Topic: Pазкази от Ибрахим Бялев - един помак от ЧЕЧ-а!

[ibrahim65]

ГОЛОТА   
(откъс от романа В ПОДНОЖИЕТО НА РАЯ на Ибрахим Бялев)
 Вече се замрачаваше. Яркото слънце си бе свършило работата и се  оттегляше в покоите си. След поредната пура дойде време да се подготвя  за срещата, която щеше да се състои в малък италиански ресторант с  френска кухня и най-вече се славеше с качественото вино. Съблякох се  като от майка роден и се заоглеждах в огледалото. Очите ми като рентген  заразглеждаха до най-големи подробности цялото ми тяло. Освен брадата,  всичко друго бе безупречно. С бавни и доволни стъпки влязох в банята.  Там още дълго се взирах в огледалото, но този път в него вместо мен,  виждах нея. Бе бяла. Много бяла. И още повече нежна. Дотолкова нежна, че  ме бе погълнала целия. Аз вече не бях – Аз. Дори нямах сянка или  остатък. Онзи остатък, дето не ти го иска никой и го криеш от всеки. Но  аз без нейно разрешение вече го бях поставил в ръцете й. След дългите  размисли насапунисах брадата си и започнах да я бръсна. Пред нея исках  да съм безупречен. Засмян. Отговорен. Палав. Дори глупав. Исках да съм  това, което тя желае да съм.  Когато излязох от банята, ситен дъждец валеше над града. Стрехите като  малки поточета щастливи се стичаха по сивите павета. Поседнах на  канапето до прозореца и се загледах в тях, и в тях видях нея. Като  ситен, спокоен, плодороден дъждец, като щастливи поточета, които се  вливаха в сърцето ми. На мястото на слънцето вече се бе появила  сребриста луна, а покрай нея трептяха като мъниста звездите. Под тази  сребриста светлина сякаш бях потънал в някакъв сън или транс и не исках  нищо друго, освен нейния допир, нейния мирис и поглед, нейното  присъствие и топлина. 
Ресторантчето бе малко и поместено в стара вековна каменна сграда. Откъм  вътрешността му имаше и малка градина, в която бяха поместени няколко  маси само за по двама влюбени и върху тях луната изсипваше своето  сребро. Пръв пристигнах аз и избрах масата под сребристия водопад. Щеше  да й отива много. Не след дълго и тя пристигна. Походката й бе като на  газела и на все още неомъжена жена. Поздрави с къса иронична усмивка и с  моя помощ се настани пред мен под сребристия водопад. Пръв малко  притеснено подхванах аз:
- Как си? - Мерси! А, Вие? - пак последва иронична усмивка, но този път тя бе  по-дълга и топла, но с това “Вие“ ме постави на разстояние, което ми се  стори цели планини. 
- По-щастлив никога не съм бил! - с топла и широка усмивка се опитах да  прескоча няколкото планини и да се доближа до нея. През това време тя  срамежливо сведе поглед към масата, а аз я заразглеждах като чудотворна  икона поставена в рамка. Видях, че на ръката й няма халка, но следата от  нея все още си личеше. „Дали ще ме хареса?“ „Дали ще ме обикне?“ „Едва  ли с това разбито сърце.“ Под тези болезнени мисли и влюбено сърце вече  бях готов на всичко. Да я милвам. Целувам. Прегръщам. Любя, любя до  полуда. Да й се раздам до голота …
Докато тя бе безразлична. Или различна. Или необикновена. Но не и  влюбена. Сърцето ми трепна. „Дали пък не е дошла заради сребристия  водопад?“ „Дали хей тъй с мен да избие предишния пирон от душата си?“  През това време дойде сервитьорът и вежливо попита за поръчката. И  двамата си поръчахме еднакво меню, еднакво вино и един и същ  десерт. По  този начин се почувствах близко до нея. Без планини. Дори едно цяло,  което изсипва своя чувствен водопад над нея. Тя го почувства и се засмя.  След втората чаша вече и на глас. На втората бутилка се разплака. Но не  на глас, а само със сълзи. Така видях как плачат женските души. Те не  ругаят и не псуват като нас мъжете, а раждат тихи, наранени сълзи. След  като приключи вечерята тя поиска да си тръгне. Да отиде там, от където  бе дошла. Там, където душата й пиеше животворна вода, за да се превръща в  горчиви сълзи. Не поиска да се качи в колата ми, а да върви. Да върви  към незнайното. Към своето. Към начертаното от Бога й. По време на пътя,  под жълтата слаба светлина на уличните крушки приличащи на малки слънца  вървяхме мълчаливо. Черните й обувки с тънките токчета издаваха странен  звук. Звук, който и до днес кънти в ушите ми. Когато скришно я  поглеждах, виждах как краката й се преплитат един в друг и ми се  струваше, че ще падне. Но тя не падаше, а гордо вървеше по следите на  своята съдба. Теми между нас нямаше или пък и за двамата бяха болезнени и  затова ги избягвахме и мълчахме. Мълчанието за нас в този момент бе  спасението, което щеше да спаси магията, в която аз бях нея, а тя - все  още не знаех. Когато стигнахме на моста, тя се спря и се обърна с лице  към мен. А то под сребристия водопад бе пламнало и заприличало на ален  мак в зелена житна нива. По лицето й продължаваха да се стичат едри  парливи сълзи, които така и не избърса. „Сигурно е свикнала с тях?“ „Или  ги жали.“ „Дали ще ме хареса и обикне?“ „Дали ще ….?“ „Дали ще ….?“ …. - Стигнахме. Което означаваше “разделяме се“, което като нагрято желязо  ме парна по сърцето. В този момент ми се поиска да съм Бог, за да мога  да върна времето назад. Или да го спря. Но нито го върнах, нито спрях. А  я хванах за кръста и я придърпах към мен. Устните ми като пиявици жадни  за кръв се впиха в нейните и под сребристия водопад жадно пиха, пиха,  пиха …. Дъждът пак над нас ситно заромоля. Но нито тя го виждаше. Нито аз.  Съвкуплението беше истинско и интимно, нежно и красиво. Какво ли повече  му трябва на едно мъничко сърце като моето? Едно ярко слънце, сребриста  луна и нейният водопад. Тих дъждец и сладки устни на желана жена. И да  стоиш гол в любовта. Оттогава насетне, когато видя слънце, луна или дъжд, душата ми вижда  нея. Сърцето и то.
 Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

+++

Обичта е причината!
Цветята и те ......
За да те Обичам!
За да ме няма или има!
Обичта е причината!
Цветята и те ......!
За да те обичам и да ме има!

