Български > История

ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ

<< < (56/69) > >>

teo:

--- Quote from: pomak BG on September 18, 2009, 11:04 ---Както казах и подобно на Шериф и аз имам нещо специално за този професор. Мислих да го сместя в бъдещата ми книга, но защо да се чака толкова време като и тук може да се побликува. Става въпрос за следното:

 В сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., не са допуснати хронологически грешки, но пък от своя страна те до голяма степен са политизирани. Като пример тук може да се даде книгата на проф. Петър Петров “По следите на насилието” издадена през 1972 г. Още в предговора (с. 9) се споменава, че не са поместени всички известни документи. Освен това като извор можело да се използват данни и от други източници, сред които биват посочените етнография, музика и пр., но в настоящата книга те не били обект на внимание. Независимо от това (на с. 11) се публикува така популяризираната народна песен “Даваш ли, даваш, балканжди Йово”. На следващата страница (с. 13), автора отбелязва прословутото изказване на Митхат паша, публикувано във едно френско списание. В него се споемнава за повече от един милион месни българи приели исляма, които не са дошли (подобно на юруците) от (Мала) Азия. Сред тях не влизат и татарите и черкезите. И независимо, че говорят на турски, те са чеда на тази раса, като произхождали от това коляно. Сред тях имало и мюсюлмани, които говорили на български. Независимо от факта, че тук става въпрос за турците потомци на прабългарите, узите, печенегите, куманите и пр. и помаците (славяни) автора още в началото (на с. 5), в духа на национализма отбелязва, че това са двете потомствени български групи, на потурчилите се и запазили роденият си език мюсюлмани.

Книгата “По следите на насилието” е разделена на три дяла, първите два от които не са свързани с помаците. Първият е обозначен като “Помохамеданчването политика и практика” и е свързан най-вече с насилственото помюсюлманчване на отделни лица, пленници, деца и жени, с последните от които най-често след този акт мюсюлманите се женили. В споменатите документи е пропуснат факта, че в исляма по примера на пророка, който имал жена християнка от Египет, на мюсюлманите им е разрешен брак с християнка и еврейка, но не им е разрешен такъв с идолопоклонничка, докато тя не приеме исляма. Също така в исляма, а и чрез Султански ферман от 22.01.1844 г. (с. 43), се забранява насилсвеното помюсюлманчване, тъй като не е било по убеждение и акта няма да е траен. Във фермана изрично се потвътждава факта, че тези насилствени действия не са били масови, а били единични случаи по време на османската власт.

Втория дял обозначен като “Помохамеданчвания чрез откъсване от родната среда” е свързан най-вече с робовладеенето. Тъй като на много места в Корана (примери 2: 177; 4: 92; 5: 89 и пр.) е споменато, че за да се опрости даден грях, най-доброто за човек е да освободи роб, поради тази причина не са случайни и отбелязаните случаи на освободени роби, които приели исляма. От друга страна в Османската империя също така е отбелязано, че не само турците притежавали роби, но и евреите и християните (67, 81, 102). Колкото до еничарите, въпреки подчертаното усилено ислямизиране, имало случаи на избягали младежи от еничерски корпуси (с. 138), а също и на бивши еничери (с. 17), които запазили християнската си вяра.

