвали от нея толкова, колкото да се прехранват, а за това им било нужна само една малка част. От окръжния архив в Пашмаклъ (Смолян) личи, че от 1924 г. случаи на емиграция е имало постоянно. Те били повлияни от жителите на съседния Кърджалийски окръг. За сметка на това отзивите на изселниците били положителни. Така например един изселник пишел, че ги заселвали в Юсъград и им давали имущество, ниви и волове, за да могат да се препитават. В друго писмо от същия подател се казвало: ”а пък за тебе, ако дойдеш, с твоя занаят ще потънеш в пари, тук няма криза.” Имало случаи, когато избягалите се завръщали разочаровани, но подателят лично не е виждал такива. Правилото било, че който се изсели, не се завръща вече. В доклад от 23.08.1934 г. до Министерския съвет се споменава също, че районът, в който живеели помаците, бил икономически изостанал. Гражданските и военните власти, както и българското население, се отнасяли с помаците зле, възприемали ги като по-долна категория и ги изолирали от обществения живот. Налагани им били големи данъци и глоби. Нямало стабилност по отношение на имотите и земите. Поради изселванията им през Балканските войни от 1912-1913 г., било лесно да се докаже, чрез двама свидетели, дали някое помашко семейство е емигрирало и имуществото му бивало лесно отнемано, или давано под аренда. Страхът от покръстване често се изтъквал като мотив за недоволство и изселване. Те били недоволни и от обучението на момичетата над 10 годишна възраст и ревностно настоявали децата им да изучават свободно коран и вероучение.
За да може това население да се приобщи към обществения живот, трябвало да се вземат определени мерки. На първо място да се подобри икономическото им положение. Също така да се внушава на местното население и на управляващите да се отнасят по-човечно към тях. Да се включат в органите на властта представители на по-издигнатите им среди, който ще им служат като застъпници. Да се правят опити за приобщаването им към българската общност. Да се приемат помаци на полицейска служба във вътрешността. При нужда от строители във вътрешността, да се имат предвид и те. Обучението на момичетата над 10 – годишна възраст да не е задължително и към тях да се проявява пълна религиозна толерантност. Да се анулират всички продажби или прехвърляния на имоти под каквато и да било форма, тъй като било известно, че продажбите на недвижими имоти в Родопите били забранени. Имотите на изселващите се трябвало да се изземват от властите. В пловдивска област да се въведе цензура за писмата и вестниците до помаците. Също така се предлагало да се създаде специална служба, която да се занимава с проблемите на помаците и след като положението се успокои да действа и за побългаряването им.
В отговор на това Министерският съвет издал наредба за имотите на изселилите се помаци, според която те се изземвали от комисия в състав: кмет, данъчен началник, чиновник по държавните имоти, агроном, лесничей, двама роднини или съседи на емигранта, ако той нямал близки. Движимото имущество се продавало на търг или по споразумение. Ако нямало купувачи, то трябвало да се предаде на съхранение или за ползване от близки на емигриралия. Негодното движимо имущество трябвало да се раздаде на бедните, или да се бракува и унищожи. Недвижимото имущество се давало под наем чрез търг или взаимно споразумение. Ако търгът не се състоял, поради липса на участници, имотът трябвало да се даде безвъзмездно за съхранение и използване на бедни жители. За старите сгради, които били пред срутване и подлежали на разрушаване, чрез споразумение предприемачи можели да придобиват материала от срутената сграда. Горите се предоставяли за стопанисване на лесничея на сметка на изселника, според закона за горите. Придобитите суми, след като се отчислявали задълженията към хазната, БЗБ и др., трябвало да се внесат в БНБ в безлихвен текущ влог на името на данъчния началник на сметка на емигриралия. Ако изселникът се върнел до една година, имотите трябвало да му се възстановят с наложените промени и да му се изплати влога. Ако пък изселникът не се върнел до една година, имотите му трябвало да се конфискуват и да се дадат на чиновника по държавните имоти, а събраните при данъчния началник суми – да се отнемат и внесат в държавната хазна.
През периода от 1913 г. до 1934 г. от България за Източна Тракия и Анадола според регламентираното международно договаряне годишно се изселвали по 10-12 хиляди мюсюлмани. От февруари 1934 г. турското правителство официално спряло да приема изселници от България. Освен от България, през тези години в Източна Тракия и Анадола се изселвали помаци и торбеши и от Македония, Албания и Гърция.
Буржоазното правителство на Кралство Югославия със своите общински и околийски органи упражнявало икономически натиск предимно върху торбешите в местността Мала Река и останалите части на Македония. И дори не криело своите намерения за създаването на югославска нация и народност. От друга страна властите
гледали на това население като на врагове и насърчавали тяхното изселване. Жандармерийските патрули и пограничните власти пък извършвали акции за конфискуване на хранителни стоки, без никакви законни основания. Често в тези райони преминавали нелегално и мюсюлмански четници от албански произход, подпомагани от торбешите. Властта не била заинтересована да работи за утвърждаването на македонско национално съзнание у тези мюсюлмани, а в същото време не ги считала и за сърби. Поради това не се полагали грижи и за ограмотяването на децата им в сръбските училища. Властите на Кралство Югославия и управниците в Скопие през 1929 г., поради това, че третирали помаците и торбешите като турци, разрешили турски учители да ги обучават на турски език и вероучение. Също така до границата с Албания били открити албански интернати към училищата на албанските деца. В тях поради еднаквата религиозната принадлежност приемали без ограничения и торбешки деца от Мала Река и близките райони. Местността Мала Река се намирала в речната долина на Западна Македония, която на север граничела с Шар планина, на запад – с планините Кораб, Дешат и Кърчин, на изток – с Бистра и Стогова, а на юг – с Дебърската котловина.
Тоска:
Помаците в периода 1934-1939 г.
В началото и средата на 30-те години до 1936 г. процесът на приобщаване на помаците към останалата част от българския народ засягал само отделни личности и нямала организиран характер. От постъпилите искания от мюсюлманската общност на гр. Смолян на 30.12.1936 г. в Главно мюфтийство, отправени и към министър-председателя, министъра на народното просвещение и пловдивския областен учителски инспекторат, ставало ясно, че религиозните права на мюсюлманското население били нарушавани. Според тях в открилите се преди десет години училища и в най-малкото село в Родопите, в които се изучавало българско четмо и писмо, религиозните предмети все повече оставали на заден план. От учебната година изминали близо четири месеца, и все още нямало назначени учители по коран. В сравнение с учебната програма на изминалата 1935 г., в която коранът се изучавал ежедневно, през настоящата година били отделени само два часа седмично, като един учител преподавал в четири отделения с около 150 ученика, което било съвсем недостатъчно. Исканията на смолянската мюсюлманска общност се отнасяли и до назначаването във всички народни мюсюлмански училища учители по коран. На учителите държавата била длъжна да изплаща редовно заплати. Също така да бъдат увеличени в достатъчна степен часовете по коран и да се въведе вероучение, чрез което да се разясняват религиозните догми. Вероучение в Помашка Лешница, Ловешко се изучавало през 1936 г. и продължило до 1939 г. след което то било премахнато. Преподавател бил хафъз Салих Фейзулов, починал през 1962 г. на 75 годишна възраст.
Имало предложение от мюсюлманската общност на Смолян да се открие в града духовно училище на държавна издръжка, в което да се дипломират имами, хатиби и учители по Коран и вероучение за нуждите на населението и народните училища. Поради тази причина главният мюфтия Абдуллах хаджи Мустафа на 17.04.1937 г. изпратил молба до МВР и Дирекцията на вероизповеданията, в което пише, че в религиозно-просветно отношение помаците са твърде изостанали. Липсвало им училище, в което да получават религиозното си образование. Нямало и достатъчно подготвени кадри за свещенослужители. В България главно мюсюлманско учебно заведение било медресето НЮВВАБ в гр. Шумен, основано през 1922 г. То било духовно училище, което подготвяло кадри за страната. Имало три отделения: начален (четиригодишно обучение), среден (петгодишно обучение) и висш (тригодишно обучение). Това единствено мюсюлманско училище било много отдалечено от родните места на помаците, поради което и много рядко от тези среди са постъпвали в него. Това била причината главният мюфтия да се обърне към споменатото министерство за откриването на училище специално за помаците, където на свой роден език да се подготвят за свещенослужители. Такова училище да бъде открито в някой град, в който те преобладават, като Смолян, Пещера и пр. Издръжката да бъде от държавата и фонда на училището “НЮВВАБ”. Курсът на обучение да бъде четири годишен, като се приемат ученици, завършили основно народно училище.
На основание чл.59 от закона за народната просвета, министър Богдан Филов издал заповед на 28.12.1939 г., с която разрешил откриването на временен три годишен курс по мюсюлманско богословие в с. Райково за подготовка на свещенослужители и учители по вероучение за народните мюсюлмански училища. Предвиждало се курсът да бъде от три класа. Във всеки клас да се приемат по 30 ученика от селищата на Родопската област. На учениците се осигурявали безплатен пансион, учебници, тетрадки и пр. Кандидатите трябвало да са завършили прогимназия със успех най-малко 3.50, да представят декларация от родителите си, че са съгласни синът им да се обучава в курса и след завършването му да се посвети на служба, да не са женени и по-възрастни от 17 години.