Автор Ибрахим

[ibrahim65]

УРОК
Днес беше един прекрасен ден, в който дадох всичко от себе си, за да мога и аз с нещо да бъда полезен на съдбата си и най-вече на света, който като бащина стряха ме бе приютил. Признавам си, че с тези две деца и жена, не ми беше никак лесно, но те бяха всичко онова, което исках да имам на този свят. Затова със знанията и най-вече с мъдростта си които бях наследил от родителите си, исках да им създам щастливо и сигурно бъдеще. В което и те също като мене след време щяха да се борят с вятъра и сами щяха да пишат съдбата си. И тъй като синът ми вече беше пораснал и имаше доста излишни сили, често в семейството ни се опитваше да наложи своето мнение. Което не беше никак лошо разбира се и с това нещо показваше, че вече можеше да носи отговорност и товар. Но той колкото повече растеше, проблемите с него ставаха все и все по големи. Което на места ме радваше, но в повечето време ме и плашеше. Особено неговите приятели с които се събираше всеки ден, много нощи ме оставяха в безсъние. И по лошото беше, че действията му изцяло се копираха от по малката му сестра.
Така днес огладнял като вълк като се прибрах вкъщи, направо нахълтах в кухнята и след като целунах жена ми, първо я попитах какво има за вечеря, второто къде са децата и третото беше как й е минал деня. Но тя предпочете да ми отговори само на вторият;
- По стаите си са. Ние вече им идваме в повече. Често си мисля, че вече им съм излишна.
- Не говори така, моля те. Ако не си ти, нито ние ще сме ние, нито семейството ми семейство, нито пък къщата ми къща. След това пак я прегърнах и за разцелувах. На което тя се противи.
- Недей така. Знам, че ме обичаш, но децата могат да ни видят и не е ….
- Добре. Добре. Ти сега сервирай вечерята, а аз ще видя какво правят. И с бързи крачки се качих по стаите им. И за моя изненада когато влезнах в стаята на синът ми, в ръцете му видях доста скъп телефон, на който играеше някаква игра.
- Какво е това бе сине? И най-вече откъде е?
- Не виждаш ли? Телефон. Намерих го на улицата.
- Дай да го видя. Изглежда много скъп.
- Защо да ти го дам? Той е мой късмет. От дълго време се моля на Бога да ми го даде и ето че той ми чу молитвите.
- Добре хайде да вечеряме. Че умирам от глад. След това отидох до стаята на дъщеря ми и двамата ги домъкнах в кухнята. Както винаги и тази нощ вечерята ни беше в изобилие и много вкусна. За което първо благодарих на Бога, след това на жена ми за златните й ръце. След вечерята децата ми пак като пилци се разбягаха по стаите им и след като останахме заедно с жена ми, реших първо да споделя с нея.
- Знаеш ли за телефона?
- Да знам. Но аз по въпроса нищо не мога да направя. Вече дори не ме и слуша. От известно време вече от чантата ми краде и пари. Гледам колко много се уморяваш и не искам с тези проблеми още повече да затруднявам живота ти.
- Но аз съм ти мъжът. Аз съм главата на семейството. Аз за вас трябва да знам всичко. Има ли още неща което да криеш от мене?
- Не. Само това дето тя вече си има приятел. Но все още не е нещо сериозно. А и аз я следя. Проверявам й всички дрехи и чанти. Дори миналият ден се опитах с нея да говоря. Но както предполагаш, не ме чува поне.
- Разбрах. Утре ще се опитам да им дам един доста добър урок, който няма да забравят през целият си живот. Затова ще те помоля, от утре в тази къща повече нищо да не готвиш и утре четиримата ще отидем на едни места.
- Добре. Но все пак кажи къде ще ни водиш? Нека според това да се облека и подготвя.
- Ще видиш. Хайде да гледаме някакъв филм. Че и тази нощ няма да мога да заспя.
Сутринта която започна с изненади и нацупени муцуни предсказваше, че не само тя, а и живота ни вече се променяше.
- Мамо, защо няма закуска на масата? Със сигурност си се успала. А аз днес трябва да ходя на спорт и ми са нужни доста калории и витамини. Но жена ми спокойно стоеше на масата и още по спокойно отпиваше от чашата си кафе. През това време в кухнята ни дойде и дъщеря ми, която също реагира по същият начин.
- Днес никъде няма да ходите. Заедно ще ходим на едно място.
- Татко тези неща не трябва ли да се говорят през нощта? Боже. Боже. Аз днеска задължително трябва да съм в даскалото. Имаме контролна.
- Вече са си научила и да лъжеш така ли? Това означава, че вече достатъчно си нараснала. На което лицето й заприлича на ален мак в житна нива. Обадих се в училището ви и ви взех разрешение за днес да не ходите на даскало.
- Добре, къде ще ходим по дяволите и то гладни. Тросна се синът ми и захвърли чантата си от рамената.
- В тази къща повече дявола не искам да се спомина. Останалото нека да е изненада.
- Знам ще ни водиш на пикник нали? Но аз не му отговорих и всички се качихме в колата и потеглихме за затвора, който се намираше в покрайнините на града. И когато стигнахме пред него, никой от героите ни не искаше да слезе от колата.
- Аз в тази сграда няма да влезна. Аз тук си нямам работа. Пак се тросна синът ми.
- Татко точно това нещо не го очаквах от тебе. Що за баща си ми кажи? Вместо да сме в даскалото, ние посещаваме затвори. Този път и дъщеря ми нададе вой.
- След като баща ви, така е решил и знаете, че няма как това да не стане, не си губете времето и слизайте от колата. Аз пък продължавах да мълча. Защото в този момент, аз не трябваше да говоря, а живота които като удавник за сламка пред нас без да си подбира думите красноречиво говореше.
Приятелят ми който тук работеше като охранител, ни посрещна с усмивка и ни разкара по целият затвор. И през цялото време говореше за определени случки, заради които много хора си бяха почернили живота.
- Ето този виждате ли го? Заради кражба е осъден на двадесет години затвор. Едва ли вече в живота си ще има възможност да си създаде семейство. Със сигурност и тук ще умре. А този виждате ли го? Този се е влюбил в погрешният човек и това нещо го е принудило да го убие и сега е осъден на доживотен затвор. Със сигурност от децата му нищо няма да стане и има голяма вероятност да последват примера му. Случаите които ни разказа, един от друг бяха по болезнени и трагични. На излизане му благодарих и подкарах колата към градското гробище, което ни посрещна с най-голямата хладнина, която можеше да съществува тук на земята. След като влезнахме в малката черква и запалихме по няколко свещи, придружени от свещеника с който се познавахме от казармата, ни за разкарва по гробището.
- За днес имаме да изкопаем три гроба. По някога се случва да копаем по пет и повече - се завайка свещеника и се спря пред трима мъже, които усърдно си вършеха работата и с нея прехранваха семействата си - ще смогнем ли за днес приятели? Хайде, хайде, че времето напредва. А аз през това време погледнах към синът ми и го попитах дали иска да помогне на работниците да свършат по бързо тази работа.
- Не разбира се. Никога. Ама никога в тази дупка аз няма да влезна. Но погледа ми пък говореше друго и му се наложи да влезне в нея. И докато копаеше свещеника ни разказваше за покойните, че едните са починали при катастрофа, а другите докато са извършвали обир на една банка.
- Знаеш ли сине, тази дупка в момента която копаеш, може да е и за тебе. За мене. За майка ти или сестра ти. Затова добре си помисли как ще продължиш занапред да пишеш съдбата ти. След това му подадох ръка и го извадих от тази дупка, която можеше да бъде на всеки от нас. И след като благодарих на приятеля ми, се запътихме за вкъщи, но бях спрян от синът ми.
- Татко, карай към полицията.
- Защо сега пък към полицията. Нададе вой пак дъщеря ми. Но от никой не получи отговор. И когато стигнахме пред полицията, синът ми както никога до сега уверен в себе си, влезна в нея и на полицаите предостави намереният телефон.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

НАСЛЕДСТВО


Държавната болница в Одрин защото беше и университетска бе най-голямата в Тракия. В нея се поместваха над хиляда болнични легла. Персонала заедно с докторите и учениците пък надхвърляха три хиляди. И въпреки че се славеше и с “лошото“ си име – „Последната спирка.“, тук годишно хиляди хора намираха своето лечение. Аз също бях един от тях. В течение на времето с много лекари и професори станахме приятели. Понякога те ми гостуваха, понякога аз на тях и темата винаги беше за здравето и трудностите които живееха в „Последната спирка.“. Примерите бяха стотици, а понякога и доста комични. И ето че днес пак ми се наложи да отида до „Последната спирка.“, и посетя приятелите си. И те както винаги заради подаръците които им карах се събраха в един от кабинетите и пак започнаха да си разказват за ежедневието или някои случки за да си подобрят настроението.