Последния дял, който е обозначен като “Помохамеданчвания без откъсване от родната места” и който би трябвало да е свързан с помаците, до голяма степен в него са посочени документни материали характерни за райони, далеч от местонахожденията им. Сред данните за помаците интерес преставляват (на 157-162) сведенията от регистъра на соколарите от 1477 г. за поединичното преминаване към исляма. С изключение на помашките села Кочан, Чечко и Драгиново, Велинградско във всички останали райони помаци не живеят и ако е имало такива, те ще да се изселили в един по-късен период. Също така във всички останали, с изключение на споменатите две села, посочените мюсюлмани били бивши роби. В тези ранни години, от споменатите две села, единствено в Кочан имало мюсюлмани, които били 7 мюсюлмански домакинства, 1 бенак и 13 неженени. През 1491 г. (с. 165) от регистъра джезае, в отбелязаните 10 вилаета единствено Пловдивския, Охридския, Дебърския и Призренския живеели помаци, торбеши и горани. Като цяло в споменатата година от регистъра се вижда, че в споменатите вилаети, общоприелите исляма били 11 души. В регистър за зеамети и тимари в Ксантийско и Драмско от 04.11.1491 г. в споменатото село Муставчово, в което живеели помаци от всичко 17 мюсюлмани, само един бил освободен роб. В откъс от османски регистър между годините 1497-1502 г. за Неврокопско и Беломорието (168-197) от всички изброени села само помашкото село Буково (с. 178) по това време било чисто мюсюлманско. От тимарския регистър за Търновско от 1502 г. (с. 198) са регистрирани и приели исляма в дн. села Сенник Севлиевско и Крушуна Ловешко. Като първото е мюсюлманско, а второто в по-голямата си част. От списъка на джелебкешаните от 1576 г. (221-222) в Родопите се посочва, че в село Бабек по-това време всички пастири били мюсюлмани. Списъка показва, че пастири мюсюлмани имало и в Белица – 1, Баня – 2, Бачево – 2, Разлог – 1, Дорково – 3, Костандово – 5, Ракитово – 4, Чепино – 3, Лъжене – 2, Тъмръш – 3 и пр. Из опис на Охридския санджак от 1582 г. в нахия Река, Дебърско, имало 170 мюсюлмански домакинства, почти всички наскоро приели исляма. Като в Жеровница през тази година имало 89 мюсюлмански домакинства и 31 немюсюлмански (с. 233). Пак от тази година е и регистъра на вакъфските владения на Ебу Еюб Ансари, където са споменати Севлиевското село Абланица, където живеели 40 мюсюлмани и в Свищовска нахия с. Алеко с 29 мюсюлмани и с. Босилковци с 35 мюсюлмани (235-236). Според католическия епископ Петър Богдан през 1640 г. в павликянските гр. Павликени имало 20 мюсюлмански домакинства, с. Малчика, Плевенско 25 мюсюлмански домакинства, с. Брестовец, 30 мюсюлмански домакинства, гр. Белене 10 мюсюлмански домакинства и в с. Орешене Свищовско 30 мюсюлмански домакинства. Докато Хъсен, Тетевенско, която до ХІХ в. била чисто-помашка, през 1648 г. все още е била немюсюлманска (248-250). До 1636 г. според тефтер за джезае е установено, че в някой от помашките села в Неврокопско, все още е имало немюсюлмани. Така например в Рибново живеели 44 немюсюлмански домакинства, в Брезница 65 домакинства, в Тешево 130 домакинства, в Осиково 65 домакинства и пр. ( с. 247). Според подобен дефтер от 1660 г. за Неврокопоско, немюсюлманите в горепосочените села започнали да намаляват, като в Рибново били вече 10 немюсюлмански домакинства, в Брезница 20 домакинства, в Тешево 90 домакинства, а в Осиково 25 домакинства. Освен в тези села по това време немюсюлмани живеели и в Лъжница 2 домакинства, Корница 13 домакинства, Буково 17 домакинства, Тисово 15 домакинства, Сатовча 60 домакинства, Дебрен 50 домакинства и пр. (254-255).

В приложението, което е озаглавено “Из борбите на Родобското население против османската феодална гнет”, от страна на помаците са включени главно две протеста, през 1720 г. от област Ахърчелеби против “получилите повиквателно за еничери” Хайдукоглу Ахмед и Маркооглу Исмаил, които били разбойници, и през 1859-1866 г. срещу арменеца Якуб Ефенди, който закупувайки преди десет години доставките на сукно, е раздал пари на жителите на същата област за приготвянето му, но правителството отнело доставката на арменеца. Оттогава той, като използвал корупцията на властта, заставил жителите на Ахърчелеби да изготвят за него сукно с големи загуби за тях и с това ги довел  до неплатежоспособност. Поради това началникът на охраната на Одринския генерал губернатор, който бил изпратен да събере означения дълг, бил бит и межлисът разпуснат.

След всичко това, независимо от наличието на данни от османските архиви и пр., в книгата си проф. Петър Петров намерил място и за горепосочените летописи и за някои жития, които до голяма степен променят историческата действителност. За да се останови дали легендарните личности присъстващи в посочените летописи и жития са действителни, трябва да се направи справка с османските архиви. Така например според Махиел Кил в регистрите, включително и този на джизае са посочени имената на поповете в селата на Чепинското корито. В регистъра от 1641 г. човек на име Методи Драгинов не фигурирал. Също така според него най-забележително е, че след т. нар. масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още имало християни.

В друга своя книга озаглавена “Помохамеданчването в Ловешкия край (Главно в селата Б. Извор, Градежница, Галата и Лешница), издадена в Ловеч през 1964 г., Петър Петров (34) пише, че според Салнамето от 1874 г. на турския управител в Русе Митхат паша, броя на свинете в Т. Извор били 1667, в Галата 394, в Градежница 53 и в Лешница 561. Според К. Гьозлер от османския опис “Салнаме-и Вилает-и Туна” от 1873 г. става ясно, че данните на Петър Петров са измислени и в описаните села наличието на прасета било 0. И според местните жители в селата Галата, Градежница, Глогово, Бабинци и пр. до 1975 г. свинята и свинското месо били чужди на местното помашко население. И те не гледали свине като домашни животни, нито се ядяло свинско месо.  