Основната цел на курса в Райково била да подготвя имами и вероучители с българско самосъзнание, които открито да проповядват в училищата, джамиите и извън тях ислямската религия, но в същото време да признават българския си произход. Новите духовници от Райковския курс започнали да въвеждат в джамиите богослужение на български език. Имало случай, когато млад духовник помак призовавал от минарето за молитва вместо с “Аллаху екбер”, с “Бог е един”. Това се случило в с. Буково, Ардинска околия. Български език се използвал и при венчаването на младоженци. Такава сватба се състояла в гр. Смолян като имамът прочел всички молитви на български език.
В доклад до министъра на МВРНЗ от Б. Бончев, директор в министерството, се съобщава, че според него в БМДУ в с. Райково трябвало да се обърни внимание на учебната програма. Освен това приходите от помашките райони, които се внасяли във фонд за постройка и издръжка на духовното училище “НЮВВАБ” в гр. Шумен при Главното мюфтийство, да се внасят в нов фонд за издръжка на БМДУ, с. Райково. Трябвало да се обърне по-голямо внимание на помаците, които са станали духовни лица, или на които им предстояло да станат такива. По този начин те нямало да станат ръководители в едно бъдещо покръстване на помаците и имало опасност да си останели фанатици, независимо от придобитото българско самосъзнание. Трябвало да се положат всички усилия те да бъдат християнизирани до край. Да се разработи учебно-възпитателна програма за обучение и насаждане на национално самосъзнание у помаците от началните до висшите училища. Да се осигурят училищни общежития, пансиони и трапезарии.
Според доклада на Б. Бонев, в гр. Смолян трябвало да се създаде Главно мюфтийство на помаците, което да направи промени в мюсюлманската религия, която трябвало да се отдалечи от турската и да се доближи до християнската. Предлагало се да се обсъди и въпросът дали да не се създаде секта сред помаците на християнско-мюсюлмански начала, което ще отдалечи помаците от турците. Коранът трябвало да се издаде на български език в преработен вид. При реставрирането на съществуващите джамии в помашките райони съзнателно архитектурата трябвало да се промени, за да се различава от турската. Да бъде избягвано изграждането на нови джамии. Не трябвало да се предприемат никакви насилствени мерки за християнизацията на помаците, докато това не се разпореди от централната власт, а да се използват предимно психологически методи.
На 28.02.1937 г. било създадено Родопското сдружение в гр. Пловдив. Целите на това сдружение били да изучава всестранно Родопската област и да подкрепя всяко начинание, което цели издигането на този край. Средствата за постигането на тези цели били издаване на печатни издания, организиране на вечеринки, сказки и пр. Разчитало се и на помощ от държавата, от общината и от частни дарители и на завещания. МВРНЗ също е правило опити да проучи всестранно населението на родопската област. Въпросът за помаците е бил подлаган на служебни проучвания неколкократно до 1937 г., но те са имали повече инцидентен характер, като повод за тях са служили обикновено служебни рапорти на военното министерство. През 1937 г. тогавашният министър на вътрешните работи Иван Красновски възложил на Панчо Дорев да изготви доклад за държавната политика, която трябва да следва тази посока. На практика нищо особено не било постигнато след предаването на доклада. През същата 1937 г. била свикана конференция на длъжностните лица, която да обсъди всестранно мерките, които трябвало да се вземат за уреждането на помашкия въпрос. И тази конференция начертала план, но централен орган за осъществяването му не бил създаден и нещата продължили да се движат инцидентно. По-късно министърът на МВРНЗ д-р Н. Николаев възложил отново цялостно проучване на въпроса за помаците на две лица Антон Николов и Христо Василев, които изготвили съответно доклади. Но и този път не са взети особени мерки от страна на правителството.
В писмо от 17.05.1937 г. до министъра на просвещението, изпратено от няколко интелектуалци, а именно от околийския управител Иван Петлешков, секретаря на Смолянското архиерейско наместничество П. Маринов, директора на райковската гимназия Иван Николов, директора на райковската прогимназия Г. Василев и учителите Ат. Караманджуков от Райково и Р. Гавраилов от Смолян, се лансира идеята да се създаде дружество на помаците. То било учредено на 03.05.1937 г. В Смолян се състояло събрание, на което дошли и няколко помаци. Взето било решение дружеството да се наименува българо-мюсюлманска културно-просветна дружба “Родина”. С изключение на двамата учители Ат. Караманджуков, Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов, останалите членове на дружбата са неграмотни. Единствено Ариф Бейски имал завършен трети прогимназиален клас.
Уставът на дружеството бил утвърден под № 8120 на 09.03.1939 г. Целите на дружеството били да работи за взаимното опознаване, сближаване и подпомагане на помаците и българите в Родопската област. Да събужда и развива националното самосъзнание у българите с мюсюлманско вероизповедание. Да работи за тяхното религиозно и нравствено издигане. Да подпомага всички инициативи, които целят културното, просветното и всестранното израстване на помаците от двата пола и да култивира у тях любов към род и държава. Да ги пази от всякаква външна пропаганда. Да съдейства за стопанското и икономическото издигане на Родопския край. За постигането на поставените цели дружбата щяла да си служи със следните средства: организиране на срещи, вечеринки, представления, беседи, сказки, четения, изложби и др. Да откупува и издава книги и други печатни издания с подходящо съдържание за миналото и настоящето на Родопския край. Да бди за строгото придържане на мюсюлманите към религиозните догми и корана, който трябвало да стане разбираем за мъже, жени и деца. Да оказва помощ на нуждаещите се членове, бедни, но народностно осъзнати помаци, а така също и на молитвените домове. Да изкоренява всичко небългарско в духа и живота на помаците, като чисти чуждите елементи в нравите, обичаите, навиците, облеклото, езика и бита, които ги отделят и пречат за общото движение, единение и братство между помаци и българи. Да изучава и популяризира всичко българско в Родопския край. Да съдейства за образуването и на други подобни дружби в съседните помашки селища. Да установи контакт с всички културни дружества в царството, които работят за Родопския край и да търсят съдействието им в настоящия устав. В доклада на Б. Бонев към министъра на МВРНЗ също се споменава, че основната цел и на държавната политика по отношение на помаците била постигане на тяхното пълно национално осъзнаване, за да станат неразделна част от българския народ. За постигане на тази цел трябвало несъмнено да се мине през няколко етапа, като крайният етап при всички случаи трябвало да бъде християнизиране на помаците. За целта в Родопите трябвало да се създадат добри икономически условия, за да не се допуска недоволство от страна на помаците към стопанската политика на българската държава спрямо тях. Също така се предвиждало в помашките селища да се заселят трудолюбиви и честни български семейства, както и да се изселят във вътрешността на страната онези помаци и българи, които са станали причина за създалото се разединение. Постигането на единство между отделните етноси на даден народ било възможно при наличието на една и съща националност и множество религии, но мюсюлманството представлявало една центробежна национална тенденция. Другата причина за разединението била свързана с негативното отношение на българина към мюсюлманина, наследено от времето на османската власт. За да се почувстват помаците като част от българската нация, не било достатъчно те да се почувстват българи, необходимо било и българските им сънародници да ги приемат като такива. Трябвало да се вземат мерки за създаването на една обществена преграда между помаци и турци. Да се замени мюсюлманското облекло с гражданско като се премахнат фесовете, кюлафите, връхните дрехи, фереджетата, шалварите, яшмаците и пр. Да се заменят мюсюлманските имена с български, като се изготви закон за кръщелните имена, който да съдържа списък на имената. Трябвало да се премахнат решетките и други атрибути, които напомняли за турските къщи. Да се забранят многоженството, ранните бракове и браковете между помаци и турци. Трябвало да се изтъкне тактично малокултурността на турците с цел създаване на чувство за срам у помаците по отношение на тях. Да се организират повече светски забавления за помаците. Също така те трябвало да участват семейно в народни празненства. Трябвало да бъдат подбрани по-будни помаци и да бъдат изпратени във вътрешността на царството и след по-системна и продължителна работа с тях, да бъдат върнати обратно в помашките райони, като им се дадат определени служби. Тези, които имали положително влияние върху народностното осъзнаване на своята общност, щели да играят важна роля в осъществяването на държавния план, а онези с противоположно влияние подлежали на изселване във вътрешността.