- Професоре, хайде пак ни разкажи оня случай за коча. С усмивка на  лице единият от професорите подкани професор Айдън Алтан. Който беше един от основните фигури в тази болница.

- Наближаваше Курбан Байрям, затова и аз като хората на синът ми реших да заколя един коч – заразказва професора Айдън Алтан – и тъй като в отделението ми имаше един овчар който често го лекувах, му се обадих и го помолих за един коч.
- А-а-а-а професоре има, има кочове колкото искаш. И да няма за вас винаги ще се намери. Вие само кажете кога да го докарам?
- За Байрама ще ми е нужен. Вие сега кажете колко пари да си подготвя за него?
- За пари и думичка не искам да чувам докторе. Колко пъти вече живота ми спасяваш. Та и не само на мене, а и на цялото поколение.
- Не, не …. Тъй като е за Курбан, искам както му е реда да си направим пазарлъка и да си го платя.
- Добре тогава. Хубавите кочове тази година вървят по петдесет хиляди, но ти дай две и е твой - през това време всички на масата взеха да се превиват от смях. Айдън бей и на него от очите му хвърчаха сълзи – слушайте сега, знам, че случая съм ви го разказвал. Но този път го разказвам на Ибрахим, не на вас. Нека и той да се посмее малко.
- Добре. Добре. Ти продължавай да го разказваш.
- Ей това нещо колкото пъти и да го чуя все със сълзи се смея на него. Докато с кърпичка си бършеше сълзите, си призна другият професор.
- Е, и ? Разказвай бе професоре, че ще се пръсна от любопитство. През това време всички останали пак избухнаха в силен смях.
- Добре тогава. Тъй като аз искам коча да е от хубавите, за него ще ти дам пет хиляди. Продължи професор Айдън.
- И дума да не става професоре. Пет хиляди за тебе са много. Никога няма да се съглася на тази цена.
- А, бе човече ти продаваш кочовете, а аз купувам. Как така става, че аз за твоя коч правя пазарлък да е по скъп? През това време всички се държаха за корема.
- Професоре, сега извинявай, може и да си учен. И да ма си направил пет операции, ама няма как повече от мен да разбираш от кочове. Единият от професорите вече с ръце махаше и молеше Айдън бей да спре да разказва.
- Края, Края е трепач. Разказвай професоре. Подканиха го останалите.
- Аз наистина не разбирам от кочове. Защото съм учил за други неща. Но не искам да те ощетя.
- Професоре, моля ви се. Уважението ми към вас е до небесата – продължи овчаря вече разсърдено – знаете ли аз кой съм? Вие колкото болни имате в болницата, аз толкова кочове имам в къщи. Вече гордо продължи овчаря.
- Добре. Добре. Извинявай. Аз не исках да ….
- Извинен сте професоре и пазарлъка приключи. Точка. За Байрама ще имате най-хубавият коч. Точка.
- Благодаря! Жив и здрав и поздрави на семейството ви – и с леко подсмъркване продължи професора – ей братле, ако искаш вярвай, ако искаш недей, на следващият ден пред болницата с един жив коч пристигна овчаря и ми се обажда по телефона.
- Къде сте професоре? Както ви обещах, докарах коча.
- Какво си направил бе човече? До Байрама има още цели две седмици. Аз какво ще го правя този коч тези две седмици? Разказването на случки продължи още дълго, но аз днес искам да ви разкажа моята.

 -----------------------

В болницата след като дадох кръв и зачаках за резултатите, които щяха да излязат след три часа, реших да посетя закусвалнята която се славеше с вкусното си меню. И тъй като цените тук бяха изгодни, както винаги в нея имаше опашка от гладни хора и на мен ми се наложи на нея доста да почакам. И докато мислех какво да взема за обяд, една старица с побелели коси ми се наби в очите. Тя съвсем смирено мина покрай нас и без да си вземе нищо за ядене отседна на една празна маса и от чантата си извади шише вода и едно пликче с десетина хапчета. В началото с глътка вода отпи две хапчета на веднъж, след това по същият начин изпи и следващите. Не можах да се стърпя и от менюто си поръчах повече от онова което можех да изям и любезно я попитах дали мога да седна на масата й. Тя въпросително огледа празните маси покрай нея и с още по голямо недоумение ме покани да седна на масата й.

- Благодаря ви! Чакате ли някого?
- Вече не.
- Защо не?
- Миналата година завинаги си замина от мен.
- А, извинявай. Разбрах. Не исках да бъркам в рани.
- Това не са рани сине. Дори и да са, те ми са като мехлем за душата. Знаеш ли. Той много боледуваше. И когато идвахме на болница, винаги отсядахме на тази маса. И след него, аз продължавам да живея с неговите навици.
- Извинете, но тази манджа, ще ми дойде в повече. Вие бихте ли я изяли? И без да чакам нейният отговор, пред нея сложих ястието.
- Благодаря ви от сърце. Въпреки, че не съм много гладна ще го приема.
- Аз ви благодаря, че го приехте. По този начин ме направихте щастлив. След  това към нея подбутнах и сутляша. Ако не е тайна какво сте работили през живота си?
- Аз съм педагог! И спокойно мога да заявя, че с подобни фини действия като вашите в страната ни вече почти не останаха. И това нещо мога да заявя, че това нещо не се учи в училището. Той е наследство на ген и семейно възпитание.
На излизане от закусвалнята й целунах ръката и й благодарих, че днес ме бе накарала отново да се почувствам Човек.

Автор Ибрахим Бялев 

[ibrahim65]

МИСЛИ НА ЕДИН ЛУД
1 - О, слабост, невъзможност и проклятие – това съм Аз!
2 - През цялото си съществуване, разбрах, че глупеца на този свят живя най-щастливо!
3 - Любовта е емблема за силните! Останалите я ползват за кенеф.
4 - Всички велики личности са били големи работохолици или алкохолици!
5 - И ето на и надеждата надживя човека!
6 - Всеки белег говори за някаква рана. Но най болезнени са ония рани, които са без белег!
7 - По добре подрани с час, отколкото да закъснееш с него!
8 - Ако се смееш когато другите се смеят и плачеш когато другите плачат – си част от тълпата!
9 - Театъра и книгите са създадени за хората. Но малцина от тях това го знаят!
10 - На този свят умираме като първолаци, а и за другият Бог да ни е на помощ!
11 - Живеем епоха, в която идиотите водят стадото!
12 - Без да се омокриш, няма как да прекосиш морето. Същото е и с любовта. Няма как да я изживееш без да бъдеш щастлив и нещастен!
13 - Живота и без вас ще си тече. Но ще е по добре да тече с вас!
14 - Необразованият човек повече прилича на леш, отколкото на човек.
15 - Образованието на детето трябва да започне поне една или повече години преди той да се роди.
16 - Очите винаги са харесвали красивото. Акъла пък харесва само ония, дето го разбират. Докато душата, докато душата харесва само онова, което прилича на нея!
17 - Не опрощението означава, че не си нарасъл достатъчно!
18 - На този свят майките прощават най-много! Те прощават дори и на невъзможното! Все и едно са изтъкани от тази материя!
19 - Прошката е оня стълб в любовта, който идва след доверието и който най-често е събарян от първият!
20 - Много често в живота сме погрешно разбрани, но това не трябва да ни пречи, да живеем правилно!
21 - Живота може да се изживее и в легло. Може и като магаре. Но може и като Човек!
22 - Птицата не пее, за да я харесаш. А защото умее и й харесва!
23 - Ако в живота ти е тъмно, стани приятел със слънцето!
24 - Всичко ще бъде наред, когато ти си вред!
25 - За да изживееш живота си по кралски, не ти е нужно корона!
26 - Ако този живот си го изживееш както трябва, Рая няма да ти е нужен!
27 - Ако щастието си, го отложиш за утре, то знай, че днес не си живял в Рая!
28 - Живота ми е много горчив и се състой от три неща. Първото е – раздялата. Второто – немотията. И третото е – смърта.
Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