--- End quote ---


Поздравления,
много добро раследване и коментар!История така се пише именно със анализи и разследвания...а не лъжи.

Siuleiman:
Това вече ми изяснява някой нвща ,благодарим за друда.

fotakiev:
                         Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (І част)
                                   (Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с)
                                                                                       Продължение....

                                                                  П.П. Хюсеин Мехмед е (pomak BG) от форума



Познати ли са на Х. Мехмед горните сведения? Защото отрицателният отговор говори за неосведоменост, а положителният – за тенденциозно и изопачено излагане на историческите събития. Защото не само българите мохамедани (помаци), но и огромна част от тюркоезичното население в България са ислямизирани българи.


                                                                                                 *


Подобно е положението и с втората част на „съчинението” – от 1878 до 1944 г.: лошата структура, непознаване на основния фактически материал, тенденциозен подбор на определени сведения и механичното им сглобяване, замълчаване на други, ненужни отклонения от темата, огромни непълноти за политическия живот, икономиката, образованието и т. н.

Преди всичко тук липсва самостоятелно заглавие за Руско-турската освободителна война, за Санстефанския и Берлинския договор и за Сенклериския метеж, за да се видят специфичните условия на българите мохамедани в отделните области. Казаното тук-там е повторение и крайно недостатъчно. А и Освободителната война не може да се представя само с проникването на руските войски до Смолян, и то под заглавието за Източна Румелия.
Целият този период, обхващащ около 60 години, е разбит на 11 заглавия, което показва неумение да се изгради една стройна структура, почиваща на логиката на историческите събития.

Първите четири заглавия обхващат времето от Освобождението до края на Балканските войни, т. е. от 1878 до 1913 г.

В заглавието „Помаците в Източна Румелия” (с. 37 – 45) се говори от всичко по малко за Руско-турската война, за Санстефанския и Берлинския договор, за рупчоски управители помаци през ХІХ век, за Сенклериския метеж, за Петко войвода, после малко за училищното дело, отново за Сенклериския метеж, за Помашката родопска република, за изселвания. Изложението е много елементарно, несвързано, непълно, едностранчиво и не дава нищо ново. Освен това веднага възниква въпросът: тук ли е мястото на Помашката родопска република, която не се е подчинявала нито на правителството на Източна Румелия, нито на Княжество България до 1912 г. Изложението не е лишено и от фактически грешки, напр. по мирните договори от 1878 г. Сърбия получава Нишко и Пиротско, а не Западните покрайнини – последните тя взема след Първата световна война.
Непознаването на фактическия материал проличава особено ярко по въпроса за образованието. На с. 40 – 41 той е написал само онова, което е преписал от книгата на Ж. Назърска. Но тъй като и тя не познава целия фактически материал, нека малко по-подробно да видим за какво става дума.

За Чепеларе е написано, че в трикласното училище през 1883 – 1885 г. завършили и пет-шест помачета. А истината е, през 1883 г. в селото имало българомохамеданско общинско училище, посещавано от 70 – 80 ученика. В околийското класно държавно училище пък били приети около 20 деца на българи християни и около 10 помачета.
За Чепинско пък е останал непознат един много важен документ – молба от 14 ноември 1884 г. на българомохамеданското дружество „Просвета” до председателя на Народното събрание на Княжество България за помощ. Тя е подписана от 29 души членове на дружеството и ученици, от които един ученик в Софийската класическа гимназия и един юнкер във Военното училище. В тази молба се говори, че те са потомци на обърнати в ислямизма българи; че в училище „учим език чужд и непонятен и неизвестен нам”; че искат „матерния си език в училищата”. По обобщени данни, към 15 октомври 1887 г. българомохамеданското ученолюбиво дружество „Просвета” притежавало 1000 книги, получило от румелийското правителство 500 – 1000 лири, а от българското около 10 000 лева.


Наивно и дори смешно звучи твърдението на автора, че помаци от Чепинско започнали да се изселват, тъй като правителството открило помашко училище и отпуснало помощи и стипендии на няколко помачета.

Подобно е положението и със следващото заглавие „Помаците в Княжество България” (с. 46 – 55). И тук Руско-турската война, изселвания, излишни мъдрувания около връщане на помаци в християнството, изброяване на села с помашко население по В. Миков (което е трябвало да се даде при ислямизациите), мохамеданското население в района изобщо – преди 1878 г. та някъде и до 1934 г., върлувания на бабешките помаци, четническото движение в Средните Родопи от 1896 до 1903 г. И тук всичко е елементарно и непълно, със случайно и тенденциозно подбрани факти. И ни дума за икономика, обществен живот, училищно дело.