В писмо от 07.03.1938 г. на дружба "Родина” до министъра на народното просвещение били подложени на критика издадените учебници по география за трети клас на народните прогимназии, в които вместо “българи мохамедани” се употребявало наименованието “помаци”. Дейността на дружбата от основаването ъ до пролетта на 1938 г. се изразявала в разпространението на един позив към помаците за национално осъзнаване. В него се посочвало, че те трябвало да си свалят фесовете, с което ни най-малко не се накърнявало вероизповеданието им. Този позив бил издаден по случай празника Рамазан байрам през месец декември 1938 г., а за Курбан байрам била устроена традиционна вечеринка, съобразена напълно с целите и задачите на устава. На 22.01.1938 г. във връзка със смяната на арабския език с български при богослужението, за да не се предизвикат вълнения сред населението, било взето решение да се изпрати писмо до околийското мюфтийство. В него се отправяла молба към мюфтията да напише всички молитви от петкратното кланяне в денонощието с български букви, като се запази свещеният арабски език. Тези молитви да са съпроводени с упътване за тяхното изпълнение, което щяло да бъде напечатано от дружбата и разпространено в училищата като ръководство по вероучение. През 1938-1939 г. бил издаден един позив към помаците, който ги приканвал да осъзнаят българския си произход, доказвайки това на практика, като приемат българския кожен калпак за народна шапка. Издадена била книжка първа от сборник “Родина” в хиляда екземпляра. Били организирани три традиционни вечеринки, на които била ознаменувана 100 годишнината от обесването на Салих ага, родоначалник на българското народностно осъзнаване и възраждане на родопските помаци. Подобни вечеринки са се състояли през годината и в с. Търън и Златоград, като в последния бил учреден и клон на дружба ”Родина”. През есента на 1939 г. били захвърлени всички фесове, което било следствие от съзнанието, че е недостойно да се тачат символи на робството. Членката на дружба “Родина” в гр. Смолян, Несибе Шехова отправила призив към жените да захвърлят фереджетата, които унижавали човешкото им достойнство. В отговор на апела били свалени и фереджетата. Състояла се и четвърта вечеринка, посветена на защитата на помакинята. Бил издаден и един молитвеник от околийския мюфтия Мехмед Салихов за нуждите на помаците. Бил открит и курсът по мюсюлманско богословие в Райково. През годината за мюфтия, шериатски секретар и учители по вероучение били назначавани само членове на “Родина”. Била издадена книжка втора на сборник “Родина”. Министерството на народното просвещение препоръчвало на училищните ръководства да купуват сборник “Родина” заедно с други народополезни книги. Дейността на дружба “Родина” не могла да се разрасне повече, тъй като имало само около 60 действителни и предани членове, които не само че не се увеличавали, но дори намалявали. На 08.04.1939 г. настоятелството взело решение да бъдат изключени няколко души главно поради разколебаване и за липса на активност. Един от тях бил и Хюсеин Бейски, баща на Ариф Бейски.
За кратко време в Родопите били учредени 30 дружби ”Родина” подобни на тази в Смолян, като най-рано това станало в Златоград и Девин. В рапорт на управителя на пловдивска област от 1937 г. за състоянието на областта се казва, че в златоградска околия благодарение усилията на комитета състоящ се, от шефовете на околийските служби и на постоянния им контакт с младежи помаци и по директиви на властта била образувана дружба “Родина ”, подобна на Смолянската, с чиято помощ 20 помаци се изучили в българското училище, а други постъпили в българската казарма. Същите били подготвени да работят за националното осъзнаване на младото помашко население и приобщаването му към българската държава. Навсякъде учители-българи ставали секретари
на управителните съвети или председатели на контролните съвети. Навсякъде те били главните двигатели на делото. А в списъците на членовете се повтаряли едни и същи фамилни имена. Както в Смолян така и другаде, “родинците” били предимно роднини.
В началото властите се отнасяли подозрително към дружба “Родина”, а МВРИ било категорично против нея, тъй като създавала условия за затягане на отношенията между България и Турция. Подобни позиции заемало и МВРНЗ, което изисквало от местните власти да се дистанцират от дейността на родинци, които и без това с културно-просветната си програма създавали голямо напрежение в района. В същото време поделенията на Щаба на армията виждали в лицето на родинци свои съюзници в борбата срещу развихрилата се в страната пантюркска кампания и допуснали известно сътрудничество с тях. . В същото време полицейските и военните власти не криели опасенията си, че зад дружбата стои някаква комунистическа организация, целяща промени в обществото. По едно време дори се стигнало почти до нейното закриване. Поради това родинци потърсили съдействие, като главна опора намерили в родопските културни дружества, основани в по-ранните години в Пловдив, Асеновград и София, в лицето на главните им деятели д-р Г. Чичовски, Кр. Савов и Хр. Караманджуков. Последният бил и главен инспектор в Министерството на народното просвещение. Той се ползвал с голямо доверие и му били отпускани от същото министерство годишно по 100 000 лева за дейността, която водел сред помаците. Освен това МНП се обърнало към МВРНЗ със съвет да бъдат мобилизирани околийските управители, кметовете и заместник-кметовете, които да следят и подпомагат “родинското” движение. В същото писмо се съдържало и признанието, че “Родина” е създадена с помощта на органи на МНП. На 19.06.1939 г. Всебългарският съюз “Отец Паисий” предложил на дружба “Родина” да стане негов член. На 21.06.1939 г. дружбата приела и станала сборен член на съюза. В писмо от дружба ”Родина” гр. Смолян до Всебългарския съюз “Отец Паисий”, гр. София от 02.09.1939 г. се съобщава за материалите, които са подготвени за сборник ”Родина”. В тях се описвал животът на най-просветената част от помашкото население и на тая част, която възприела възродителното движение. Не се споменавало за по-голямата част от помаците, които били враждебно настроени към родинци, смятайки ги за отцепници. В почти всяко село в Родопите имало лица и семейства с османотурско съзнание. По онова време тия лица ползвали значителни облаги, давани им от османската власт. Те не можели да забравят благосъстоянието и влиянието, на което са се радвали в миналото и приемали най-болезнено всяка проява на българщина. Един от тях бил хафъз Ариф Агушев от с. Могилица, който си накупил имоти в Истанбул. Пречка за развитието на делото започнато от родинци, било и поведението на местното българско население, което смятало, че помаците са неспособни за напредък и развитие. Те смятали, че просвещението на помаците щяло да лиши страната от добри физически работници. По това време държавната власт, представлявана от хора зле осведомени за дейността на дружбата, също щ създавала пречки. Така например по това време един вече бивш околийски управител ги нарекъл “сбор от хаймани” и изпратил доклади до своите по-висши началници с неблагоприятно за “Родина” и нейните ръководители съдържание. Той търсел също най-различни поводи, за да преследва членовете на дружбата. Особено характерен е случаят, станал през зимата на 1938 г. Няколко млади родинци скъсали фесовете на свои противници и околийският управител се намесил активно в защита на потърпевшите и подложил на преследване деятели на “Родина”. При друг случай полицай в Девинско нанесъл жесток побой на един от най-големите активисти на дружба “Родина” Хюсеин Якубов. Но имало и държавни чиновници, които допринасяли за изграждането, запазването и развитието на дружбата. Клон на Всебългарския съюз “Отец Паисий” бил създаден и в с. Райково, Смолянско, а уставът му бил утвърден със заповед от 24.01.1939 г. Освен в това село и на други места в Родопите са били създадени подобни клонове. Такъв например бил открит в с.Лъжене, Пещерска околия на 17.02.1940 г. В помещението на читалището се събрали: Борис Тодоров Кутрянски, Герасим Попов, Кръстю Панов, Лазар Г. Колчачов, Мустафа Шарков, Георги Стамболов, Мойсей Праматаров, Иван Д. Масларов и представители на читалището “Паисий Хилендарски”, на Ловно-стрелческата организация “Сокол”, с. Лъжене. Уставът бил утвърден на 26.08.1940 г. съгласно чл.5 от закона за държавния надзор върху дружествата и учрежденията. Всебългарският съюз “Отец Паисий” работел за усъвършенстване на самосъзнанието на българския народ, за запазването и затвърждаването на националните му добродетели и за защита на народностните права на българите, където и да живеят. За да постигне целта си,
Всебългарският съюз “Отец Паисий” работел за единомислието между българите и за формирането на правилно становище по обществените въпроси. Грижел се за запазване честотата на народните обичаи, вяра и език. Противодействал на течения, които застрашавали народното единство. Издавал и разпространявал книги и друга литература. Устройвал публични събрания и сказки. Грижел се за запазване на народните паметници.
Дружба “Родина” имала добри отношения и с Родопското културно-просветно сдружение. Това става ясно от писмо от 16.04.1939 г., в което бил поканен председателят на дружба “Родина” на традиционна дружествена вечеринка, която щяла да се състои в салона на военния клуб.
На 25.10.1939 г. главният инспектор П. Иванов призовал директора на полицията да изпрати опитни полицаи, които да разкрият противобългарската организация на помаците в с. Могилица, Смолянско, родното село на Агушеви. Тези организации поради натиска на властите подтиквали помаците към изселване. Така например в писмо от 15.02.1939 г. от околийския управител на Пещера Д. Трендафилов до главния секретар в МВРНЗ се съобщавало, че имало много постъпки от помаци за издаване на паспорти за изселване. Д. Трендафилов попитал, дали в окръжната заповед под “турци” следвало да се разбират и помаците. Също така той молел за разпореждане и по въпроса за помаците и турците, които под предлог, че отивали временно в Турция на гости при свои близки, или по частна работа, искали да напуснат пределите на България със скритото намерение да не се върнат повече. Околийският управител се интересувал дали да ги пускат безпрепятствено, или да им се правят спънки.