СЪДБА

След много, много време пак я срещнах в автобуса на аерогарата. В началото не можах да повярвам на очите си. Но след като по такта на сърцето се уверих, че е тя, спокойно пак я заоглеждах. Косите си беше пребоядисала в кестеняво с няколко светли кичура, които много я красяха. Очите й пък си бяха същите. Едни такива огнени и изпеляващи. Погледне ли те с тях и тутакси забравяш за себе си. Веждите й пък бяха по различни от преди. Някак си изтънени и навъсени. Но пък също като преди пак я красяха и човек като ги погледне ставаше някак си по сериозен или възмъжал. Брадичката й пък си беше същата. Една такава вирнала и красива. Да красива, също като устните й, които бяха най-сладкото нещо на света. Шията й и тя си беше същата. Да, да същата, та дори и по хубава отпреди. А гърдите й, които стегнато беше побрала в бялата си ризка, сякаш ме познаха и щяха да изскочат от нея и също като преди щяха да ме направят най-щастливият човек на света. Облеклото й пък ясно я издаваше, че бе станала стюардеса и бе осъществила най-голямата си мечта.
В този момент душата ми щеше да се пръсне от желание да научи, дали вече е омъжена и дали има деца. Въпросите бяха стотици, но отговори нямаше. И едва ли щеше да има.
В този момент тя ме погледна и леко, много леко ми се засмя. С която усмивка пак като просяк за чувства с въже вързано за шията ми ме повлека в миналото. В което за нас имаше едно тяло. Едно слънце. Една усмивка и едни мечти …. Но след това погледа си го свали към земята и там остана с минути. Тя това и преди го правеше, особено когато беше нещастна или имаше някакъв проблем за решаване. Това пак ме накара да си мисля, че в живота си има много проблеми за решаване и в него не беше щастлива. Заради това нещо, по тялото ми премина една хладна тръпка, която до плещи ме зари в черната земя.
Не можах да се стърпя и също като преди намерих сили и направих една, след това и още една крачка към нея. Но тя с поглед и поклащане на главата ме предупреди да не се приближавам към нея и да си стоя на мястото. Точно този поглед и поклащане на главата, също като преди изцяло ме закопа в черната земя. В този момент не знаех какво да правя, но взех да дишам често и продължително. И след като се успокоих, пак взех да я оглеждам подробно. И пропастта която в този момент съществуваше между нас, взе да ми говори, че пред нея има яко залостена здрава врата и никой на този свят вече не можеше да я отвори. „Кой знае, вече може да си има и деца?“, си помислих и се опитах и аз да погледна пред себе си. Но на това нещо нито сърцето ми, нито душата ми не ми позволиха.
През това време тя също взе да ме оглежда. Първо и тя се спря на прошарената ми коса и брада. На които сякаш се зарадва. След това очите й се спряха на очите ми и в този момент пак също като преди усетих как чрез тях достига до дълбините на душата ми. В този момент не знам какво видя в тях, но някак си се навъси или от нещастието ми се уплаши. Но въпреки уплахата си тя не си одръгна очите си от мене и продължи да ме оглежда. Спря се на слушалките ми и аз в този момент бях сигурен, че се пита каква музика слушам? Това нещо нея също я повлека и отведе в миналото. Онова минало, в което аз за нея бях всичко и тя за мене всичко. Леката й усмивка ме накара да си мисля, че си мисли за първата ни среща, в която аз исках да я убия и тя мене също. След това когото ядохме първите сладоледи. Когато се целувахме за първи път. Когато дъждът ни измокри до бели кости. Когато й подарих първият букет червени рози и й се вричах в Любов. През това време си отворих затворените си очи и видях, че вече нея в автобуса я нямаше. Това нещо и днес пак ме накара да си проклинам съдбата. Която от самото начало всеки ден точно по това време, на това място пак и пак ме среща с нея.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