Следващите две заглавия би трябвало да бъдат обединени в едно – от Освобождението през 1878 до Балканските войни през 1912/3 г.
Заглавието „Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.” (с. 55 – 66) в по-голямата си част е преписано от В. Кънчов. Една част от този материал би трябвало да отиде при ислямизирането. Сведенията за отделните села, при наличието на подробни таблици у В. Кънчов, е трябвало да добият друг вид: само помашки, само християнски и смесени, с посочване на къщите на едните и на другите. Излишни са подробните описания на поминъка в някои селища, а за други ни дума (написаното от В. Кънчов е пътепис, а не цялостен научен труд). И отново голяма непълнота – описанието върви по пътеписите на В. Кънчов и стига до 1899 г., т. е. липсва времето до 1912 г., а за Родопите и Беломорието изобщо не се споменава.

Заглавието „Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.” (с. 67 – 71) би трябвало с първата си част да отиде в началото на предното заглавие, а с втората – в неговия край. Но дори и при такова окрупняване остава огромната празнота за времето от 1903 до 1912 г.
Последното заглавие е също така елементарно, непълно и не дава нищо ново. Тук още в началото при преписване от В. Кънчов (т. І, с. 328 – 330) са изопачени неговите сведения: на 10 ноември четниците не са отишли от Банско в Горна Джумая, а от този град пристигнал нов воевода на мястото на починалия Б. Маринов; четниците не се отдали на „плячкосване”, а новият войвода бездействал и „се задоволи да се наяде и напие хубаво в селото”. По същия начин с преписване и заимстване от В. Кънчов и Д. Дойнов са допуснати и други грешки, при това без да се посочват точно използваните страници.

Особено внимание Х. Мехмед е отделил на помаците по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) – три заглавия на 30 страници. Написаното е образец на грубо пристрастие.
Първото „Помаците по време на Балканската война от 1912 г.” (с. 72 – 75 е само четири страници. Тук българската войска, освободила Родопите, е представена с обидните епитети „грабители” и „насилници”; говори се само за унищожени и ограбени селища, за избити помаци. А едно от най-славните събития, което доведе до освобождаването на Средните Родопи, направо е представено наивно и смехотворно. Става дума за прочутото сражение при Кавгаджик (Родопската Шипка), където полкът начело с подп. Вл. Серафимов срази далеч по-многоброен противник и отвори пътя за настъпление към Беломорието. През 1995 г. в бр. 14 на в. „Права и свободи” С. Бозов публикува интервю с един българин мохамеданин, който 82 години след сражението разказва, че турската армия загубила сражението тъй като била с нестандартни пушки. Това интервю Х. Мехмед е перефразирал в следния вид: „В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджик”.(с. 72). А че в продължение на няколко години преди това турските военни складове в Родопите били буквално препълнени с първокласно оръжие и че в битката при Кавгаджик далеч по-многобройната турската войска била разбита – това двамата „автори” се мъчат да омаловажат с уж некачествено оръжие. Но така не се пише история!

Второто и третото заглавие „Покръстването на Родопите и Беломорието (1912 – 1913)” и „Помаците по време на Междусъюзническата война от 16. 06. 1913 г.” (с. 76 – 101) също така са образец на грубо пристрастие и тенденциозен подбор на автори и съчинения.
Основната част от написаното е преразказ на спомени, публикувани от С. Бозов в бр. 7 – 14 на в. „Права и свободи” от 1995 г., т. е. 82 години след събитията. За недостоверността на спомените достатъчно е да се каже, че почти всички анкетирани тогава са били деца: няколко души са били от 1 до 3 г., други на 4 – 5, и много рядко по-възрастни. А има и уникален случай – Асан Реджепов (р. 1915 г.) разказал за Междусъюзническата война и покръстването през 1913 г.! И тук документалният материал е използван изборно. „Подминат” е документалният сборник „Завръщане към българския род” (т. І, С., 2001), където на с. 275 – 381 са поместени материали и за Неврокопския край, и за Македония. Това са документи, които рисуват много по-пълна и по-различна картина от разказа на Х. Мехмед.

Нищо по-различно и в останалите пет заглавия за времето от 1915 до 1944 г.: откъслечни сведения, непознаване на основната литература, нарушена хронология. Основното внимание тук е насочено към изселвания на българи мохамедани в Турция, създаване на дружбите „Родина” в Родопите в навечерието на Втората световна война и последвалата смяна на имената.
Пристрастието на Х. Мехмед към разглежданата проблематика проличава особено в следните два случая.