Околийският полицейски началник на Златоград докладвал на 17.02.1940 г. в Пловдив, че имало избягали помаци в Турция, а други пък са направили опит да избягат, но са били заловени и върнати. Избягалите били от: с. Чакаларово – 11 семейства, с. Долно Капиново – 1, с. Джерово – 1 и от с. Завоя – 1. Всички те са избягали първо в Гърция, а от там – в Турция, като някои от тях са оставили семействата си. В тази група влизали и едно семейство от с. Старцево и едно семейство от Златоград. През 1939 г. те направили опит да избягат в Гърция, но били хванати и след десет дена били върнати от гръцките военни власти. По повод тяхното бягство гръцкото правителство отправило до външния министър на България нота, която обвинявала граничните власти в принудително изселване на помаците. Полицейският началник на Златоградска околия заявил, че ако областният полицейски началник на гр. Пловдив нареди, ще бъдат изселени в Турция останалите членове на семействата, както и двете семейства от Старцево и от Златоград, което било желателно, но имотите им щели да бъдат конфискувани и продадени за сметка на държавата. Ако бъдат изселени във вътрешността на страната, държавата трябвало да поеме грижата за тяхното настаняване и оземляване. За тази цел, според околийския полицейски началник, те трябвало да бъдат снабдени с безплатни паспорти и да бъдат прогонени в Турция. На 03.04.1940 г. директорът на областното полицейско управление в гр. Пловдив, разпоредил да не се гонят споменатите членове, а да им се разреши да се изселят, като им се дадат безплатни паспорти. М. Каназирски, околийски управител на гр. Златоград, се обърнал към областния директор на гр. Пловдив в писмо от 11.06.1940 г. във връзка с нареждането на областния полицейски началник да бъдат пуснати свободно да се изселят за Турция 16 български семейства, като им се давали и безплатни паспорти. Според М. Каназирски това били помаци, а не турци и напомнил също, че главите на 14 от тези семейства са избягали нелегално в Турция. Според околийския управител това улеснение можело да доведе до бягството и на други лица от средите на помаците. Каназирски молел това писмо да се предаде на директора на полицията, а също и на МВРНЗ, за да му се дадат указания при това положение дали да спази това разпореждане, тъй като семейството на Халил Юсуфов Местанов от с. Чакаларово вече подало заявление за издаване на паспорт за Турция.
През годините 1928 г. и 1936 г. 73 семейства от с. Градешница са изявили желание да се изселят в Турция. От тях единствено не успяло да се изсели семейството на Мустафа Керимов Османов, което се състояло от съпруга, двама сина и две дъщери, както и семейството на Али Алиев Юмеров, състоящо се от съпруга и две дъщери. Причината за това била в турската легация, която не дала разрешение за това. Освен през споменатите години изселване на помаците от Ловешко имало и през 1938 г., като това продължило до 1944 г. Преминаването им в Турция ставало чрез кораби, които тръгвали от пристанището на гр. Варна.
Помаците в периода от началото на Втората световна война до 1944 г.
Ръководството на дружба "Родина" на 03.01.1940 г. отправило до околийския управител писмено оплакване от редакцията на в. “Родопска мисъл” , в който се използвали наименованията “помак” “ахрянин” вместо “българин мохамеданин”. На 11.01.1941 г. се състояла вечеринка и били раздадени малко помощи на бедни жени за закупуване на облекла. Група родинци направили обиколка на източните райони на околията и провели акция за хвърляне на фереджетата. Били образувани и някои нови дружби в селата Чепеларе, Забърдо, Неврокоп и др. Най-активна сред тях се очаквало да бъде Чепеларската, която още през настоящата есен издала специален позив до населението в района за опомняне и сътрудничество. През този период държавните и обществените институции започнали да оказват съдействие на родинци. През зимата на 1941 г. дейността на смолянската дружба "Родина" се изразила само с една вечеринка, организирана от възпитаниците на курса в Райково, на която били разяснени погрешните схващания за смесените бракове с другородци. От името на целия пирино-родопски край било изготвено и подписано изложение до правителството. То било връчено от нарочна делегация с молба за съдействие при смяната на имената, което и станало в цялата Смолянска околия. Очаквало се през 1943 г. помаците в целия Родопски регион да бъдат със сменени имена. Била образувана и нова дружба в с. Дряново.
Според някои длъжностни лица било необходимо да се създаде държавен орган, който да контролира дейността на различните дружества и държавни власти за по-правилното и по-бързото разрешаване на помашкия въпрос. Христо Караманджуков, уредник на списание “Родопа” направил предложение до министър председателя този държавен орган да нареди на общините и по-низшите и по-висшите държавни власти да проявяват по-голямо доверие към съществуващите дружби "Родина" и техните членове и да ги подкрепят морално и материално. Според доклада на Ариф Садъков до министъра на МВРНЗ от 25.02.1942 г. , държавният орган трябвало тактично да събира информация, свързана с османското наследство сред помаците. Освен това неговата дейност трябвало
да бъде свързана с постепенното ликвидиране на това наследство. Държавният орган трябвало да уреди проблема със собствеността и ползването на земята в Родопите, с цел тамошното население да се закрепости към земята, а също така да се пресече пътят на спекулата с тези имоти. Този орган окончателно трябвало да реши въпроса за религията, религиозния брак, наследството и пр. в духа на здравите български традиции. В доклада на Б. Бончев относно разработването на един план за държавната политика спрямо помаците, разискван на заседание на министерския съвет на 29.04.1942 г. и отбелязано в протокол № 55, се споменава за създаването на служба при директора по народностните работи при министерството, като трябвало да се учреди и нарочна служба за помаците. Към пловдивския и старозагорския областни директори трябвало да се назначи по един инспектор за помаците със задача да следи за правилното прилагане на мерките, свързани с държавната политика от органите на администрацията. В Смолян да се открие Родопски културен институт, начело с директор, назначен от министъра на МВРНЗ. Този институт да има секции във всяка от околиите, населени с помаци. Мрежата на института щяла да бъде ръководена от министерството и областните органи. Дейността на института трябвало да бъде предимно културно-просветна, като зад нея ще се крие държавна политическа мисия. Ръководните му органи трябвало да бъдат добре подбрани, добре платени, с високо национално съзнание и здрав морал. Институтът щял да има редица пропагандни функции. Предвиждало се той да организира редовни конференции, които да подготвят местното чиновничество по този въпрос. Читалищата в родопския край трябвало да бъдат свързани с Родопския културен институт. Българо-мюсюлманските културно-просветни дружби "Родина" трябвало да бъдат насърчавани материално, подпомагани и обучавани под надзора на Родопския културен институт.
Министерският съвет на 29.04.1942 г. одобрил идеята за оформяне на постоянен комитет, съставен от длъжностни лица, който да се занимава с всестранното проучване на помашките проблеми, да координира всички инициативи, свързани с проекта за бъдеща работа. Комитетът трябвало да бъде към МВРНЗ и под негово ръководство. Бил одобрен следният състав на постоянния комитет: от централната служба на МВРИ – министърът д-р К. Сарафов, от МВРНЗ – директорът Б. Бончев, от щаба на войската – майор Чалъков, от МП – началникът на гражданския отдел С. Стефанов, от Дирекцията на националната пропаганда – началникът на отдела за практическа пропаганда В. Спрострaнов, от областните дирекции – директорът на пловдивска област Д. Русев, директорът на старозагорската област Б. Конев, народните представители от избирателните колегии, населени с помаци – Иван Русев, д-р Петър Кьосеиванов, Сирко Станчев, д-р Никола Минков, Лазар Попов, Иван Батембергски, д-р Дуров и Илия Славков. Освен упоменатите членове, МВРНЗ можело в определени случаи да привлече в комитета и други лица, в качеството на съветници. МВРНЗ също започва да играе важна роля, като издава строго поверително нареждане до околийските управители за оказване на съдействие на дружба "Родина" и за образуването на подобни дружби във всички помашки села.