Днес Мерием беше много нервна. От всичко се оплакваше и на всичко беше навъсена. Това не можа да убегне от окото на Вайдето. Но тя предпочете да я остави на мира и сама да свиква с тръните в живота. Затова както винаги с покорство и днес продължи да приема гости и на нуждаещите от нея да им помага.
- Нене, на тези хора проблемите така и не свършиха. Кога ще отделиш време и за нашите?
- Нашите ще почакат щерко. Но ако ти имаш нужда от нещо, само ми кажи? Знаеш, че за мен ти си ….
- Нищо. Нищо. Но има много неща за които искам да си поговоря с тебе и взема твоето мнение.
- Добре щерко. Довечера след вечеря, двете ще си поговорим като приятелки. Ти сега стани и помогни с нещо на Фатима и не се ядосвай на хората. Те тук не идват от добро. Видя ли тази дето преди малко си замина? Вече осем години е бездомна и мъжът й взел да си търси друга за жена. Ти ако си на нейно място, какво ще направиш?
- Ще го убия. И то пред цяло село ще го направя.
- А-а-а-ах мила щерко. Все още си младо крехко фиданче. Още много време ти трябва, за да свикнеш с вятъра. Особено с оня северният. Дето не жали ни живо ни младо. И от глупавите, още по глупави прави.
- Нищо не разбирам от това дето ми говориш нене. Или не съм пораснала още или съм много глупава.
- Все още не си влюбена мила щерко. Човек когато се влюбва, научава се да прощава. Научава се да защитава. Научава се да се бори за любовта си. За семейството си. Тази женичка дето преди малко си замина, за разлика от тебе, тя в мъжът си е влюбена и с цената на всичко не иска да го изгуби. Затова ходи по врачки, ходжи и попове. И накрая и при мене дойде. Гасих й въглен. Погачих* я по корема. Дадох й добри съвети, кога и как да преспи с мъжът си и най-вече да не го съди за нищо. Защото с нея и на него не му е лесно. И накрая се моля на Аллах да не дава на никой да извърви нейният път, който не само е осеян с тръни, а и с голяма мъка, която лесно може да събори и най закоравялата жена на този свят.
- Добре нене. Сега разбрах всичко. Аз ще се кача в стаята си, че имам много работа за вършене и с нещо ще гледам да помогна на Фатима.
През това време Вайдето докато я гледаше, видя, че по бедрото й се стече тънка струя алена кръв. На което първо цялата се разтрепери, след това със сълзи на очи от все сърце леко се засмя. И без да губи време, вдигна двете си ръце и ги постави върху сърцето си;
- Благодаря ти Аллаше, че и това нещо ми показа в живота! Знам, че си велик и можеш всичко! Знам че от нас взимаш, но и в изобилие даваш! След това се обърна към Мерием и й каза да повика Фатима да дойде при нея. Внучката й и това недоумяваше, но изпълни заръките на нена й. Не след дълго запъхтяна с тестени ръце дотърча снахата й Фатима;
- Какво има майко? Изпи ли си хапчетата днес? Боли ли те нещо? От какво имаш нужда?
- Добре съм снахо. Добре съм. Ти хляб ли месеше? След като го замесиш, пусни хабер на овчаря да докара най-хубавият коч, ще го заколим за курбан.
- Защо ще колим курбан майко? Дано да е за нещо хубаво майко. Дано …..
- За хубаво е снахо! За хубаво е! Днес Мерием вече стана жена! Нека да заколим един курбан, за да може Аллах да я пази и напътства в правият път.
- А-а-х мила майко! Това е много хубава новина. Много се радвам, но вече трябва много повече да я пазим. Защото след всичко това идват лудите години за младите, в които са готови на всичко. Аз ей сегичка ще пратя хабер на овчаря за утре да докара един коч.
*****
На следващият ден Фатима влезна в стаята на Мерием и взе старателно да я разглежда. Първото нещо което почувства, това беше онова излъчване дето го имаше при майка й. Стаята беше старателно изчистена и подредена. Дори и парфюма беше същият. С плахи стъпки отиде и отвори гардероба и видя, че в него все още стояха подредени дрегите на Без-именната. Което до толкова я смути и уплаши, че тя веднага сатвори вратата на гардероба и поиска да избяга. Но любопитството й на прага я спря и тя пак се върна обратно и отново отвори гардероба. В този момент от него като живи излезнаха десетки, та даже стотици спомени, които един от друг бяха по болезнени. Някои от тях дори я накараха да се разплаче, други пък да се разтреперва като есенно листо. След това мисълта й като младо девойче изтича при обичта й Азиз;
- Как си Азизе мой? Как си там без мене? Добре знам, че тя пак е до тебе и те гледа като зеницата на окото си. Но аз без тебе страдам Азизе. Страдам и все още не мога да свикна с отсъствието ти. Откакто си замина, без сърце останах. Без душа. Една студена сянка се стовари върху мен и не ми дава покоя. Често си мисля и аз да отида и да се хвърля в оная пропаст, но на кого пустяло да оставя старата ни майка и любимата ти рожба. Знаеш ли Азизе, тя вчера вече стана жена. Не е за вярване. Но е така. Времето за нас ако е спряло, то за тях тича като бясно. Като я гледам откраднала е от тебе очите и характера. Всичко останало е наследила от майка си. Колкото е умна и красива, още повече е инат. С този инат също като нея може жива да проходи по жарава или дори има нейната смелост с която след тебе се хвърли в пропастта. След това очите й се спряха върху добре подвързана тетрадка която стоеше на масата. По всичко си личеше, че това беше дневника на Мерием. Затова тя с любопитство присегна към него и го отвори и зачете на глас;
Идрис (което означава добре сложен, много чувствителен човек), е много красиво момче! Което много ме обича и аз него! Когато сме заедно ….. На Фатима това й стигаше за да се разтрепери цялата. Тя затвори тефтера и с бързи крачки изтича при свекървата й Вайдето, която в този момент теглеше теспих-брояница и се молеше на Аллаха. Затова тя приседна до нея и зачака тя да привърши молитвата.
- Кажи какво има снахо? Но като те гледам, не си дошла за добро при мен.
- Мерием майко.
- Какво е станало с Мерием?
- Аз днес като влезнах в стаята й, на масата видях един тефтер и се зачетох в него.
- И какво толкова прочете в него снахо? Казвай, че знаеш сърцето ми на какво дередже е.
- Аз затова майко ….
- Каквото и да е, казвай, че ….
- Този тефтер майко е писан от Мерием и в него пише, че Идрис я обича и тя него обича. Вах, вах, какво ли ще правим сега?
- Обичта е най-хубавото нещо което може да сполети човека снахо. И на нас се пада, да научим внучката ни как най щастливо да я изживее. И отстрани да й се радваме.
- Но майко …. Идрис е онова сакатото момче от долната махала. Дето няма ни майка, ни баща и живее заедно с нена му.
- Нашата внучка също е кръгъл сирак мила снахо. Но това не й пречи да обича.
- Но те са много бедни майко. Дори съм чувала, че понякога са нямали какво да ядат и махалата им е носела ядене.
- А ти като си чула за бедността им, отнесе ли им нещо да ядат снахо? Или грях като гладна го преглътна? От което Фатима се засрами и без да казва нещо стана и си подхвана всекидневната работа.

из Без-именната - 2 на Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

СТРЯХА

Днес беше един прекрасен ден! Слънцето пак изгря над бащината ми къща, в която живеех с двете ми деца и жена. Черешата на двора пък си бе облякла своята нова премяна и с нея примамваше всичките пчели от махалата, която заради редица причини почти се беше обезлюдила. Кучето и котката пък като брат и сестра, заедно лениво се излежаваха на двора. В тази картина не липсваше и кудкудякането на кокошките, които подред се хвалеха със своите рожби. Заради това нещо гордостта на петела ни почти нямаше равна в махалата. И въпреки, че в избата имаше почти от всичката зимнина като кромид лук, чесън, фасул, чували с брашно, пълни шишета с олио, вино и ракия, все нещо липсваше и трябваше да отскоча до града за да го набавя. Затова без да губя много време, взех списъка който още от вечерта бяхме подготвили със семейството ми и се запътих за града, където първото нещо което направих, това беше да платя фактурите и да взема необходимите лекарства и чак след това се запътих за големият маркет, в който имаше почти и от пиле мляко. За да ми е по удобно, взех една от количките и със списък в ръка взех да обикалям магазина.
За моя изненада в него видях учителят ми от гимназията, който съвсем смирен и вече леко подгърбен пазаруваше необходимите неща. Първото нещо което направи, това беше да си купи от вчерашният хляб, който тук го продаваха на половин цена. След това се спря пред рафта със сирената и от него взе бучка обезмаслено сирене и причината пак беше цената му. Мина и покрай плодовете и с нечовешка носталгия взе да ги разглежда. През това време преглътна голяма глътка слюнка, която го издаде, че скоро от тях не беше вкусвал. След това мина и през рафта с колбасите и саламите и от тях взе няколко в ръцете си  и внимателно на тях четеше етикетите от какво бяха направени и след това смирено си ги слагаше обратно по рафтовете. По същият начин премина и през хладилниците с месата. Но тук вече се задоволи само с гледане. Така премина и през рафта на ракията и въпреки, че и от него не взе нищо, той пред него се задържа повече от нормалното. След това с наведено тяло и бавна походка застана пред касата и докато плащаше, от касиерката потърси кутия цигари, който също пак бяха от най евтините.
Аз продължих да следвам този силует, който едно време за нас беше гордост и човек за пример, а сега вече с тези избелели дрехи се беше превърнал в дългогодишен „текезесарски“ работник. С бавни стъпки спря пред един полу-разрушен опел-вектра и преди да влезе в него от джоба си извади пакета с цигарите и от него с нервни движения запали една цигара. Аз се приближих до него и му потърсих огънче. А той дори без да ме поглежда механично ми подаде старата като него запалка и зачака да му я върна, но аз не бързах да му я връщам. Тогава той с любопитство се вгледа в мен и с голямо щастие;
- Атанасе, ти ли си бе момче?
- Да аз съм учителю.
- Радвам се да те видя след толкова време. Как си моето момче? Успя ли нещо да постигнеш в живота?
- Да драги учителю. Живея на село в бащината ми стряха и си създадох семейство и малък бизнес.
- Браво Атанасе! Дори два пъти браво! Първото за успеха ти и второто за това, че не си напуснал бащиното огнище. Гордея се с такива като тебе. Помниш какво съм ви преподавал за Родината ни, нали? Че тя е свещена и не е някакво си там понятие или парче земя, а ….. Но защо ли всичко това на тебе ти го обяснявам, след като не можах да го предам на своите три рожби.
- Помня учителю и това нещо и аз гледам да го преподавам и на децата си. А вие как сте учителю? Всичко наред ли е?
- Моето „Вие!“ вече няма как да бъде цяло и да се събере на едно място Атанасе. И трите ми деца заминаха за чужбина. А жена ми мъката по тях я отне от мен и откара на другият свят …. След това спря и не можа да продължи. Някаква буца му заседна на гърлото и като вълк го давеше. А едрите сълзи като ручеи взеха да се стичат по красивото му все още лице.
- Ще се върнат други учителю. Рано или късно ще се върнат. Родината ни по нищо не отстъпва на другите. Просто управниците ни са малко калпави и некадърни.
- Аз …. Аз съм добре. Справям се някак. Но ми е мъка за младите. На всеки от тях очите им гледат към чужди земи. След това пак оная буца го грабна за шията и той пак млъкна и дори взе трудно да диша.
- Успокой се и ми повярвай, че един ден всички ще се върнат по бащините си стрехи. Чужбина за нас винаги е била мащеха и такава ще си остане и за нашите поколения.
- Атанасе, ще бъда откровен с тебе. Вече с внуците си не мога да разговарям на родният ни език. Те не желаят и не могат да го говорят, а аз не знам английски. Тук вече виждам как нишката ни се къса и ме е страх да ги питам дали някой ден ще се върнат обратно при мен. Не че не знам отговора пустяло. Но все още, било с хапчета, било с надежда и лъжи залъгвам някак си изстрадалото си сърцето. Страхувам се, че ако от тях чуе истината няма да може да издържи и ще се пръсне на хиляди парчета. От другото нещо от което се страхувам, това е от тихата самотна смърт Атанасе. Миналият ден приятелят ми след месец го намериха вмирисан мъртъв в леглото.
- Вие все още в същата ли къща живеете?
- Да в нея съм. Аз освен нея друго нищо нямам на този свят. След четиригодишен стаж като възпитател, единствено успях да поддържам жива къщата на баща ми и да се сдобия с някаква пенсия. Която едвам стига за фактури и лекарства. На които всеки ден расте броя и цената им.
- Позволете ми да те посещавам. Пък искам и семейството ми да ги запозная с тебе.
- Ще ми бъде много приятно и ще ви очаквам. Но моля ви не ми носете нищо. Аз съм добре. Справям се някак.
- Добре, обещавам. Така нека да е. Сега довиждане и се пазете. Той на свой ред избърса сълзите и вместо довиждане, като свой син ме прегърна. Аз пък повече нищо не казах. Той също. Просто с мълчание заживяхме онази мъка която не беше създадена от нас, но беше наша.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ЖЕНАТА