На с. 118 той цитира доклада на главния мюфтия от 17 април 1937 г. до Министерството на външните работи и вероизповеданията за изоставането на помаците във религиозно-просветно отношение и че нямало достатъчно подготвени кадри за свещенослужители. С бел. 424 препраща към „ЦДА, ф. 166, оп. 1, а. е. 1178”. Но в посочената архивна единица има още два документа, които той „е подминал”. Става дума за писмо от мюсюлманската вероизповедна община в с. Смилян от 1938 г., скрепено с много подписи на селяни, до министъра на външните работи и изповеданията, с което те благодарят за откритото българско училище и искат и мохамеданско училище, „в което да се подготвят наши хора – мюфтии, имами, хатиби и учители по коран – не на чужд език”, т. е. не в Шумен и не на турски. В друго писмо пък няколко природопски села не желаят да бъдат под пловдивския турски мюфтия и искат да преминат към създаденото Главно мюфтийство на помаците в Смолян.
Знае ли Х. Мехмед за тези документи, или изобщо не е виждал цитираната архивна единица?


В с. Галата, Тетевенско, където Х. Мехмед е ходжа, на 12 септември 1944 г. 15 души партизани били арестували кмета Али Муков „в името на партията. Сред тях били Никола Врачев, Георги Милчев, Митьо Нешев и др. Официалната версия за неговото арестуване било обвинението, че е бил адютант на цар Борис ІІІ... Той бил откаран в Гложене, където бил измъчван и убит” (с. 139). Сведение за това дал синът му през 2004 г.

А истината е съвсем друга. Измислица е, че Али Муков е бил адютант на царя. Знае ли Х. Мехмед какво значи адютант на царя, каква подготовка и какво високо войнско звание трябва да има? И след това да стане кмет на с. Галата? Какви са тия партизани от с. Гложене, когато не само от това селище, но и от целия Тетевенски край не е имало нито един партизанин? И толкова ли е бил опасен А. Муков, та е трябвало 15 души да го арестуват? Ако това интервю наистина е дал синът на А. Муков, то той е скрил истината. Защото през 1968 г. в районния съд в Тетевен е било гледано дело за наследство и съдът е постановил, че Али Муков е безследно изчезнал (РДА-Ловеч, ф. 1278, оп. 2, а. е. 40).

Каква е истинската картина за периода 1878 – 1944 г., която Х. Мехмед не знае или не иска да знае?

Преди всичко Х. Мехмед не застава на категоричната позиция, че помаците са ислямизирано българско население. Нещо повече, той непрекъснато ги противопоставя на останалото българско християнско население: многократно се среща изразът „българи и помаци”.

Българският език разграничава понятията род и вид: първото е обобщаващо, а второто – конкретно. Родово е напр. понятието ”камък”, а видови –„гранит”, „мрамор”, варовик” и т. н. Понятието „дърво” като родово, а „бук”, „леска”, „бор” и т. н. са видови. По същия начин понятието „българи” е родово, а видови са „българи християни”, „българи мохамедани”, „българи католици”, „българи протестанти” и т. н. С други думи, противопоставянето на понятието „помак” на „българин” е граматически неточно и научно невярно: религиозната принадлежност не променя етническия произход.

Крайно неточно и научно невярно е да се говори за „помаците” като нещо единно. Във всяка обществена категория въобще и при тях конкретно има имуществени различия, класови противоречия, често противоположни политически настроения и практически действия. Непрекъснатото повтаряне, че помаците винаги подкрепяли турската власт, че се противопоставяли на българите, че все искали да се изселват, че били подлагани едва ли не на непрекъснати опити за покръщаване и т. н. далеч не отговарят на действителността. Защото има и много обратни случаи – на взаимодействие между българи християни и българи мохамедани. Историята е точна наука, борави с целия комплекс от факти, оценява историческия процес в цялата му сложност и противоречия.

 

pomak BG:
Фотакиев копирва една критика на Петър Петров и я вкарва тук във форума. За сега е вкарал двете части престои му да вкара и последната. Ще му спестя това като я побликувам лично аз.

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІІ част)

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІІ част)

(По повод книгата на Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)



3. Справочният апарат е под всякаква критика


Списъкът на използваната литература е обозначен със странното заглавие „изворна литература”. Сгрешени са имена на автори: Сиаби или Сибаи, У. Бюксеншюц или Бюксентути, Ив. Божилов – Божинов, Л. Милетич – Милятич. Книга на Г. Острогорски „История на Византийската държава”не е издавана в Мюнхен през 1963 г. В „Публикувани документи” пък е посочен Коранът.

„Архивни източници” е с подзаглавие „Централен държавен архив (ЦДА)”. Тук към трите архивни фондове от този архив са включени още един архивен фонд от Научния архив на БАН, два от Държавните архиви в Ловеч и три от Смолян. Към нито един от фондовете не са посочени използваните архивни единици. Две от описанията пък са объркани:
97. НА – БАН, сб. ХVІІІ, ф. 13 Териториална дирекция „Държавен архив” – гр. Ловеч
98. ДА – Ловеч, ф. 49к Териториална дирекция „Държавен архив” – гр. Смолян.
Тук дори името на Смолян два пъти е изписано и като „Смолен”.