Държавен контрол по това време се упражнявал и по отношение на религиозните институции и техните ръководни органи. Така например на 23.04.1940 г. на главния секретар д-р А. Ангелов и главния инспектор П. Иванов било разпоредено във връзка с националните интереси в Родопския край и специалната политика по отношение на помаците, да бъдат събрани много предпазливо и по заобиколен път сведения за Ариф Бейски, Хюсеин Сеферков, имам в град Смолен, и Ариф Шумаров и да се произнесат дали може първият да бъде назначен за мюфтия в Ардино, вторият – за мюфтия в гр. Девин, а третият – за шериатски секретар в Смолян. След като се установило, че лицата са подходящи с оглед националните интереси, те били назначени, както и включени към БМКПД "Родина" като духовни учредители. Това става ясно от едно изложение на БМКПД "Родина", гр. Смолен до министъра на МВРНЗ от 12.06.1941 г. То било съставено от духовните учредители на дружеството, а именно: Ариф Бейски – ардински мюфтия и председател на дружба "Родина" в Смолян, Хюсеин Сеферков – девински околийски мюфтия, Ариф Шумаров от с. Ухловица, ардинска община – шериатски секретар в Смолян, Мехмед Дервишев – имам в с. Търън и преподавател в духовното училище в с. Райково и Махмуд Идризов – имам в село Диамандово и деятел на дружба "Родина" в същото село. Те молели държавните власти да им окажат пълно съдействие и да се доведе до край поетата акция за изхвърлянето на фесовете и фереджетата, което да стане повсеместно, както в старите, така и в новите земи. Облеклото на помаците да се замени с българска народна носия. Да се забрани поздравът на какъвто и да е било друг език, освен на български. Да се забранят браковете между помаци и турци. Да се дават навсякъде български имена на новородените, а също така да се премахнат формалностите при смяна на имената с български. Да се поставят за имами и мюфтии само помаци, предани на държавната власт. Да се вземат мерки за прогонването или изселването в старите български области на всички подбудители и пропагандатори. Цялото възродително движение да се поеме от специален български държавен орган или учреждение. Да се скъсат всички връзки с турската мюсюлманска общност. Да се въведе специална програма за издаване на книжнина за помаците от рода на сборник Родина и др., които да се разпространяват сред младото поколение и всички любознателни среди. Също така, за да се намали турското влияние, се предвиждало коранът и другата религиозна литература както и проповедите по време на петъчната и байрямската молитва да се четат на български, а не на арабски език. През 1941 г. – 1942 г. МВРИ не дава разрешения на хафъз Салих Мехмедов и Мехмед Керимов от с. Пловдивци (Смолянско) да продължат обучението си в по-горните курсове на НЮВВАБ, поради това, че са помаци. Също така разрешение не получили и хафъз Шукри Салиев от Мочура (Смолянско), Зия Арифов Османов от с. Черничево (Крумовградско), Хюсеин Ахмедов Хюсеинов от с. Могилица (Смолянско) и др.
Златоградският окръжен мюфтия Хасан Ехледов със заповед от 10.06.1942 г. наредил на имамите в Златоградска околия да разгласят и препоръчат на всички жители на своя района да регистрират новородените си деца само с български имена, като им бил раздаден списък с имената, а също така се посочвало и равногласието на българските имена с някои арабски и турски имена. Мюфтията обяснявал също, че по този начин не се накърнявали религиозните чувства и че национален дълг на всички било да вземат присърце това толкова важно и наложително начинание в интерес на българщината.
В края на 1942 г. Смолянското мюфтийство било отделено от Главното мюфтийство в София, а към него се присъединили и околийските мюфтийства в Ардино, Девин, Златоград, Велинград, Гоце Делчев и Ксанти. За смолянски мюфтия бил назначен Мехмед Дервишев (Светослав Духовников).
БПЦ насочила вниманието си към помаците през 1939 г., две години след като била създадена БМКПД “Родина”. Първоначално БПЦ била оставена на заден план поради две основни причини. Първо, организаторите не са си поставяли за цел християнизирането на помаците, това все още била само далечна перспектива. Второ, те са се пазели и не са работели открито с БПЦ, за да не се злепоставят пред местното население, което все още помнело събитията, разиграли се преди две десетилетия. Макар и временно изолирана, църквата си поставила за цел да даде свой принос към този процес. Този въпрос възникнал след като пловдивският митрополит Кирил обърнал към ръководството на БПЦ с призив да се заеме с покръстването на помаците, като се обосновал със съществуването на отделни случаи на приемане на християнството. Той бил информиран за това от местните енорийски наместници, които давали някои препоръки. Ардинският енорийски свещеник Иван Попниколов например предлагал след като се покръстят, една част от тях да се заселят в местности, където живеят българи, за да не бъдат тормозени от останалите мюсюлмани. Подобни идеи е развивал и смолянският архиерейски наместник Тодор Ангелов. Основавайки се на подобни съвети, както и на свои лични наблюдения, през 1940 г. пловдивският митрополит Кирил съставил един подробен план, наречен “ Мерки за пълното побългаряване на Родопския край и на помаците.” Този план никога не е бил обсъждан в Св. синод официално. По това време БПЦ е била ангажирана с възстановяването на българското църковно настоятелство в новоприсъединилите се земи – Добруджа, Македония и Беломорието. Пловдивската митрополия постоянствала в своята мисионерска дейност и дори на 11.09.1941 г. дори издала окръжно № 7518 до енорийските свещеници в епархията, която установявала ред за приемането на православието от мюсюлмани и др. В резултат на тези мерки, както било отчетено по-късно, православието приели 59 мюсюлмани, от които 31 били помаци.
Пловдивската митрополия с подкрепата на българските управници всячески се опитвали да приобщи помаците към българската нация, като ги лишавали от хранителни продукти, възползвайки се от факта, че през този период тези продукти, както и облеклото и горивата, се продавали с купони и народът изпитвал голямо затруднение при набавянето им. Това се доказва и с протокол № 42 на Министерския съвет, който е с дата още от 30.03.1937 г., където пише, че били отпуснати 5 000 000 лв. с второ постановление, които след това били одобрени с царски указ от 09.04.1937 г., публикуван в Държавен вестник, бр. 80 от 13.04.1937 г. Със заповед на МВРНЗ било разпоредено да се закупят и разпределят на гладуващото население в Пловдивска област следните количества царевица: за Девинска околия – 45 000 кг., за Неврокопска околия – 150 000 кг., за Панагюрска околия – 45 000 кг. и за Пещерска околия – 15 000 кг. Разпределението на отпуснатото количество храна по общини трябвало да се извърши от комисия в състав: околийски управител, околийски агроном, данъчен началник и представител на Дирекцията за закупуване и износ на зърнени храни. При разпределението комисията трябвало да даде предимство на селищата с най-нуждаещо се население. Комисията трябвало да изпрати протокола на областния инспектор по обществените грижи в Пловдив за становище, а след това – в министерството за утвърждаване. Храната трябвало да се раздава срещу труд, като на всеки явил се на работа обикновен работник му се отпускали по 15 кг. храна, а на всеки каруцар – по 40 кг. Изключение можело да се прави само за болни и неработоспособни.
Действията на административните и военните власти спрямо помаците също накърнявали религиозните права на населението в Родопите. Така например от 11.06.1940 г. се съобщава за акции в граничните зони на Родопите, за свалянето на фесовете и фереджетата. Те били организирани след края на петъчното богослужение, когато стеклите се в джамията от околните села и колиби помаци се прибирали по домовете си. Те били причаквани от предварително поставени военни патрули, които знаели откъде ще минат и били откарвани в читалищата или училищните салони. След като насилствено били събирани вкупом мъже, жени и деца, пред тях заставал български офицер, който обяснявал с подробности, че те не са никакви турци, а са чисти българи и, че езикът, който говорели, е по-чист от този, който говорят българите, че никой не им забранява да изповядват мюсюлманската вяра, но бидейки от български произход, те не бивало да се поддават на турската пропаганда. След това офицерът предлагал фесовете и фереджетата да се свалят. Тези, които се противопоставяли, били заставяни насила да се подчинят. При така създалото се настроение и за да не бъдат малтретирани, повечето се подчинявали на нарежданията и подканвали сами жените си да свалят фереджетата. На жените било позволено да слагат кърпи, които да покриват само косите им, но не и лицата. Този начин се практикувал последователно и системно в различните околии на пограничните зони на Родопите. Пограничните военни власти, които провеждали тези акции, са се сблъсквали с голямо противодействие от страна на местното население, което било под влияние на имамите. Спрямо тях властите взимали най-строги мерки, целейки по този начин да овладеят този процес. В Златоградско имало последователи на крайния османски фанатизъм. Имало случаи, когато помаци не желаели да се подчинят на властите и забягвали сами или със семействата си в Гърция и от там – в Турция. Това се случвало често в Златоградска околия. Отношенията между военните и дружба "Родина" особено се задълбочили, след като на 26.02.1942 г. Дружеството на запасните офицери в гр. Смолян поканило членовете на дружба "Родина" на традиционна вечеринка, която щяла да се състои на 15 март в салона на военния клуб.
Директорът на изповеданията в доклад от 13.09.1940 г. съобщава, че някои административни органи в района с помашко население били яростни привърженици на идеите и проповедите за бързото и пълно народностно осъзнаване на помаците. Те се стремели да подражават твърдо на членовете на БМКПД "Родина", гр. Смолян. Било установено, че там жените били насила заставяни да хвърлят фереджетата си, а мъжете – фесовете и чалмите си, без да се държи сметка за религиозните традиции на населението. Освен това натиск за фесовете и чалмите и се упражнявал върху имамите и мюфтиите. Така например местният мюфтия на град Девин бил предупреден, ако не искал да си има неприятности не бивало да се явява в джамията с фес и чалма. Д-р К. Сарафов от дирекцията на изповеданията помолил министъра на МВРНЗ да нареди да се проверят споменатите от него факти и ако те се окажат верни, да се внуши на съответните административни власти, че те са длъжни да проявяват повече разбиране към провеждането и изпълнението на съответните мероприятия. Също така настоявал да разпореди на съответните органи да избягват нетактичните и брутални мерки, за да не се даде повод за нежелателни прояви от страна на фанатизираните слоеве сред помаците. Ако целта била да се премахнат фесовете и чалмите от носията на помаците, то според министъра трябвало да се разреши поне на мюфтиите и имамите да ги слагат, както вътре, така и вън от джамиите.