Жената на петдесетте -
е на пиедестал!
Знае от кой какво да си потърси
и какво да им даде!

Жената на шестдесетте -
е златна рибка!
Знае на кой какво да прости
и как да го зароби!
Жената на седемдесетте -
е отлежало вино!

От него можеш да отпиваш,
до насита и пак няма да си пиян!
Жената на седемдесет и една -
е единствена!
Щастливи са ония дето са -
отпили от извора й!

Жената на седемдесет и две -
обича като малко дете!
Тази нейна обич не се повтаря
и за нея да се мре си заслужава!

Жената на седемдесет и три -
тук вече с любов пред нея се поспри!
И с поклон я поздрави и ако имаш сили
и само с обич я възхвали!

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

ПЕРОН

Градът пак заспа. Или за някои беше заспал. Слънцето с тях от отдавна се беше сбогувало и всички си бяха отишли по леглата. Докато за останалата част от града денят сега започваше. Улиците бяха осветени и подлезите оглушени от романтични мелодии. Особенно този на летището още от самото начало бе озвучен от влюбен тромпет и малцина бяха ония дето безразлично го подминаваха. Тромпетистта тук всяка вечер заработваше добри пари, с които успешно продължаваше своето образование. Пред него често се спираха влюбени двойки, които до насита му се любуваха и с прегръдки един с друг се сбогуваха. Така той и тази вечер засвири Rachmaninoff, в която мелодия човек можеше да побере всичките си чувства и целият си живот. Зра разлика от две влюбени двойки бяха се излегнали до стената и в захлас под звуците на трампета обсъждаха своята любов, всички останали уморени и забързани почти тичешком, се стремяха час по скоро да хванат своето метро, което щеше да ги закара по своите гнезда.
Тази вечер пред тромпетиста се спря двойка в напреднала възраст. Те с държанието си се открояваха от останалите и най-вече от тълпата. Някак си не бързаха за никъде. Или по точно не бързаха да се сбогуват. Той в прошарени коси и изправено тяло в очите й искаше да изглежда на осемнадесет. И тя на драго сърце с широка усмивка за такъв го преимаше. Тя също беше със същите коси и дебели очила (които често повдигаше и поставяше на мястото им) искаше да изглежда на същите години, затова с грация се изправяше и с нея сякаш искаше да му каже, че от нея живота нищо не бе открал, а бе сложил с шепи. И си беше права. Защото човек ако по подробно погледнеше в сърцето й, единственото което щеше да види, това бе Любовта й, с която ясно се гордееше.
И ето че за изненада на преминаващите и най-вече на тромпетиста, той остави куфарите на земята и я покани на танц. В началото тя тази изненада не намери сили да я скрие, след това с охота я прие. Маниерите им бяха на висота и силно аплодирани от наобиколилите ги вече тълпа. На което нещо най-много се зарадва тромпетиста. Защото в този момент той ясно осъзна, че напразно не полага сили. И че по този начин трудът му беше отплатен. И докато танцуваха и един на друг в любов се вричаха, дойде време за раздяла. И точно в този момент, в който имаше влюбена мелодия и бурни ръкопляскания, раздялата им за тях докара нощта. Докара истината, в която и двамата взеха да се давят. Той не искаше да й пуска ръцете, а тя за този момент би дала всичко от себе си.
- Обичам те! По дяволите много те обичам. Повярвай ми, не знам какво ще правя след твоето заминаване. Но само това знай, че много те обичам и ако има за какво ми прости …. Тя на свой ред не каза нищо. Просто свали очилата си и дълго бършеше сълзите си. След това ги сложи обратно на мястото им и към перона продължи. Към оня перон, който стотици пъти бе проклет от влюбени сърца.

Автор Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

Косите й бяха буйни. Хеле на младини, бяха като водопат. Днес също бяха същите. Само дето бяха малко оредели и побелели. Но това не й пречеше на елегантността. Тя и без тях по нищо не отстъпваше на кралиците. Каквото й да облечеше й отиваше. Сякаш всичко това за нея беше създадено.
Днес тя реши да се облече в печал (черно) който цвят тя най-много обичаше. Защото добре осъзнаваше, че тя с този цвят олицворяваше всички бедни сърца на Истанбул и на които искаше да е кралица или с нещо да допренесе за тяхното благополучие в този кратък, но жесток живот. За тяхна украска тя днес на бялата си шия сложи огърлица от бели перли. С които искаше на света да докаже, че този слой от населението не беше само и имеше кой да се грижи за него. След това на ушите си сложи по възможност най обикновените обици. С които искаше да каже, че тя беше обикновенна. Дори по обикновенна и от обикновените. Парфюма също си го спести, като по този начин на себе си показа, че борбата за обикновеният и е свещена. След като в ръцете си взе черната чанта в която бяха побрани всичките проблеми на едно съсловия, изезе пред кьошка и със завидна гордост ми каза, че е готова за сражение.
Аз пък на свой ред я гледах с умиление и не знаех какво да правя. Защото добре знаех, че на този фронт не се отиваше без грим или украшения. Ни най – малкото пък и без уръжие.
- Но Султан ханъм ….. При това положение ние още от сега сражението сме го загулили.
- В този живот не е важно да спечелиш сражението Ибрахиме, а войната.
(Моята рана …. Моята болка ….. Моят живот и смърт – Султана)!
Неините думи бяха; Ако живота ти е Любов, Рая ще почака! и Човек в живота само веднъж обича. След нея всичко останало е суета и кал.