Научният апарат (бележките) гъмжи от грешки:

не са посочени използваните страници от съответните архивни единици (с малки изключения), на много места препратките към използваната литература не отговарят на посочените страници, понякога и на посочените съчинения. Така напр. на с. 62, бел. 211 има препратка към книгата на К. Попов, която е за Разложко, (а не са Серския, Драмския и Солунския санджак), докато данните са от В. Кънчов, т. 2, с. 446 – 464. На с. 36, бел. 120 се цитира В. Кънчов, т. І, с. 129 – 132, 147 и 171 за торбешите, но там няма такова название; на с. 58, бел. 202 пак В. Кънчов, с. 264 – 268, но цитираните сведенията са на с. 113 – 169. Такива несъответствия и неточности има и с други текстове на В. Кънчов.
На с. 106, бел. 365 се дава препратка към М. Груев, с. 257, но там има само библиография на чужди езици. Не отговарят на посочените страници и препратки към книгата на Е. Иванова: с. 109, бел. 378, с. 133, бел. 478, с. 138, бел. 478.

Авторът борави много неточно с географските понятия. Той пише, че „от Разлог до прохода Предела помаците живеели в долината на река Струма” (с. 62) и се позовава на В. Кънчов. Но последният (т. ІІ, с. 335) много ясно пише: „От Разлог през прохода Предел помаклъкът минал в долината на Струма.” Подобни грешки има доста: Доспатската река (Рата) е на изток, а не на запад от Чеч (с. 59); Скеченско е Ксантийско, а не Серско (с. 60); планината Бабуна не е близо до Бабек (с. 61); Реканска каза (Река) не е Ресенска каза – Ресен е център на нахия в Битолска каза (с. 66), и т. н.

Странно звучат за българския правопис звучаи някои думи: малоазиатски, генуазийци, венециянци, печенезки, селджутски, кахве, кахведжия, джазие (вм. джизие), и т. н.

Най-голямата бъркотия е в названията на селищата: едни са изписани погрешно, други са със старите имена и не са дадени новите, трети са изписвани по два различни начина, в четвърти упорито се поднасят турските им названия. Авторът просто ги е вземал наготово от съответните съчинения и не си е направил труда да ги уеднакви и осъвремени. А това е проява на недобросъвестност и неуважение към читателя, защото дори една буква да е сгрешена тя променя цялото название.

Примери от района Ловеч – Бяла Слатина: Реселец, а не Веселец; Лепица, а не Леница; Попица, а не Поница; Сукаче, а не Сухарче; Сопот, а не Сопод; Асен (Хъсен), а не Ъсен; Лесидрен, а не Леседрен; Бабинци е махала към Тетевен и става село едва от 1978 г., и т.н.

От района на Рупчос: Хвойна, а не Фойна; Беден, а не Бедан; Брезе, а не Брезен; Лясково, а не Лъково; Настан, а не Настън; Късак, а не Касък; Чукурово, а не Чуреково; Кестен, а не Кестенджик. Харделево е Лилеково, а не Богутево. Не са разкрити новите имена на редица селища: Савтъще (а не Софтъще) е Студенец, Дермендере е Първенец, Ер Кюприя е Мостово, Чукуркьой (а не Чокуркьой) е Забърдо, Катран чукар (а не Катранчукур) е Катранци, Аланджиево е Змеица, Балабан е Ягодина, Рахово е Оряхово, и т. н.

Подобни разночетения и грешки има и за Средните Родопи. Срещат се Пашмакли и Пашмаклъ за Смолян, Ахъ челеби и Ахър челеби, Исмилян за с. Смилян, Могиловци за с. Момчиловци, Рожен а не Рожден, Турян а не Туран, непосочване сегашните названия на селищата и т. н. Същото се отнася до Разложко и Неврокопско, Беломорието и Вардарска Македония. В цялото „съчинение” такива са над 2/3 от названията на селищата.

Х. Мехмед променя и имена на хора: Алексий Комнин е станал Алексей, Антон Страшимиров – Атанас, и др. На писмо от 17 април 1937 г. главният мюфтия собственоръчно се е подписал Мустафов, но презимето му е изписано „Мустафа” (с. 118); три пъти Юсеин Бейски е наречен „Хюсеин” (с. 109, 110 и 124), и т. н. Самият Хюсеин Мехмед е преименувал и себе си, макар че по официалните документи е „Юсеин”.

Заключението се налага от само себе си. Книга с такива непълноти, в която оттук-оттам е взето и преписано по нещо, с непознаване на основни научни изследвания и документални сборници, с преднамерено изкривяване на едни събития и замълчаване на други, с абсолютен хаос в справочния апарат, не може да се нарече иначе освен „книжно недоносче”.
„Съчинението” на Х. Мехмед е снабдено с предговор от

Петър Япов, който се е представил като „академик, д-р и историк” (???), без да е нито едно от трите.