Х. Караманджуков, уредник на сп.”Родопа” от името на помаците родинци се обърнал към министър-председателя като споделил мнението, че проблемът с поставянето на български имена на новородените деца можел да се реши, ако кметовете на общините, в които живеят помаците, били заставяни да не разрешават да се записват с мюсюлмански имена. Също така трябвало да се намалят съдебните разноски и да се улесни преименуването на помаците, които изявявали подобно желание. Освен това трябвало да се забранят браковете между турци и помаци. БМКПД "Родина" подържала добри контакти с правителствените кръгове. Смяната на имената била посрещната с пълно съгласие от страна на държавата. Особено показателна в това отношение е вълната от 1942 г., когато били сменени и над 300 турски имена на селища, предимно в наскоро присъединената към България Южна Добруджа.
След като в началото на 1941 г. Ариф Бейски пръв дал пример, като сложил българското име Малинка на своята новородена дъщеря, той бил последван и от другите родинци из Родопите. Изложението за искане на улеснение при смяна на имената било връчено от нарочна помашка делегация, която отишла през месец март 1942 г. в София. В отговор на всичко това правителството взело мерки и на 08.07.1942 г. Народното събрание приело закон за улесняване на процедурата за смяна на помашките мюсюлмански имена с български, който бил публикуван и в “Държавен вестник”. На 18.07.1942 г. в Смолян се състояло събрание на дружба "Родина" , за да се установи реда за смяната на имената на помаците. Със заповед на околийския мюфтия Мехмед Дервишев от 22.07.1942 г. всички жители на околията трябвало да си сменят имената. Той се обосновал с царския указ № 112, публикуван в “Държавен вестник”, бр. 147 от 08.07.1942 г., в който се казва, че на всички лица от български произход им се разрешавало да си сменят чуждите имена с български.
По линия на дружество "Родина" и с енергичното съдействие на органите на властта започнала насилствена акция за смяна на имената и за промяна на носиите и вместо да бъдат спечелени, тези хора се отчуждили още повече. Помаците били лишавани от дажби, късани им били булата, фереджетата, фесовете по улиците и мегданите, били уволнявани служителите с непроменени имена. Така например в писмо на дружба "Родина" , гр. Смолян от 10.11.1942 г. до директора на Националната пропаганда в София, се настоява да се разпореди на началниците на всички учреждения и обществени служби да не бъдат назначавани помаци с непроменени имена, а назначените вече да бъдат преименувани. Такива например имало в околийското инженерство в с. Чепеларе, в пловдивското военно окръжие, в училищната инспекция в гр. Смолян, в курса по мюсюлманско богословие в с. Райково, в дирекцията за храноизноса в гр. София, в общинското управление в с. Забърдо, Асеновградско и др.
До 22.09.1942 г. били подадени 60 000 молби за смяна на имената. Българските имена, с които молителите за напред искали да се наричат, били Борислав, Светослав, Горан, Младен, Живко, Здравко… Един Мехмед от Загражден дори се нарекъл Бойчо Огнянов. Освен такива, имало и молби за връщане на мюсюлманските имена, тъй като подписите под молбите за смяна на имената били сложени с насилие. От Давидково били подадени 28 такива заявления, но само 6 били приети в съда, от Лъжба (Баните) – 19 и нито една приета в съда. От Лясково (Вишнево) – 8, с приета само една молба. Върху почти всички заявления имало резолюция, че ако не е било образувано дело, молбата се отхвърля. Много молби не били уважени, защото хората били неграмотни и ги е подписал някой друг.
На 08.10.1942 г. МВРИ изпратило поверително писмо до кметовете на Бял извор, Давидково и Загражден с предупреждение да не се използва насилие, защото имало такива сигнали. В доклад от 28.05.1942 г. до областния директор на Стара Загора се споменава, че имената на всички жители на село Тихомир, Крумовградско били сменени. Според околийското управление в Крумовград при смяната на имената не били налагани никакви глоби, нито каквито и да било принудителни мерки. В селото били взети мерки за ограничаване на заразата от петнист тиф. Областният съвет по хигиена наложил такса за хигиенизация, която местното население свързало с промяната на имената. По същото време в Богутево полицейският началник на Асеновград, с пистолет в ръка и заредена картечница, заставял хората да си сменят имената. В Златоград полицията наредила да не се дават купони за храна на онези, които не са си сменили имената. През 1942 г. след като Хасан Реджебов Азизов от с. Сепед махала (Кошица) преименувал новороденото си от Хайри на Симеон, кметът Томчев се смилил над него и му дал бележка за допълнителна дажба от брашно и за новороденото. За известен период официалните документи се издавали с двойни имена, а протоколите от заседанията на “Родина” били подписвани също по този начин. По-късно мюсюлманските имена изчезнали.
През пролетта на 1942 г. жителите на с. Сепед махала били събрани пред джамията и им били представени младите Хюсеин и Фатме Хатибови в новите облекла, които трябвало да носят селяните. На следващия ден бил организиран безплатен трудов ден с цел да се види с какви дрехи ще дойдат селяните. Помаците оказвали постоянна и твърда пасивна съпротива и фереджетата и фесовете постепенно започнали да се завръщат. 1942 г. е повратна в дейността на движението "Родина". Едновременно с подетото преименуване на помаците, настъпила криза и в самото движение. Замяната на методите на агитация с административно-принудителни мерки предизвикала негативна реакция в помашкото население, което не одобрявало още от самото начало дейността на родинци.
В доклад на Ариф Садъков до министъра на МВРНЗ се предлага, след като се приключи със смяната на имената в Родопите, да се създадат БМКПД "Родина" и в останалите български територии, където живеят помаци. Според него до 1942 г. те живеели в следните райони: Девинско – 30 села, Момчилградско – 13 села, Златоградско – 26 села, Смолянско – 32 села, Ардинско – 24 села, Ксантийско – 6 села, Гюмюрджинско – 34 села, Скопско и Тетовско – 9 села, Малешевско и Куманско – 14 села, Битолско – 10 села, Охридско – 8 села, Правешко и Кавалско – 7 села, Драмско – 31 села, Неврокопско – 74 села, Разложко и Горноджумайско – 13 села, Петричко и Мелнишко – 6 села, Демирхисарско и Серско – 2 села, Велешко и Дойранско – 3 села, Тиквешко – 27 села, Воденско и Ениджевардарско – 29 села, Тетевенско, Луковитско и Белослатинско – над 18 хил. души, Голобърдско (Албания), обл. Гора (Косово), Източна Тракия и Анадола – над 100 хил. Души.
Тази кампания, както от страна на БМКПД "Родина" , така и от страна на църковните, административните и военните власти, била прилагана до 1944 г. С взетите на конференцията от 16.04.1947 г. решения от Дирекцията на вероизповеданията при Министерството на външните работи се сложило край на съществуващите дружби "Родина". Организацията била обявена за фашистка, а членовете ѝ били подложени на репресии. Отново били върнати мюсюлманските имена на помаците ѝ било разрешено богослужението на арабски език.
Образователната политика спрямо помаците в България до Петия конгрес на БКП от декември 1948 г. била доста противоречива. От една страна се провеждала мащабна чистка на учителския състав от “фашистки елементи”, но в същото време част от този тип преподаватели запазили местата си. За да бъдат мотивирани помаците да изпращат децата си на училище, първоначално преподаването по коран и вероучението се запазили, но изучаването на религиозни предмети от задължително станало факултативно, а по-късно било и премахнато. В тази ситуация съществуването на училището в с. Райково било поставено под въпрос. Последният му директор Светослав Духовников бил арестуван. На 11.10.1944 г. във връзка с новата политическа линия от името на Отечествения фронт била отправена молба до просветния министър за закриването на курса. Новият смолянски мюфтия подкрепил тази идея. Според него възпитаниците нямали нужната подготовка за имами. И краят на прословутия курс дошъл със заповед от 26.12.1945 г.
През 1942 г. за кмет на с. Галата бил назначен Али Муков. Той бил жител на с. Български извор, но бил женен в с. Галата. По негово време в Галата били направени двата централни пътя, които преди това били тесни улички. Били построени мостове и първия етаж на училището. Жителите се снабдили и с водосточна мрежа. Всичкото това било направено с негови средства и с труда на селяните. Кметът също така отпускал помощи на бедните и на учениците. По негово време бил въведен и ред сред жителите на селото. Тези, които биели и изневерявали на жените си, били наказвани лично от него. На 12.09.1944 г. петнадесет души партизани го арестували в името на партията. Сред тях били Никола Врачев, Георги Милчев, Митьо Нешев и др. Официалната версия за неговото арестуване било обвинението, че е бил адютант на цар Борис ІІІ, тъй като се говорело, че лично царят го е посетил в дома му в с. Български извор. Истинската причина била свързана с имуществото, което притежавал. Негова била единствената кръчма в с. Галата, както и една пивоварна и сушилня. Няколко жители от с. Галата, сред които са били Мехмед Хасанов Махмудов, Али Махмудов Хюсеинов, Дикмен Ибов Юмеров и др. се опитали да спрат партизаните но не успели. Той бил откаран в Гложене, където бил измъчван и убит.