откъс от ТУК НЕ ЖИВЕЕ ЛЮБОВТА - 2 на Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

- Ела! Остави всичко и ела. Без проблемите ела. Засмяна ела. Такава каквато те харесвам и обичам! Нека този момент за нас е паметен. Хайде ела. Пък след това аз нека да умра. Ти ела! Нощите ми превърни в ден или в незабрава! Хайде ти ела! Умолявам те ела! Знаеш, че освен Бога друго нещо на този свят не съм молил! Затова моля те, ти ела!

откъс от ЛЮБОВ НА Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

Смъртта на Азиз и Амина като светкавица се разнесе по целият ЧЕЧ. Добрите хора на това нещо не можеха да повярват. Докато злобните нечовешко взеха да се радват. Дори някои от тях с наслада потриваха ръцете си и на глас казваха, че Аллах има и всичко това нещо трябвало да се случи много по рано.
Но на тази картина най-много беше притеснен ходжата на селото. Който в този момент трябваше да направи ритуал, който до сега ЧЕЧА не познаваше и не беше преживял. Затова без да губи време се отправи към касъбъта за да се срещне с попа на града. Той пък като го видя, му се зарадва като на голям себаб, който можеше да се извърши, само веднъж в живота.
- Добре дошъл ходжа ефенди! Добре дошъл и няма как да не се запитам, днес каква добрина съм направил в името на Бога, та жив и здрав те е докарал в нешите покои. 
- Попе ти сега остави вярата настрани и ми обесни какво да правя? А-а-а-х Аллаше, това нещо ли трябваше да ме настигне в живота. Моля те Аллаше помогни ми пред тебе да не сторя грях, който няма с какво да измия на този свят, та и в другия.
- Ходжа ефенди, стой почакай. Не се притеснявай толкова. На този свят, само смъртта няма разрешение. За останалото нали ние сме за това.
- Проблема е в това дядо попе. Проблема е в това. Че на мегдана име не нещо друго а смърт. И то не каква да е.
- Дане би нещо да се е случило с Безименната? От което най-много ме беше страх.
- Случи се дядо попе. Случи се и то още как.
- Как …..?
- Знаеш я нашата Амина. Или както всички по този край я наричат Безименната. Та тя днес заради любовта си, след Азиз се е хвърлила в пропастта. Сега ти ми кажи какво да сторя с тях?
- Да кажа, че е луда. Не, не беше. Да кажа, че беше болна. Не, не беше. Даже беше по здрава и от нас. С неини средства и желание черквата ни беше наново построена. Манастира ни и той също с неини средства беше подновен. Но защо Господи е прибягнала до това нещо? Което строго се наказва от християнството.
- Що за глупави разсъждения дядо попе. Тя това нещо направи и за джамията на нашето село и колкото изостанали джамии има в околията.
- Е, какъв е проблема тогава?
- Проблема е в това дядо попе, че тя заради любовта си пренебрегна и вашата и нашата вяра. И сега ми кажи как и в кое гробище да ги погреба?
- Честно казано и аз не знам. Тези хора са се отказали от вярите ни и за тяхен култ са издигнали любовта. Подобно нещо в живота съм нямал. Защото всеки преди кончината си идва при мен и моли за прошка. Докато тяхното е нещо много по различно.
- И аз за това оворя и точно заради това нещо дойдох при тебе.
- Ходжа ефенди, нека от някъде да започнем. Ти като какъв познаваш Азиз?
- О-о-ох мило Аллаше, за него мога да говоря с дни и месеци. Той беше най-праведният мюсюлмани който можеше да видиш в нашите реденици. Нямаше нещо, на което да не се претече на помощ. Нямаше нещо което не можеше да разреши. И ден и нощ съм моло Аллах също като него да ми даде син. Той струваше за милиони.
- И, поне за момент не се ли отрече от вярата ви и за своя провъзгласи Любовта за своя?
- Едно нещо знам, че за вярата много направи, но за любовта си беше готов на всичко. Заради нея, спокойно на всеки от гърдите бе изтръгнал сърцето.
- Такива хора на милион един се ражда ходжа ефенди. Затова и двамата ги погреби на видно място в гробището ви. Нека всеки който види техният гроб, било от уважение, било от разбиране или да се кръсти или в тяхно име оправя молитви. Лично това аз сега ще го направя. Защото за мен Бог е един. Няма значение дали носи името Бог, Аллах или Любов!