И предлага книгата да бъде защитена като докторат (желателно навън, в незаинтересована страна). И той би гласувал за това „с две ръце,... поради липса на четири!”

Ето на това се казва: То бива, бива нахалство, ама чак пък дотам...

pomak BG:
Истината е, че аз тук във форума вкарах една защита за това което ме критикувал въпросния професор. Но за да бъда по конкректен ще си позволя да я вкарам и тук. Тя се отнася за първата част. За следващите ще трябва да ги разгледам обстойно.

Аз Хюсеин Мехмед автор на книгата Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония, като прочетох критиката на “проф. д. и. н.” Петър Петров за книгата ми, зарязах научната си работа и като един муджахиддин сметнах, че е нужно да защитя себе си, общността си а от там и всички останали мюсюлмани.

Като начало мога да посоча, че книгата ми е първото историческо съчинение написано от помак, която може да се похвали с факта, че има историческа стойност. Признавам, че съм пренебрегнал доста материал, но поради страх да не си “оцапам ръцете” с пропагандни материали от страна на българските, гръцките, турските и сръбски автори, се забеляза че покрай сухото изгоряло и мокрото в случая съм пренебрегнал и доста материали, които можело да отбележа. От друга страна пренебрегването на материалите се дължи на факта, че за съществуването на някой от тях аз съм нямал сведение, а може би и достъп за разлика от професора. 

Въпросния професор трябва да знае, че всичко описано от него и мене се случило някога и е възможно някои работи да са преиначени, а други измислени и внедрени. Поради тази причина изтъкването от негова страна е лишено от всякаква морална обосновка, а всеки един учен знае, че науката е един океан от знания, за които ние нямаме нужния умствен капацитет да открием всичко, да го усвоим и изложим чрез факти. За него единствената полза от това което е написал може да му донесе “потупване по рамото” и обещание за повишение.

От тук навлизайки в темата аз трябва да заявя, че винаги между помаците от различните краища на Балканите е имало връзка. За нея и за много други споменати въпроси професора ще прочете в следващата ми книга, която ще е със заглавие История, обичаи и фолклорни песни на помаците, торбешите и гораните.” Озаглавил съм я история, тъй като не съм включил всичко подробно, противен случай щеше да бъде историята. Освен това там ще се постарая да запълня всички дупки, оставени от мен при написването на първата ми книга. Останалото ще прочетете след отпечатването и.

За структурата на съчинението ми, трябва ясно да се разграничават два основни въпроса свързани с историята на българския народ описани от историците ни. Първият е свързан с прабългарите и вторият с българите. От ясен по ясен е факта, че помаците не са свързани със прабългарите, съдейки от гледна точка на езика и местонахождението им и поради тази причина аз не съм споменал подвизите на Тервел срещу арабите.

Аз като един научен работник независимо от факта, че не съм удостоен с научна титла, след прочетеното от мен, бих заявил твърдо, че нужния професор си е удостоил титлата чрез подобно схващане и критики като тази. На първо място е нужно да се отбележи факта, че мюсюлманите в България и където и да е, сред които са и помаците, не са мохамедани, тъй като те не отдават култ към Мухаммед, а се молят единствено на бога Аллах. Вторият въпрос е свързан с “групата българи”. Тази група, доколкото си спомням е отбелязана по този начин в изворите и това е делегацията изпратена от цар Борис при папата. Царят лично можело да го попита ако е имал мобилен телефон или е имал интернет връзка с него.

В книгата си съм описал по голямата част от тези, които приели исляма, като съм сметнал, че са прадедите на помаците. Както става ясно тук говоря за богомилите и павликяните. Много видни историци споменават този факт. Тук става въпрос за личности като Иречек, Милятич и пр. Всички те, а и не споменатите в случая, са известни изследователи в тази област, които са и със авторитет сред научните среди. За разлика от професора, който аз за съжаление не познавам. Другата не описана група от мен, които приели исляма, не са сред тези прадеди. Това са една малка общност, пръсната из цялата българска етническа територия, която била от своя страна една лицемерна  групичка стремейки се по един или друг начин да се облажи от бъдещите и привилегии. Като пример тук може да се даде Осман Пазвантоглу, който дори се самозабравил в привилегиите си. Когато говорим за масова ислямизация, трябва да имаме действително това в предвид, тъй като фактите не покриват изтъкнатата реалност. Съди се най-вече по наличието на християнско население сред помаците, а също и за чисто християнските села посред помашките села. В първата група не включвам настанилите се християни след изселванията на помаците, а споменавам единствено за корени жители. Като говорим за помаците знае се, че множество села и градове в Родопите, Ловешко и Македония са смесени. Няма да давам конкретни примери или може би един гр. Златоград например. Колкото до българските села, които са насред помашките, като такива може да се посочат селата Гела в Чепеларско и Малка Желязна в Тетевенско.