Останало неизвестно къде бил погребан. Жителка на с. Гложене на име Куна Иванова Резакова била свидетелка на мъченията, на които той бил подложен. Тя добре познавала Али Муков, тъй като била родом от Български извор. По късно семейството му било изнудвано, имуществото – конфискувано и дори бил направен опит за опожаряване на къщата му в Български извор, но това било осуетено от един негов съсед българин. До края на 80-те години на XX в. за чисти помашки села в Ловешко са се смятали Галата, Градешница, Глогово и Бабенци.
Директорът на Пловдивска област Драголов на 25.04.1940 г. съобщил, че на 22 срещу 23 през нощта 14 помашки семейства от селата Могилица и Буково, Смолянско са избягали в Турция. През годините 1940 – 1944 от България в Турция се изселили общо 15 хил. семейства (помаци, турци и др.).
В Македония и Косово две учебни заведения се ползвали със значителен престиж: медресето “Иса бег” в Скопие и голямото медресе “Крал Александър I”, също в Скопие създадено през 1925 г. Това учебно заведение разполагало с един изключителен преподавателски колектив, тъй че без съмнение можело да се каже, че било най-добрата мюсюлманска образователна институция на Балканите преди Втората световна война. Проучванията през последните няколко години сочат, че в района на Голо Бърдо, Албания живеели торбеши в 21 села, а в македонската му част са шест. В района на Кукърска Гора в Албания имало 10 села с горани, а в Призренска Гора в Косово – 19 села. В района на Жупа, пак в Косово, селата на жупаните били 15. През Втората световна война Албания, Косово и западната част на Македония, която влизала в Югославия, били под италиански протекторат, а останалата ѝ част била присъединена към България. Италияно-албанската държава провеждала политика на системна дискриминация и тотална етническа асимилация по отношение на цялото неалбанско население и по-специално към торбешите. Първата стъпка към албанизацията била заповедта на МВР, която въвела забрана на наставките във фамилните имена “ик”, “ски” и “ов”. Те били третирани като остатъци от политиката на стара Югославия. Така за служебна употреба била позволена единствено албанската форма с наставки “и”, “а” и “у”. В албанизацията се включили и училищата, в които се учело единствено на албански език, а такива били открити във всички села, населени с торбеши. За учители били назначавани лица от вътрешността на Албания, с което се целяло те да възпитават децата в духа на фашистката идеология. В обществените сгради и на публичните места било забранено да се употребява друг език освен албански. Също така били организирани и курсове за изучаване на албански език.
Според Х. Караманджуков, който направил обиколка из Македония през 1942 г., след като областта била присъединена към България във Втората световна война, помаците там силно намалели в резултат на емиграционните процеси. Според него през 1942 г. в Македония помаци и торбеши живеели в селата Долно Количане, Държилово, Елхово, Латаруш, Умово, Цветово – Скопско; Горно Врановци, Мелница – Велешко; Росоман, Долни, Вишня, Вествица – Кавадарско; Дисан, Геслица, Корешница, Вешия, Темник, Пепелище, Пръжден, Тиметик – Негитовско; Търботивине, Габрово – Кочанско; Търновци – Битолско; Требино, Дряново, Преглави, Пластинина, Борино, Дебреще, Челопеци, Лисичане – Бърдско и в селата на изток от р. Вардар в Цареволско – Царево село, Звегор, Град, Вирче, Треботивище, Стар истевник, Цръвник, Разловци и др.
След като властите започнали да установяват българска администрация в Западна Тракия, те открили, че там живеят множество помаци, на които като на своя бъдеща етническа опора. През 1942 г. в Западна Тракия помаците населявали следните села: в Гюмюрджинска околия – Состие, Кюндере, Кесара, Фолеа, Генети, Мирана, Салмони, Нимфея, Катомитиас, Аномитикос, Меглиада, Саранина Меглиада, Керхос, Вирсани, Хлой, Анокомби, Есхон, Рогада, Катовирисин, Кили, Карадомос, Смигади, Миртиски, Мелишека; в Ксантийска околия – Вълканово, Ясъйорен дере, Пашевик, Стаматско, Коюнкьой, Гьокчебунар, Измик, Кърмахала, Егнила, Кочина, Басойково, Агварджик, Синиково, Козлоджа, Демирджик и Теотоково. За да осъществят своите бъдещи планове, управниците решили да изготвят програма за просветна дейност сред помаците. На 25.02.0942 г. в излизащия в Дедеагач вестник “Беломорец” се появило съобщение, че МНП е открило вече училища и в най-малките помашки села. Това било направено за да бъде изградено българско самосъзнание у помаците.
До 1917 г. в Гърция, в гр. Кавала е имало едно медресе където са постъпвали от различните села в Родопите, а по-късните сведения, които са от 1933 г., сочат за една гимназия в Гюмюрджина, а в другите се прилагали стари методи на обучение. На 08.10.1943 г. със заповед на министъра на МНП Б. Йоцов, съгласно чл. 343 от закона за народното просвещение, било открито четирикласното духовно училище за помаци и турци “Медресе-и-Алие” в гр. Гюмюрджина. Училището давало на учениците прогимназиално ( руждие ) и духовно образование. В първи клас се приемали ученици, завършили начално училище, или издържалите изпитите за начално училище пред специална комисия. Завършилите курса добивали право да учителстват в турски частни начални училища в царството и да заемат длъжността имами, хатиби и мюезини при молитвените домове.
На 08.04.1942 г. от МВРНЗ бил утвърден уставът на откритото в Гюмюрджина читалище “Просвета”. Целта на читалището била да събужда у населението на града интерес към книгата и да способства за неговото научно, нравствено и интелектуално издигане. Читалището поддържало безплатна читалня и библиотека. Освен това през празниците, неделните дни и вечерно време тук се организирали публични сказки или литературни четения. Изнасяли се литературно-музикални и други програми. Също така на големите народни празници се организирали забави, имало театрални представления, кино прожекции и др.
След като Беломорието било вече окупирано от българските войски, за мюфтия на Ксанти бил назначен Ариф Бейски, вече като Камен Боляров, който изиграл активна роля при смяната на имената на помаците в южните части на Родопите с помощта на полицията. Според Камен Боляров, който на 16.03.1943 г. отправил писмо до председателя на Рило-Родопския съюз Сирко Станчев, в което обяснявал, че за да можело и в Беломорието помаците да се приобщят, непременно трябвало да се назначи в мюфтийството на Гюмюрджина подходящ за целта човек. И ако той не бъде назначен за мюфтия, то ще се наложи веднага да бъде уволнен шериатският секретар, който бил турчин. Подходящ за неговото място бил Вихър Изворов (Махмуд Идризов), който по това време бил имам в с. Диамандово, Ардинско. Този човек трябвало да издири помаците и да бъде в постоянен контакт с тамошната младеж. По това време промяната на имената в общините Атмаджанска и Ясъйорендеренска, Ксантийско почти приключила.
След 09.09.1944 г., заедно с българската администрация и войска, от Западна Тракия се изселили отново хиляди българи. По родните си местата обаче останали помаците, без да предприемат мерки за изселване в България. През 1946 г. Н. Вранчев издал книгата “Българите мохамедани (помаци)”, където отбелязва, че в Гърция помаците живеели северно от Ксанти, в Гюмюрджина, Драмско, Кавалско и Правешко
Изворна литература
1. Акалън,Ш., Следите на Саръ Салтук в Румелия и светата обител на Свети Наум/Саръ Салтук в Охрид., - В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите.,том ІV С., 1999.
2. Алексиев, Б., Родопското население в българската хуманистика . – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. т. І, С., 1997.
3. Ангелов, Д., История на Византия, I част, С., 1959.
4. Ангелов, Д, История на Византия, II част, С., 1963.
5. Ангелов, Д., Богомилите в България., С., 1967.
6. Ангелов, Д., Византия, възход и залез на една империя, С., 1991.
7. Асенов, Б., Нация, религия, национализъм., С., 1994.
8. Асенов, Б., Възродителният процес и Държавна сигурност., С., 1996.
9. Байчев, Б., Селото, градът, езикът в Ловешкия край, С., 1996.
10. Белдичану, И., Ватен, Н. и др., История на Османската империя, С., 1999.
11. Божинов, И., Гюзелев, В., История на Средновековна България VII–XIV, том I, С., 1999.
12. Бозов С., В името на името, С., 2005.
13. Бозов, С., Права и свободи, бр. 7-14, 1995.
14. Бюксентути, У., Малцинствената политика в България., С., 2000.
15. Василев, К., Родопските българи мохамедани., част І, Пловдив, 1961.
16. Велинов, Ал., Аспекти на българската политика спрямо българомохамеданите (1912-1944). Ипр, 2000, кн. 1-2.
17. Венедиков, Йо., Въстанието в Батак 1876., С., 1929.
18. Вълчев, А., Тъмръш, С., 1973.
19. Георгиева, Цв., Помаците – Българите мюсюлмани. – В: Общности и идентичности в България., С., 1998.