из БЕЗИМЕННАТА -2 на Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

Заради причината, че на Без-именната родителите й бяха в София и щяха да пристигнат на другият ден, погребението на Азиз и Амина се отложи за следващият ден. През това време в конака бяха докарани двата трупа на поминалите се и по мюсюлмански обичай, в бяло платно един до друг бяха положени Азиз и Амина. А в ръцете им беше поставен по един нож. Освен, че имаше кой да стои до тях на пост, Вайдето от тяхната кончина не се отмести и за миг. В ръцете си беше взела Корана керим и на глас четеше айет след айет, като по този начин искаше колкото може повече да ги приближи до Рая. На съмване вече когато ходжата пропя своята песен сабах намаза в нея нещо потрепна. Или я върна към нормалният живот. В този момент от очите й бликнаха пълноводни сълзи. Защото тя в този момент тя ясно осъзнаваше истината и която с нищо на света не бе подменила или променила. Но тъй като беше аговица и твърда жена, в този момент запази хладнокръвие и изцяло се отдаде на задълженията си, които трябваше да стори през този толкова важен ден за нея. След това остави Корана керим на страни и както никога до сега към небето вдигна своите ръще и гласом взе да му се моли;
Аллаше ако те има и си милостив? Помилвай ги Аллаше. Ако ли пък не можеш и пред тебе с нещо са прегрешили, този грях го дай на мен Аллаше. Моля те дай ми го. На мене го дай. Аз на драго сърце, ще понеса тяхното наказание. Ако ли пък така решиш и не ми го дадеш, аз ……. от тебе ще се откажа. Не, не ме е страх и ясно го заевявам. Защото мило Аллаше те освен на този свят да се обичат, нищо друго не сториха. Да признавам си, че в техният живот и ти имаше място. Но повечето си го бяха отделили и дали на Любовта. Та сега мило Аллаше, ако човек в живота си само обича с какво би го дарил и наказал!
След всичко това сърцето й не можа да издържи и също като тях безжизнена се строполи на пода. През това време снахата й Фатима нададе вой на умряло и на това нещо на помощ се притичаха всички присъстващи.
Не след дълго още в ранни зори в двора влезнаха Божана и Александър. И още със своето влизане Александър почти свирепо попита;
- Къде е тя?
- Коя е Тя Александре? И добре дошъл.
- Коя може да е? Дъщеря ми.
- Тук няма Тя Александре. Тук има Ние. И ако питаш за Нас? Ние сме тук и Ви чакаме. През това време в стаята влезе и Божана и на гледката се възмути и без да крие недоволството си продължи – Какво сте направили с дъщеря ми? Защо е обвита в това бяло платно и в ръцете си държи нож?
- Добре дошла и ти Божано. Това нещо го изисква религията ни. В която преживе доброволно се закле.
- Но аз …. Но аз не съм съгласна. Аз не позволявам.
- Пред тези клетви мила Божано, нито твоето, нито моето мнение е от значение. И нека да си призная, че за това дело синът ми много я предопреждаваше и съветваше. Но тя никой не послуша и без никакво насилие избра исляма.
- Разбирам. И напълно те подкрепям, че в нито една религия не се влиза насила, а доброволно. Затова нещо само едно нещо искам да те помоля.
- Няма нужда да ме молиш. Само кажи и всяка твоя дума ще бъде изпълнена.
- Искам внука си. Искам внука си да израстне и живее с мене.
Тези няколко думи накараха аговицата да страда повече отколкото в момента страдаше по покойният си син. Защото добре осъзнаваше, че в този момент от нея искаха да изтръгнат всичко онова което имаше в сърцето си и тя без него щеше да е една не изорана запустена нива.
- Та той вече ми е всичко на света. Как да ти го дам? Как? Та какво ще съм аз без него? Моля те поискаи ми всичкото богадство, но не и внуците ми. Моля те, имам много ниви стада. Имам и много жълтици. Нека са твой, но не ми отнемай имането. Моля те. Само това не. Моля те да не ми отнемай душата ми.
- А с мойта душа какво ще стане Вайде? Преди пет години шест месеца и двадесет дена синът ни дойде и ми я отне. Не. Не разбира се. Азиз за нищо не го виня. Но моля ти се погледни само моята съдба. На това живот ли ще му кажеш? Сама. Потъпчена и обрулена. Лишена от всякакви ласки и ….. и наследство дори.
- Но защо така говориш Божано. Тези деца не са само мой. Те са и на вас. Нима не ги е раждала нашата дъщеря Амина? Божана като чу новото име на дъщеря си като подрязано дърво се строполи на земята. Хората на това нещо се стичаха на помощ, но с твърдият и заповеднически глас бяха спряни от аговицата.
- Оставете я, нека да страда. Нека до дъно почувства тази болка, от която не се умира, но и човек не се става. След това приседна до нея и като на нещо свещено взе главата й и я положи в скута си;
– Знаеш ли сестро моя, че си родила и отгледала най финната струна на живота! Знаеш ли сестро моя, че си отгледала най видното, най скъпото на любовта. Но и аз съм родила и отгледала един левент, който успя да й открадне сърцето и своето на нея да го даде.
През това време в двора нахълта Александър и като орел се нахвърли на Вайдето и от ръцете й отне Божана.
- Какво са направили от тебе тези хора Божано? Защо неподвижно лежиш в ръцете на душманина? Проклети да сте. Проклети да сте всичките. Един жив и здрав да не остане от вас. Първо ми отнехте дъщерята, сега и жената. Но ще ви покажа на вас, ще ви покажа аз кой съм и на какво съм способен.
- Александре, достатъчно е само да вдигна ръка и жив от това село няма да излезеш. Затова нещо мъжеството си го запази за други работи. Всеки от присъстващите в този момент във Вайдето виждаха някаква вълчица, която с цената на всичко искаше да опази своите внуци от нещо много зло.
През това време Александър се обърна към нея, но след като я видя, че беше голобрада, ясно осъзна, че момента за тях е съдбовен. В който той трябваше да отстъпи. Защото добре знаеше, че когато една жена в ЧЕЧА остане без забратка, тя вече беше готова на всичко и не само с дявола, а и с Бога можеше да се бори. И за всяка своя постъпка беше готова да заплати най скъпата цена.
- Да говорим тогава. Дай и ние като хората да се разберем.
- Разбира се, че ще говорим. Животните се разбират с мирисане, хората с говорене. Но сега не му е времето Александре. Сега запази самообладание и след като чедата ни както подобава на религията ни ги положим там където им е мястото, като свестни хора ще поговорим.
През това време в двора пристигна кмета придружен от ходжата на селото и попа на касабъта.
- Каква е тази врява и какво е станало тук? Но само свирепият поглед на Вайдето беше достатъчен за да го накара да млъкне. Попа като видя тази картина и почувства напрежението, реши и той да си замълчи. Само ходжата на селото в този момент намери сили и искаше с нещо да помогне;
- Вайде. Недей с лошо моля те. Знам какво изпитваш в момента. Ние всички от тяхната гибил сме покосени. Но моля те помисли малко и за своето здраве и най-вече за здравето на внуците си.
- Ходжа ефенди ….. заръките си, ги запази за джемаятя.* Знаеш много добре какво да правиш и извън този ритуал на нищо не се бъркай. Никой на този свят не се е родил по случайност. Ни най-малко пък моите деца и внуци. Всеки от тях има своята мисия и ще я изживеят до безкрай и излишък.
И тъй като ходжата добре я познаваше и още по добре знаеше тази жена на какво беше способна, пред нея сведе глава и се развика на тълпата;
- Хайде джамаат. Какво чакате? Взимайте табутето** и да тръгваме към гробището. А те сякаш това чакаха. Без да чакат повече покани или заповеди, по младите от тях нагърбиха двата табута и ги понесоха към вековното гробище, в което лежаха от всеки вид хора. Пътя им също като от разновидни цветя, беше осеят от голяма тълпа, която беше придошла от цялата околия. Някои от тях вдигаха ръце и отправяха молитви към Аллаха, други пък с навлажнени очи се кръстеха. Божана и Александър хванати за ръка редом вървяха след табутите и не повдигаха глава от земята. Но когато стигнаха до изкопаните два гроба, Божана пак припадна, а Александър с всички сили на ставащото се противи.
- Стой почакайте бе хора. Какво правите? Та тя е християнка и трябва да се погребе според християнските убичаи. След това се обърна кък попа и взе да го моли. Моля ти се попе, поне ти кажи нещо. Моля те не позволявай това нещо.
- Сине, дъщеря ти лично пред мен избра своето име Амина и се закле в исляма. След всичко това нещо аз за нея няма какво да направя. Тогава това нещо й проповядваше сърцето и тя заради Любовта си се отрече от нашата вяра християнството. Оттук насетне, Бог вече с нея какво ще прави, си е лично негова работа.
През това време в гроба на Без-именната Александър хвърли един сребърен кръст и взе да се кръсти. Но в този момент се набърка ходжата на селото;
- Извадете кръста от гроба й. Това нещо не е прието в исляма.
- Но ходжа, какво ще стане ако в гроба й поставя един кръст? Нима и той не е създаден за да служи в името на вярата?
- Да така е. Към кръста и ние мюсюлманите отдаваме почест. Но
този ритуал в исляма се извършва при определени закони и на този свят няма човек който би ги променил. Така, че оставете ме да си довърша задължението.

из БЕЗИМЕННАТА -2 на Ибрахим Бялев

[ibrahim65]

НЕ, не ме изгаряй,
вътре в мен си ти!

Живота е лъжа,
света и той е лъжа!
Лъжа, лъжа, лъжа …

Не, не ме изгаряй,
вътре в мен си ти!

На този свят само -
обичта ми не е лъжа!
Не, не, не е лъжа!

Не, не ме изгаряй,
вътре в мен си ти!

Хайде, за да ми повярваш,
потърси нещо от мен?!
Живот ли искаш или сърце?
Твои са!

Но моля те не ме изгаряй,
че вътре в мен си само ти!

Автор Ибрахим Бялев