В книгите си никъде не съм споменал някакъв църковен събор свикан срещу павликяните, защото такива не се споменават в изворите. Споменал съм единствено за походите срещу тях, за разселването им на Балканите и приносът им за появата на богомилството. А също и за приемането на исляма на една част от тях, като пример тук може да се даде тази част от павликяните приели исляма в с. Ореш, Свищовско.

Ако се стремим да определяме книги като моята за наивни, то аз бих споменал, че книгата на Ст. Шишков за помаците също като такава. Неговото мнение за произхода на наименованието на помаците е “наивносмешно”, да не говорим че до голяма степен е и подигравателно. Или той това е целял? Знаем че и родинци се стремели към това, а и не само те.

Не трябва да забравяме и факта, че в България освен славяноговорящи е имало и тюрки (булгари, печенеги, кумани, узи и пр.). От ясен по-ясен е факта, че едните и преди са говорили тюрски. Поради тази причина споменаването на думата асимилиране е крайно наивна. Правени са изследвания по този въпрос от гледна точка на диалекта и учените установяват, че турците в Лудогорието могат да се определят като една отделна група, наречена поддунавски турци. За това говори и Митхат паша, който в края на изказването си не пропуска да спомене и помаците, като споменава че те говорят български сиреч славянски.

За статистиката точни сведения не могат да се дадат, всичко което пиша ще се тълкува погрешно. Освен това тук става въпрос за помашка история. Поради тази причина както не съм споменал подробни сведения за създаването и укрепването на Османската империя, така не съм се спирал подробно на историята на България, в стремежа си да не се отклонявам от темата.

Знае се, че комунистите веднага след 9 септември стремейки се да оприличат тоз и онзи като фашисти, целяха лично да се облажат със тяхното имущество. Като такъв бил определен и Али Муков, дори за него се твърдяло, че е бил адютант на цар Борис ІІІ. Възниква въпроса, как така ще е безследно изчезнал? Или Али Муков можел да се телепортирва и да е отишъл на някое друго измерение. Ако професора беше ходжата на село Галата, добре щеше да познава биографията му, тъй като всеки втори в Галата, знае неговият принос  за развитието на селото и знае за неговия твърд и безкомпромисен характер.

Също така на професора трябва да му е ясно и факта, че Буйново, което днес е гранично село е било далеч от Пловдив и имало вероятност то да е попадало в Османската империя според решенията на Берлинския договор, колкото до Борино (Караблак), то не е помашко село, а чисто турско село. Двете села са на приблизително 34-35 км. Дали искало Борино да се присъедини към Източна Румелия или не това не влиза в темата, тъй като пак повтарям селото е турско.

Освен това не трябва да се пропуска факта, че не само отделни помаци са ги правили тези зулуми, а и трябва да се отбелязва заслугата на комитите в изселването на помаците. Днес виждаме че Батак, независимо от кръвопролитията, си е Батак. А къде е село Тъмръш? Къде е помашката нахия в Ловешко, описана от Миков? Къде са помашките села в Македония описани от Кънчов? Това са явни факти, не са наивни празнословия. За да реши някое помашко семейство да си събере багажа и да предприеме пътуване на стотици километри от едно място до друго с цел изселване, то това семейство със сигурност не го е направило това от кеф, а с надеждата че там няма да преживява тези кошмари, които ги виждало в т. нар. своя родина.

Надявам се да съм бил обективен. Вярно е че е опасно религията да се използва за политически цели, но не само ислямската религия се използвала за такива, а и християнската. Пример за това са родинци с техния секретар, завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов, БПЦ през 1912-1913, ловешкият епископ Натанаил Охридски през 1881 г. и не на последно място офицера от ДС отец Боян Саръев.

Освен това аз не приемам термина асимилация. Този термин в историята на помаците и турците в България до 1878 г. не съществува. Нито през Първото Българско царство, нито през Второто Българско царство, нито през Третото т. е. Османската империя. Всичко си е на мегдана и траките (власи и каракачани) и славяните православни и еретици (българи и помаци), както и прабългари, кумани, печенеги от една страна и юруци и останалите анадолци от друга страна (турците). Дори се появили и други етнически групи като циганите, татарите, черкезите, арменците, евреите, арабите и пр.

Съществуването на термина асимилация придобива популярност едва след Османската империя, а и не само това ами той се прилагал и на практика, до такава степен, че през Тоталитарния режим властите се увлекли чрез идеологията на Марс и Енгелс за равенство. Като започнаха да ни асимилират наред, без да има значение, кой какъв е по произход.

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page