20. Григоров, В., Тюрбета, почитани от българите мюсюлмани в Средните Родопи. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. ІІ, С., 1998.
21. Груев, М. Българите мюсюлмани и кемалисткото движение в Родопите (1919-1939). – В: Модерният историк…., С., 1999.
22. Груев, М., Политическата култура на българите мюсюлмани – проблеми на прехода от традицията към модерноста. – В: Collegium Germania 4, С., 2003.
23. Груев, М., Между петолъчката и полумесеца., С., 2003.
24. Гюзелев, В. и др., Кратка история на България, С., 1983.
25. Данчов, Н. Г. и И. Г. Данчов, Българска енциклопедия, Т. І, С. 1936.
26. Дерибеев, Б., Ахридос – непознатата земя, Пловдив, 1982.
27. Дойнов, Д., Кресненско-разложкото въстание 1878-1879., С., 1998.
28. Дончев, А., Време разделно, С., 1964 г.
29. Дуйчев, Ив., Стара българска книжнина, т. ІІ, С., 1944.
30. Желязкова, Ан. – Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. ІІІ, С., 1998.
31. Желязкова, Ан., Албанката идентичност, – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том V, С., 2000.
32. Желязкова, Ан., Босненски феномен, – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том VІ, С., 2001.
33. Живков, Т., Увод в етнологията, Пловдив, 2000.
34. Иванова, Ев. Отхвърлените “приобщени” или процесът, наречен “възродителен”(1912 – 1989). С., 2002.
35. Из миналото на българомохамеданите в Родопите. С., 1958.
36. Из старата българска литература, С., 1988.
37. История на България, т. ІІ, С., 1981.
38. История на България, т. ІІІ, С., 1982.
39. Карамихова, М. и др., Да живееш там, да сънуваш тук., С., 2003.
40. Клейер, Н., Дервишките братства на Балканите с нарочен поглед към България., - В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том ІІ, С., 1998.
41. Кънчов, В., Избрани произведения., І и ІІ, С., 1970.
42. Кюркчиева, И., Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. – В: Общи Балкани – Млади автори – Първи книги., т. ІІІ, С., 2004.
43. Лимановски, Н., Исламизациjата и етничните промени во Македониjа., Скопиjе, 1993.
44. Лозанова, Г., Местните светци (евлии) у българите мюсюлмани в Родопите: понятие и разказ., В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., VІІІ, С., 2001.
45. Лори, Б. Една забравена мюсюлманска общност: ловчанските помаци. – Българска етнография, 1993, кн. 2.
46. Маринов, П. Българските мохамедани: в своето народно съзнание и възрожденското им движение. С., 1994.
47. Миков, В., Българите мохамедани в Тетевенско, Луковитско и Белослатинско. – Родина, 1941, кн. 3.
48. Миков, Л., Специфика на суфитската архитектура в България ХVІ-ХХ в. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. VІІІ С., 2001.
49. Миланов, Е. и др., Българите в Албания и Косово., С., 2001.
50. Милетич, Л., Ловчанските помаци, Б.пр. V книга, С., 1899.
51. Михаилов, С. Възродителният процес в България., С., 1992.
52. Назърска, Ж., Малцинствено-религиозната политика в Източна Румелия (1879-1885). – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. І, С., 1997.
53. Назърска, Ж., Българската държава и нейните малцинства 1878 – 1885 г., С,, 1999.
54. Неделев, Родопските помаци – Български преглед, 1895, кн. 8.
55. Никълсън, Р., Мистиците на исляма, С., 1996.
56. Овчаров, Н., Коджаманова, Д., Перперикон и околните твърдини през Средновековието., С., 2003.
57. Остроготски, Г., История на Византийската държава, Мюнхен, 1963
58. Панайотов, Л. и др., Илинденско – Преображенско въстание 1903., С., 1983.
59. Павлов, М. и др., Революционното минало на Тетевенския край, Тетевен, 1976.
60. Попконстантинов, Хр., Непокорните села в Родопските планини. Търново, ч. І, 1887; ч. ІІ, 1886.
61. Попов, К., Езиковедско – етнографски изследвания., С,, 1960.
62. Попов, К., Местните имена в Разложко. С., 1979.
63. Попович, А., Културни прояви на мюсюлманските общности на Балканите. – В: Съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., Т. ІІ, С., 1998.
64. Райчевски, С., Българите мохамедани., С,, 1998.
65. Сборник “Родина”, т. І-ІV, Смолян, 1939-1944.
66. Сибаи М., Житието на пророка Мухаммад, С., 1999.
67. Стоянов, Я., Българите мохамедани и българските турци…(1878 – 1998). – Международни отношения, 1999, кн.4.
68. Стоянова, М. и Ангелова, Ив., Към историята на дружеството “Родина” в Източните Родопи. – ИМЮБ, т. 16, 1990.
69. Хайтов, Н., Родопски властелини., Пловдив, 1974.
70. Цанков, С., Помаците – Църковен вестник, ХІІІ, N54/01.12.1912.
71. Шишков, Ст., Българомохамеданите (помаци). Пловдив, 1936.
72. Япов, П., Помаците, С., 2006.
73. Gökbilgin, M., Rumelıde Ürükler, Tatarlar ve Evlad-i Fatıhan., İstambul, 1957.
74. İnsanoğlu, E. ve sy., Osmanlı medeniyet tarihi., cilt I, İstanbul, 1999.
75. İnsanoğlu, E., ve sy., Osmanlı devlet tarihi, cilt II, İstambul, 1999.
76. Kosovski Avaz, broi 28, Prizren, petak 13, oktobar, 2000.
77. Martı, M., Fuat Balkan’ın Hatıraları, İstambul, 1998.
78. Tarih, İstambul, şubat, 2004.
79. Ünlü, N., İslam Tarihi, İstambul, 1984.
Публикувани документи
80. Арденски, В., Българските мохамедани през погледа на един полицейски инспектор. – ИДА, Т. 81, 2002.
81. Елдъров, Св., Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878-1944 г. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. т. VІІ, С., 2001.
82. Георгиев, В., Трифонов, С., Покръстването на българите мохамедани 1912 – 1913., С., 1995.
83. Документи и материали за историческото минало на българския народ., С., 1969.
84. Извори за българската история, т. ІV., Гръцки извори за българската история т. ІІІ., С., 1960.
85. Извори за българската история, т. VII., Латински извори за българската история, т. ІІ, С., 1960.
86. Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., Дружба “Родина” и възрожденското движение в Родопите 1937 – 1947. – Родопски сборник., т. VІІ, 1995.
87. Кендерова, С., Общество и наука: Османски документи за участието на Чепинския край в Илинденско – Преображенското въстание., С., 2003.
88. Кил, М., Разпространение на исляма в българското село през Османската епоха (ХV – ХVІІІ). Колонизация и ислямизация. – В: Съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., т. ІІ, С., 1998.
89. Кил, М., Свищов и района през ХV-ХІХ в. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. т. VII., С., 2001.
90. Коран: 19, 4.
91. Николова, З., Английскиът печат за Илинденско-Преображенското въстание 1903., С., 1998.
92. Турски извори за българската история, ХVІ, С. 1971.
93. Gözler,К., Les villages pomaks de LofÇa aux XIVe et XVe. Siecles les tahrir defters ottomans, Ankara, 2001
Архивни източници
Централен държавен архив (ЦДА)
94. ф. 264к – Министерството на вътрешните работи и народното здраве.
95. ф. 471 – Главно мюфтийство.
96. ф. 166к – Министерството на външните работи и вероизповеданията.
97. НА – БАН, сб. ХVІІІ, ф. 13 Териториална дирекция ”Държавен архив” – гр. Ловеч
98. ДА – Ловеч, ф. 49к Териториална дирекция “Държавен архив” – гр. Смолян.
99. ДА – Смолен, ф. 16
100. ДА – Смолен, ф. 396
Информатори
101. Юмер Льоков, р. 1921 г., жител на с. Галата, Ловешко.
102. Али Мустафов, р. 1924 г., жител на с. Кирчево, Ловешко.
103. Айше Фейзулова, р. 1938 г., жителка на с. Кирчево, Ловешко.
104. Кадри Муков, р. 1927 г., жител на с. Български извор, Ловешко
Сидхарта:
Къде може да се намери книгата.
Nedim Mehmedoski:
Mnogu vreden trud na pisatelot Husein Mehmed i mnogu korisni podatoci za citatelite,no jas bi zamolil ako moze knigata da se prevede i na makedonski i na bosanski jazik i da se distribuira na citatelite vo Makedonija i Bosna i Hercegovina. Sigurno ce ima golem broj na citateli,a posebno Pomacite vo Makedonija ce bidat mnogu zadovolni i blagodarni na avtorot.
Много полезен труд на писателя Хюсеин Мехмед и много интересен за читателите, бих помолил, ако може да се преведе на македонски и бошняшки, и да се предложи на читателите в Македония, и Босна и Херциговина. Сигурно ще има голем брой читатели, в частност помаците в Македония ще бъдат много доволни и благодарни на авторът.
Navigation
[0] Message Index
[#] Next page
[*] Previous page
Go to full version